8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
гр. София, 17.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1234 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №662 от 12.11.2014г. по т.д. №1024/2014г. на Пловдивски апелативен съд. С него е отменено решение №307 от 04.07.2014г. по т.д. №585/2012г. на Пловдивски окръжен съд, като вместо него е постановено друго, с което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на Р. К. сумата 97 551 евро по договор за заем от 19.01.2009г., ведно със законната лихва от 02.07.2012г. до окончателното й изплащане. Със същото решение Пловдивски апелативен съд е оставил без разглеждане предявеното от [фирма], [населено място], с отговора на исковата молба от 01.08.2012г. възражение за прихващане с „размера на исковата претенция от 97 551 евро, представляваща вземания на дружеството към Р. К., произтичащи от личните му задължения по договорите за заем на дружеството, по които в качеството на съдружник и управител е ангажирал солидарната си отговорност“, както и предявеното с допълнителния отговор на исковата молба от 23.01.2013г. възражение за прихващане със сумата 264 047,94 лева, представляваща вземане за „получени от Р. К. за периода от 01.01.2007г. до 31.12.2012г. без основание от [фирма] суми в левове и валута, както и заплатени без основание лични разходи на Р. К.“. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът твърди,че видно от текста на представения договор за заем страните са сключили два договора – договор за заем със срок за издължаване 360 месеца, считано от предоставянето на заемната сума и договор за поемане на задължение в полза на трето лице – Банка [фирма], на което [фирма] се е задължило да заплаща месечни вноски в продължение на 240 месеца. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд е бил длъжен да изследва отношенията между страните, за да установи действителната обща воля по сключените съглашения, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, което съдът не е направил. Наред с това поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че възражението за прихващане е направено след срока за отговор на исковата молба, като не е взел предвид факта, че именно с отговора касаторът е поискал погасяване на двете насрещни вземания до размера на по – малкото от тях.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.При разглеждане на спор, основан на договорни отношения за присъждане на парични суми, решаващият съд длъжен ли е да издири действителната обща воля на страните, да изследва отделните уговорки, свързани с поведението им преди и след сключването на договора, следва ли като сравнява обичайната практика в отношенията между тях и буквалния текст на подписаното споразумение, да отчете каква е била тяхната цел при договарянето? 2.Длъжен ли е съдът да даде правната квалификация, за да се произнесе по иск, основана на обстоятелствата, изложени в исковата молба? 3.Липсата на мотиви за неразглеждането и на второто съглашение по сключения договор, представлява ли съществено процесуално нарушение? 4.Приема ли се за направено пред първоинстанционния съд след двуседмичния срок по чл.367 ал.1 от ГПК възражение за прихващане, ако първо е направено с отговор на исковата молба с описване на основанието и след това, след представяне на допълнителна искова молба, са конкретизирани претенциите. В този случай спазен ли е срокът и елиминира ли се ефектът на чл.370 от ГПК, както и приложима ли е разпоредбата на чл.371 от ГПК, дори възражението за прихващане да е било направено след срока за отговор на исковата молба? 5. При направено възражение за прихващане, трябва ли и двете насрещни вземания да са ликвидни или само едното от тях, за да се приеме, че прихващането е допустимо? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение №546 от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. Посочва, че вторият и третият правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №234 от 23.02.2001г. по гр.д.№1225/2000г. на ВКС, V г.о. и решение №518 от 30.12.2003г. по гр.д.№23/2003г. на ВКС, I г.о., постановени по реда на отменения ГПК. Твърди, че въпросът относно възможността да се прави възражение за прихващане след изтичане на срока за отговор на исковата молба е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №509 от 18.06.2010г. по гр.д.№1538/2009г. на ВКС, ГК, IІІ г.о., както и определение №447 от 08.07.2014г. по т.д. №1949/2013г. на ВКС, ТК, IІ т.о. и определение №586 от 23.08.2011г. по т.д. №962/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., / постановени по реда на чл.288 от ГПК/. Посочва и че същият правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №57 от 30.04.2010г. по т.д.№140/2009г. на Плевенски окръжен съд.
Ответникът Р. К. твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваното въззивно решение не е в противоречие с практиката на ВКС, нито с него Пловдивски апелативен съд се е произнесъл по въпроси, решавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск по чл.240 ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на задължението на ответното дружество за връщане на получената в заем от ищеца Р. К. сума в размер на 99 800 евро, по сключения между страните договор за заем от 19.01.2009г. Приел е за доказано, че заемната сума е предоставена от заемополучателя изцяло, по посочения в договора начин. Посочил е, че заемателят не е изпълнил поетото по договора за заем задължение – да връща заемната сума чрез плащане към кредитора на Р. К. – [фирма], както и че банката е събрала от Р. К. цялата дължима сума по сключения с него договор за ипотечен кредит. Приел е, че с отговора на исковата молба и с допълнителния отговор ответното дружество е направило две различни изявления за прихващане, като първото дори не съставлява възражение за прихващане, тъй като ответникът не посочва свое ликвидно и изискуемо вземане към ищеца, а евентуални вземания на неизвестни трети лица срещу ищеца в качеството му на поръчител на ответното дружество. Поради това е заключил, че първото изявление за прихващане не подлежи на разглеждане поради липса на основание и предмет, а второто е със съвсем различно основание от първото и не съставлява негова конкретизация, направено е за първи път с отговора на допълнителната искова молба и не е съобразено с условията по чл.371 от ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос за тълкуването на процесния договор съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД, е свързан с предмета на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. С редица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, служебно известни на настоящия състав: решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т. о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на ВКС, II т. о. и др., както и в цитираното в изложението решение №546 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Между страните по делото е бил спорен въпросът за това дали ответното дружество се е задължило да погасява кредита по погасителен план, съставляващ приложение №1 към договора и какъв е уговореният срок за връщане на заема. Съдът е констатирал, че между уговорения в чл.1 от договора срок за връщане на заемната сума и уговорения в приложение №1 към договора погасителен план към ипотечен кредит /240 месеца/ е налице противоречие, като е приел, че при липса на яснота за действително уговорения срок, сумата е дължима при покана. При това е изложил мотиви относно вложената в съдържанието на двете клаузи за срока действителна воля на договарящите, като е анализирал тези клаузи с оглед уговорения начин на изплащане на цената – чрез погасяване на дълга на ищеца – заемодател към [фирма], пряко, на вноски с отделни падежи. Тълкуването, в резултат на което съдът е направил извода си за срока на връщане на предоставената в заем сума, е извършено съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора. Прилагайки критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договора за заем, въззивният съд е постановил решение в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. Самото разрешение на спорния по делото въпрос, дадено от въззивния съд на база на тълкуването на клаузите в договора за заем, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото е свързано с правилността на обжалвания съдебен акт.
Посоченият в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос относно определянето на правната квалификация на предявения иск, е поставен без да са изложени оплаквания за подмяна на заявеното от ищеца основание на иска или за нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса. Не е налице и селективното основание по т. 2 на чл. 280 ал. 1 от ГПК. По приложението на разпоредбата на чл. 270 ал.3 от ГПК е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в следните поставени по реда на чл.290 от ГПК решения: решение №103 от 20.06.2013г. по т. д. № 850/2012 г. на I т. о., решение №431 от 20.12.2011г. по гр. д. №455/2011 г. на III г.о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. №1789/2010г. на III г.о.; решение №375 от 26.10.2011г. по гр. д. №931/2009г. на IV г.о.; решение №226 от 03.08.2011г. по гр. д. №1470/2011г. на III г.о.; решение №138 от 25.03.2011г. по гр. д. №1127/2010г. на IV г.о.; решение №75 от 28.05.2010г. по т. д. № 923/2009 г. на II т. о.; решение № 45 от 20.04.2010г. по т. д. №516/2009г. на II т. о. и други, която настоящият състав споделя. В своята задължителна и константна практика ВКС и ВС последователно са се придържали към становището, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Произнасянето на въззивния съд е изцяло в съответствие с тази практика.
По отношение на процесуалния въпрос относно срока за предявяване на възражение за прихващане в производството по търговски спорове, следва да се отбележи, че съгласно трайната практика на ВКС на РБ определенията на съда, с които се оставя без уважение молба за приемане на възражение за прихващане, не подлежат на самостоятелно обжалване, като контролът за законосъобразност на тези актове се осъществява чрез обжалване на постановеното по делото съдебно решение / в този смисъл определение №105/19.02.2009г. по ч.т.д.№62/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №265/22.05.2015г. по ч.т.д.№1322/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др./ Приемайки за нередовно или несвоевременно възражението за прихващане и оставяйки същото без разглеждане, въззивният съд не дължи изрично произнасяне в диспозитива на решението си. Преценката за редовността и допустимостта на възражението подлежи на проверка при проверката на самото въззивно решение и направения със същото извод за основателност на предявения иск. С оглед изложеното касационният съд следва да разгледа поставените въпроси във връзка с възражението за прихващане, като при преценка за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, следва да бъде допуснато обжалване на самото решение по предявения иск по чл.240 от ЗЗД.
В случая макар поставеният въпрос да е обуславящ за изхода на производството, касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК по отношение на него. В Съгласно становището, изразеното в цитираното в изложението решение на ВКС което настоящият състав споделя изцяло, / определенията, постановени по реда на чл.288 от ГПК не могат да обосноват наличието на селективните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК/, в разпоредбата на чл.371 от ГПК законодателят е предвидил възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събиране на нови доказателства. В настоящата хипотеза касаторът – ответник в производството е направил възражение за прихващане с отговора на исковата молба, което обаче въззивният съд правилно е счел за нередовно, тъй като не е посочен размерът на претендираните от ответника вземания към ищеца. Нещо повече, направено е възражение за прихващане с вземания на трети лица, към които ищецът се е задължил солидарно с ответното дружество. С допълнителния отговор на исковата молба, под формата на уточнение на направеното възражение за прихващане, ответникът е предявил изцяло различно по основание възражение за прихващане с негови вземания към ищеца в общ размер на 264 047,94 лева, представляващи получени от ищеца Р. К. за периода от 01.01.2007г. до 31.12.2012г. без основание от [фирма] суми в левове и валута, както и заплатени без основание лични разходи на Р. К.. Следователно въведеното с допълнителния отговор на исковата молба възражение за прихващане е направено след преклузивния срок по чл.367 ал.1 от ГПК. За да е допустимо по силата на изричната разпоредба на чл.371 от ГПК това възражение, следва за доказването му да не се налага събиране на нови доказателства, а в случая с допълнителния отговор ответникът е формулирал множество доказателствени искания във връзка с направеното от него възражение за прихващане. Следователно преценката на въззивния съд е правилна, в съответствие с изискванията на процесуалния закон и със задължителната практика на ВКС на РБ.
Последният поставен в изложението въпрос, не е обуславящ за изхода на спора. С оглед на извода,че направените възражения за прихващане не следва да бъдат разглеждани, въззивният съд не е обсъждал въпроса за тяхната основателност.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски тъй като не е направено такова искане, а и не са представени доказателства за договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №662 от 12.11.2014г. по т.д. №1024/2014г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.