О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 18.03.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. N 2/2009 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Й. Д. от гр. С. срещу решение № 185 от 08.10.2008 г. по гр. д. № 1026/2008 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, І-5 състав решение от 21.12.2007 г. по гр. д. № 2564/2004 г. за отхвърляне на предявения от касаторката иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимущствени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 25 000 лв. до пълния претендиран размер 30 000 лв.
Касаторката поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Претендира присъждане на направените разноски.
В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу извода на въззивния съд за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото при ПТП лице П. Х. Д. /наследодателка на касаторката/, като се твърди, че в тази насока решаващият състав неправилно се е позовал на неоспорения протокол за произшествието в частта му за механизма на същото, както и че присъдата по наказателното дело срещу виновното за ПТП лице е неотносима към посочения въпрос.
В изпълнение на изричните указания на Софийски апелативен съд, в допълнителна молба от 10.11.2008 г. касаторката е изложила основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че същото е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, ориентирана към присъждане на по-високи обезщетения, както и че разглеждането на въпроса за приноса на пешеходците по време на ПТП ще допринесе за точното прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за развитието на правото.
Ответникът по касация – ЗПАД “А”, гр. С. не заявява становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
С атакуваното решение въззивният съд е приел, че в осъдителната и необжалвана част първоинстанционното решение е влязло в сила, като в отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо относно наличието на предпоставките по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество в качеството му на застраховател на делинквента за обезщетяване на претърпените от ищцата вреди. С оглед на това, Софийски апелативен съд е преценявал единствено размера на дължимото обезщетение и наличието на основание за намаляването му по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил, че ищцата е дъщеря на починалата в резултат на процесното ПТП и че е преживяла много тежко смъртта на майка си. Отчетено е и обстоятелството, че двете са живеели заедно и са били силно привързани една към друга.
Като неоснователно въззивната инстанция е преценила твърдението на ищцата за недоказаност на съпричиняването на пътно-транспортното произшествие от страна на починалото лице. В тази насока съдебният състав е счел, че констатациите относно мястото, на което пострадалото лице е пресичало пътното платно, съдържащи се в протокола за ПТП, имащ характер на официален свидетелстващ документ, не са били оборени в настоящия процес. Поради това е приел, че пострадалата е пресичала пътното платно на бул. „. връх” на неопределено за това място, измежду движещи се коли, с което е допринесла в равна степен за настъпването на пътно-транспортното произшествие.
Въпросите за приложението на разпоредбите на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, на които се позовава касаторката, наистина са съществени по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като тяхното решаване пряко обуславя изхода на конкретния спор. По отношение на тези въпроси обаче не са изпълнени специалните изисквания, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място, посочено е едно единствено решение на Върховен касационен съд, на което, според касаторката, противоречи атакуваното решение – решение № 116 от 17.03.2006 г. по дело № 669/2005 г. на ВКС, ТК, ІІ о. С оглед мотивите на този акт, не може обаче да се приеме, че е налице твърдяното противоречие. Обстоятелствата, имащи значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, са напълно различни при всеки от двата случая, което именно води и до различен размер на обезщетението. Що се отнася до правилността на извършената от съда преценка, то този въпрос е относим към обосноваността на акта и съответно – към основанията за касационно обжалване /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не може да обоснове допустимост на същото. Ето защо, настоящият състав приема, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място, неоснователно е и становището, че „разглеждането на въпроса за приноса на пешеходците по време на ПТП ще допринесе за точното прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а това от своя страна ще доведе и до развитието на правото”.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и подлежаща на изоставяне. Такава необходимост по отношение чл. 51, ал. 2 ЗЗД не съществува, тъй като, освен че е ясна и не предизвиква проблеми при тълкуването и прилагането й, по приложението на посочената норма е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика. Освен това, следва да се има предвид, че с оглед спецификата на всеки отделен случай, въвеждането на единни критерии за приноса на увреденото лице за настъпване на вредите е практически невъзможно. Изводите на решаващия състав в тази насока следва да бъдат изградени на база конкретните факти и доказателства по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност с оглед изискванията на процесуалните правила. Следователно, въпросът за приноса на пешеходците за настъпване на пътно-транспортното произшествие винаги е строго индивидуален и не може да бъде предмет на принципно обсъждане и решаване, което да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по гр. д. № 1026/2008 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 185 от 08.10.2008 г. по гр. д. № 1026/2008 г.на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: