О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 24.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 866/2017 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Я. Н., приподписана от адв. В. Д., против определение № 527/19.01.2017 г., постановено по в.ч.гр. № 591/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 1385/18.11.2016 г., с което е прекратено производството по гр.д. № 748/2016 г. на Окръжен съд – Русе , поради недопустимост на исковете.
Касаторът развива оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Заявява, че предходните инстанции неправилно са възприели фактите по делото и са формирали грешни правни изводи.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси:1.Решен ли е в противоречие с практиката на ВКС въпроса за наличието на защитимо субективно право на ищеца на лично отношение – баща,след като съдът не е направил задълбочен външен и по същество преглед на представените документи от ищеца за тяхното съдържание,основание и правилност за издаване и действителност,като не е направил служебна справка дали и съществува ли осиновяване на детето,като не е направил справка в засекретените дела и не е приложил съответното засекретено дело за осиновяване на детето,ако съществува такова и не означава ли липсата на такова прилагане факт,тъкмо в подкрепа на това,че осиновяване няма. 2. Решен ли е в противоречие с практиката на ВКС въпроса за наличието на защитимо субективно право на ищеца след като не е разгледана и приложена нормата на „добрите нрави”спрямо наличието или липсата на правен интерес и субективно право на ищеца и не е разгледан преюдициалният за иска въпрос за направеното волеизявление пред съд за припознаване на детето от ищеца. 3. Решен ли е в противоречие с практиката на ВКС и процесуалните правила въпроса дали първоинстанционното и въззивното определение отговарят на изискванията за валидност и допустимост,след като и двата съда не са направили запитвания до съответните служебно задължени да следят за правата на детето,конституирани като заинтересовани страни държавни институции и не са поискали справки от нарочните регистри касаещи осиновяването и следвало ли е преди въззивния съд да разреши спора по същество,да се произнесе по валидността и допустимостта на обжалваното определение,съобразно нормата на чл.5 ГПК и чл.6 ГПК.Не е приложена съдебна практика и липсва позоваване на такава.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да потвърди извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове въззивният съд е съобразил както първоначално наведените твърдения и заявени искания, така и тези в последващите уточнителни молби и е приел, че производството е образувано въз основа на предявени от В. Я. Н. против Т. П. В. искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. чл. 68 СК, чл. 64 СК, чл. 106, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 89, ал. 1, т. 2, ал. 2 и ал. 3 СК, алтернативно чл. 93, ал. 4 и преходни от СК с мотиви на чл. 3, ал. 3 Закона за закрила на детето. Твърденията на ищеца са: че за първи път разбрал за раждането на своето дете Б. Т. П. след разговор с майка му, непосредствено преди предявяването на исковата молба; след раждането майката не потърсила контакт с бащата и укрила от него информацията за роденото дете; впоследствие го изоставила и вследствие на поведението й то било осиновено. Ищецът изявил волята и желанието си да контактува и да е полезен за детето, чийто биологичен баща претендира да е. Направени са искания съдът да постанови произходът на детето от майката като изиска от Агенция за закрила на детето, Агенция за социално подпомагане, Министерство на правосъдието предоставяне на актуална информация за детето, данните от регистъра за пълно осиновяване, досието по осиновяване, информация за неговите легални настойници към момента и да я представи на биологичния баща, поискал е да припознае детето; както и да бъде унищожено осиновяването при констатиране на нарушения на императивни разпоредби на закона, алтернативно на последното, да разпореди прилагане на предвидените в закона мерки в интерес на детето относно получаване на информация от и за биологичните родители.
За да се произнесе по основателността на частната жалба срещу първоинстанционното прекратително определение въззивният съд подробно е изследвал извършените процесуални действия от съда и от ищеца за уточняване на исковете, легитимиране на ответните страни и конкретизиране на претенциите. Посочил е, че първоинстанционният съд е прекратил производството по делото след като е съобразил твърденията на ищеца, че детето Б. Т. П. е с неустановен произход от бащата при осиновяването му и независимо от причините за това, ищецът, твърдейки да е биологичен баща, не е сред кръга от лицата посочени в чл. 106 СК и не е процесуално легитимиран да предяви иск за прекратяване на осиновяването поради неспазване на разпоредбата на чл. 89 СК. Обстоятелството, че детето е осиновено е пречка за предявяване на иск за установяване на произход – арг. чл. 71 СК,а отделно от това ищецът не попада сред лицата, легитимирани да подадат такъв иск. Въззивният съд е извършил служебна проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт и подробно е разгледал оплакванията на жалбоподателя. Достигнал е до извод, че ищецът не може да установява инцидентно своето бащинство по предявения иск за оспорване на извършеното осиновяване, а надлежната му процесуална легитимация по предявения иск по чл.106 СК, за която съдът следи служебно, може да бъде удостоверена единствено с акт за раждане, в който като баща да е отбелязан В. Я. Н.,какъвто не е съставен както към датата на допускане на твърдяното осиновяване,така и към момента на предявяване на исковете. Искът за установяване на произход на детето от баща В. Я. Н. е приет за недопустим на две основания. От една страна е съобразена императивната разпоредба на чл. 71 СК, която въвежда забрана да се предяви иск за установяване на произход или да се извърши припознаване, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане,а от друга – ищецът не е сред легитимираните лица по чл. 69 СК да предяви иск за установяване на произход от бащата.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Допускането на касационно обжалване е обусловено от кумулативното наличие на общата и на някоя от изброените специални предпоставки, чието наличие следва да е аргументирано от касатора.
В настоящия случай не са поставени правни въпроси, които да се от значение за решаващата воля на въззивния съд. И трите формулирани въпроса представляват общотеоритични питания, които не са намерили конкретно правно разрешение в обжалвания съдебен акт и не са обуславящи за постановеното прекратително определение. Обжалваното определение е постановено след извършена преценка за недопустимост на предявените искове поради ненадлежна процесуална легитимация на ищеца. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични имуществени права, но това задължение се реализира единствено при наличие на съответните процесуални предпоставки. Легитимацията на страните да предявят исковете по чл. 106 СК и чл. 69 СК е законоустановена по императивен начин и предявяването на иск от различни от посочените в него лица води до недопустимост на производството,т.е.за процесуалната легитимация, която е процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, съдът следи служебно.Ето защо въпросът, обусловил решаващата воля на съда в обжалваното определение е – легитимирано ли е лице, което твърди да е биологичен баща на осиновено дете, без произходът на детето да е установен от него преди осиновяването, да предявява иск за прекратяване на осиновяването и за установяване на произход. Разрешението на съда е съобразено с константната практика на ВКС ,според която като ищец по иска на основание чл. 106, ал.1, т.1 СК, родителят следва да удостовери с официален документ произход като условие за процесуалната си легитимация. Законът въвежда строга регламентация на кръга на лицата, които могат да бъдат ищци по искове за прекратяване на осиновяване – чл. 106, ал. 2 СК, а това са само лицата, чието съгласие е необходимо за извършване на осиновяването. Твърдението на ищеца, че е биологичен баща на детето не го легитимира като родител по смисъла на чл. 89, ал. 1, т. 2 ГПК.Разрешението на съда е съобразено и с императивната разпоредба на чл. 71 СК въвеждаща пречка за установяване на произход. Твърдението на ищеца, че е баща на детето не може да бъде установено, тъй като законът не допуска установяване на бащинството по иск на претендиращия да е баща, а освен това недопустимо е припознаване на дете с установен произход, каквото е осиновеното дете. Това са рамките, които създава българското законодателство и съдът е призван да правораздава съгласно разпоредбите на закона. Съобразно изложеното предявените искове от В. Я. Н. са взаимно изключващи се.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е аргументирал наличието на нито една от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а само бланкетно се е позовал на тях,което не е достатъчно за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 527/19.01.2017 г. по в.ч.гр.д. № 591/16 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: