6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
Гр.София, 01.04.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2355 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп”, гр. София срещу решение № 1204/16.05.2018г., постановено по гр.д.№ 4258/2017г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4957/06.07.2017г. по гр.д.№ 7207/2015г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на Кристиана С. А., гр. София сумата от 26000 лв., предявена като частичен иск на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на нейната сестра С. С. А., настъпила на 11.07.2013г. вследствие на ПТП на 10.07.2013г., ведно със законната лихва от 10.07.2013г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 10.07.2013г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на М. Н. К., водач на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при касатора. По отговорността на застрахователя на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ не се е спорило по делото. Спорният въпрос е за правото на ищцата по иска (ответник по касационната жалба) на обезщетение за неимуществени вреди, предвид на обстоятелството, че същата е сестра на починалата при ПТП С. С. А.. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като не е приложил разрешенията по ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2/1984г. относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Изложени са съображения, че с оглед предимството на правото на Европейския съюз пред националното право, съгласно Директива 72/166/ЕИО, Директива 84/5/ЕИО, Директива 90/232/ЕИО и Решение от 24.10.2013г. на СЕС по дело С-22/12 държавите – членки на Съюза остават свободни да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на поправяне вреди, причинени от МПС, обхвата на обезщетението за тези вреди и лицата, които имат право на обезщетение. Прието е, че между починалата и ищцата са съществували много близки отношения, живеели са заедно, споделяли обща компания, непрекъснато се търсели и си помагали. След смъртта на сестра си ищцата преживяла събитието много тежко с психотравма и емоционален срив, като не се е възстановила напълно и изпадала в кризи. Софийският апелативен съд е определил справедливия размер на обезщетението на 50000 лв. и поради това е потвърдил първоинстанционното решение в претендирания от ищцата размер от 26000 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя няколко групи въпроси, разделени според заявеното основание за допускане на касационно обжалване.
На наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се позовава по въпросите: 1.Относно ролята и значението на задължителното тълкуване на съдържанието на закона, извършено с тълкувателните решения и постановления на съда и нормативно установеното задължение на съда да ги съобразява при правоприлагане и 2.Относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалото при ПТП лице – български гражданин съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2/1984г.
По тези въпроси касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, освен с посочените ППВС и с конкретно решение на ВКС, с което е отхвърлена претенция за неимуществени вреди на брат на починало лице. Касаторът сочи, че приетото впоследствие ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не може да заличи наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, предвид на обстоятелството, че към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение тълкувателното решение не е било прието. Според касатора тълкувателното решение има действие само занапред и затова предвидените в него възможности за разширяване на кръга на правоимащите лица не се отнасят и не се прилагат за вече приключили производства.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице заявеното основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Отговорът на втория въпрос е даден в посочените от касатора постановления на Пленума на ВС. С Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС изрично е обявено за изгубило сила ППВС № 2/1984г., предвиждащо, че указаният в предишните постановления кръг на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, не следва да се разширява. С Тълкувателното решение е изоставена съществуващата практика и е посочено, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/961г. и ППВС № 5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изрично е посочено, че в наказателния процес освен лицата по постановленията материална легитимация имат и братята и сестрите на починалия.
Въведеният втори въпрос е във връзка с първия поставен въпрос, тъй като касаторът ясно заявява, че е му е известно разрешението по ТР № 1/2016г., но въпросите произтичат от поддържаната теза, че тълкувателните решения на ВКС имат действие само занапред. Изложените от касатора съображения за задължителната сила за съдилищата на тълкувателните решения са правилни, но тълкувателното решение дава тълкуване на конкретна правна норма с цел уеднаквяване на съдебната практика или преодоляване на неправилната практика на съдилищата. Тълкувателните решения на ВКС не са нормативни актове, чието действие принципно да е само за в бъдеще. Дадените разрешения се прилагат от съдилищата при разрешаването на конкретен правен спор. Противоречие на въззивно решение с тълкувателно решение на ВКС би представлявало основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като в този случай ВКС след допускане на касационното обжалване следва да разреши спора съгласно задължителната практика по тълкувателното решение. Приключило производство, непозволяващо да се приложи разрешението по дадено тълкувателно решение, е това, по което е постановен влязъл в сила съдебен акт. В тази връзка касаторът следва да има предвид т.1 на ТР № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС относно липсата на основание за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл.303 ГПК при прието последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон. Производството по настоящото дело е висящо към момента на приемане на тълкувателното решение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
На наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът се позовава по третия въпрос относно приложението на правото на ЕС и кръга на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди и в частност относно наличието на такава легитимация на сестрата на починало вследствие на престъпление лице.
Според касатора въззивното решение противоречи на практиката на СЕС, тъй като решаващият състав е направил въз основа на решението на СЕС неправилен извод, че е въведено задължение за държавите – членки да разширят кръга на лицата, на които се дължи обезщетение.
Извод в посочения смисъл не е изведен от въззивния съд, а в мотивите на ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС подробно е обсъдено правото на ЕС и даденото разрешение съвпада с тълкуването на решението на СЕС, направено от касатора.
На основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът се позовава по четвъртия въпрос относно необходимите предпоставки за уважаване на претенция от брат или сестра на загинал при произшествие за обезвреда на неимуществените вреди.
По този въпрос касаторът сочи, че в приетото ТР № 1/2016г. обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, но тъй като въззивното решение е постановено преди приемане на тълкувателното решение, то липсвала съдебна практика по този въпрос.
В мотивите на ТР № 1/2016г. са дадени насоки на съдилищата при преценка за наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, която следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Според тълкувателното решение обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Предвид на постановеното тълкувателно решение по поставения въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По петия въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди се сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Следва да се отбележи, че във фактическите хипотези по делата е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват.
В настоящия случай, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, включително е налице съобразяване и с посочените от състава на ВКС разрешения по ТР № 1/2016г., поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, съответно е относима към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски по делото в размер на 3930 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.08.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1204/16.05.2018г., постановено по гр.д.№ 4258/2017г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп”, [населено място], ул.”Позитано” № 5 да заплати на Кристиана С. А., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 сумата от 3930 лв. (три хиляди деветстотин и тридесет лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.