О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1565
София, 30.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети декември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1897 /2009 г.: и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. М., от гр. С., срещу решение от 28.07.2009 г. по гр.д. № 103 /2008 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 2-ри с-в., с което е отменено изцяло решение от 31.10.2007 г. по гр.д. № 3369 /2003 г. на СГС, г.о., І-7 с-в. и вместо това е постановено друго, с което съдът е отхвърлил изцяло исковете на жалбоподателя срещу М. на п. и срещу Софийски районен съд – Съдебно – изпълнителна служба с правно основание чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 207,000 лева и на неимуществени вреди в размер на 10,000 лева, като решението е постановено при участието на посочени в него трети лица – помагачи на въззиваемата страна МП.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Навежда основания за допускане на касационно обжалване, както следва: въззивният съд не е приложил и неправилно е тълкувал целия институт на деликтната отговорност, неправилна е квалификацията по случая има изрично решение на ВКС, че тя е по ЗОДОВ; въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила в нарушение на ТР № 1/ 2000 г. и № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС – отказал експертиза на подписите, както и на свидетел; не е зачел и доказателствената тежест в ГПК, като е възложил на жалбоподателя (ищец) доказването на отрицателни факти (не е посочено кои) и е приел за недоказани факти, подкрепени с писмени доказателства (не е посочено кои) – противоречие с посочените ТР и с ТР № 3 /2004 г. и определение № 99 / 25.02.2005 г. (на ВКС), постановено по частна жалба по същото дело и решение по дело № 2* г.о., с което е прието, че всеки е длъжен да поправи вредите.
Ответникът по жалбата М. на п. на Р. България оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
Третото лице – помагач И. М. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
Другия ответник и другите трети лица – помагачи не изразяват становища.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано в срок въззивно решение и обжалваемият интерес по оценяемите искове и във въззивното производство е над 1,000 лева.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по следните съображения:
І. По твърдението, че въззивният съд не е приложил и неправилно е тълкувал целия институт на деликтната отговорност:
С това твърдение жалбоподателят сочи като основание за допускане на касационно обжалване крайният извод на въззивния съд за неоснователността на иска. По този начин обаче не са повдигнати отделен въпрос или въпроси, на които да е основано решението, а се твърди общо неправилност на решението, което не е предпоставка за допускане на касационно обжалване, а подлежащ на установяване порок, при условие, че бъде допуснато касационно обжалване и само ако са посочени и установени конкретни негови проявления.
ІІ. По твърдението, че квалификацията по случая е неправилна, въпреки, че има изрично решение на ВКС, че тя е по ЗОДОВ:
По делото не е постановено касационно решение, обжалваното въззивно решение е постановено при първо разглеждане на делото от въззивна инстанция, поради което твърдението, че въззивният съд е бил обвързан от задължителни указания на ВКС по правната квалификация на спора, е неоснователно.
За пълнота настоящия състав отбелязва становището си, че тъй като държавното съдебното изпълнение не е в системата на изпълнителната власт, а на съдебната, но не е правозащитен орган, независимо, че дейността му е по-скоро административна, а и законодателят (макар и по-късно) с нормата на чл.441 от ГПК е приел, че държавният съдебен изпълнител отговаря за вредите, причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, по чл.49 от Закона за задълженията и договорите, то следва да се приеме, че това е правната квалификация на предявените искове.
Също така: по тези два въпроса (І. и ІІ.) не е посочена нито една от трите специални предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,т.2 или т.3 ГПК. А липсата на тези предпоставки е достатъчна за отклоняването на искането за допускане на касационно обжалване.
ІІІ. По твърдението, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила (процесуалноправни въпроси):
1. В нарушение на ТР № 1/ 2000 г. и № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС е отказал експертиза на подписите, както и на свидетел:
Действително с определение по чл.205 ГПК (от 1952 г.) въззивният съд е отхвърлил направените във въззивната жалба искания за допускане на графологическа експертиза и за разпит на двама свидетели. Но определението му не е в противоречие с посочените тълкувателни решения (и не е незаконосъобразно), тъй като съдът правилно е приел, в жалбата не е посочена задача на експертизата (какво ще установява и какво е значението му за спора) – искането не е уточнено, и е приел, че за моралните вреди на ищеца са събрани гласни доказателства в първоинстанционното производство (други доказателствата не са необходими). Следва да се отбележи, че в проведеното след постановеното определение по чл.205 ГПК (от 1952 г.) съдебно заседание на въззивния съд процесуалният представител на ищеца изрично е заявил, че няма доказателствени искания („няма да ангажира доказателства”), вместо да уточни исканията от жалбата и да обоснове необходимостта от всяко едно от тях.
За пълнота следва да се отбележи също, че исковете са отхвърлени поради това, че не са установени незаконосъобразни действия на държавните съдебни изпълнители (съдът е приел, че оспорените в производството деяния на съдебните изпълнители не са противоправни и не са в причинна връзка с вредите, чието обезщетение се търси по делото), поради което решението по исковете за неимуществените вреди не е основано на липсата на морални вреди.
2. По твърдението, че въззивният съд не е зачел (правилото за разпределение на) доказателствената тежест в ГПК, като е възложил на жалбоподателя (ищец) доказването на отрицателни факти (не е посочено кои) и е приел за недоказани факти, подкрепени с писмени доказателства (не е посочено кои) и така е допуснал противоречие с посочените ТР 1 /2000 г. и 1 /2001 г. и с ТР № 3 /2004 г. и определение № 99 / 25.02.2005 г. (на ВКС), постановено по частна жалба по същото дело и решение по дело № 2* г.о., с което е прието, че всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил:
С това твърдение отново не се сочат конкретни факти (от значение за спора) и доказателства и следователно не са изведени конкретни въпроси, съгласно изискванията на чл.280,ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за отклоняване на искането.
Следва да се отбележи и че посочването на определение № 99 / 25.02.2005 г. (на ВКС), с което по частна жалба на жалбоподателя по същото дело ВКС е върнал делото на първата инстанция – СГС с указание за конституиране на трети лица – помагачи по делото не може да обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като две съдебни постановления на различни инстанции по делото не представляват противоречивото решаване на спора, нито противоречивото разрешаване на правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Не е налице и противоречие с посоченото решение по дело № 2* г.о.на ВС и на приетото с него, че всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил, доколкото въззивният съд е приел, че не са причинени вреди.
От изложеното следва да се приеме, че с посочените твърдения не са наведени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
Поради изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски, ответниците не претендират разноски и никой от тях не е доказал, че е направил разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение от 28.07.2009 г. по гр.д. № 103 /2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.