О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
Гр.София, 24.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 3342/2014 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Д.-АД АД [населено място] чрез процесуалния му представител – адв. Я. срещу решение № 2549/13.06.2014 г., постановено по в.т.д.№ 373/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 181/20.01.14 г. по гр.д.№ 624/2013 г. на РС – [населено място], в частта, с което на основание чл.422 ал.1 ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на У.-78 О. [населено място] следните суми: 1/ 14 300.30 лв. по фактура [ЕГН]/15.12.2010 г., 2/ 17 486.30 по фактура [ЕГН]/31.12.2010 г., 3/ 16 548.47 лв. по фактура [ЕГН]/16.01.11 г., 4/ 21 893.97 лв.. по фактура № [ЕГН]/31.01.11 г., 5/ 24 385.18 лв. по фактура № [ЕГН]/18.02.11 г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 4 833.98 лв. за периода от 18.02.2011 г. до 15.05.2013 г., 6/ 15 483.31 лв. по фактура № [ЕГН]/28.02.2011 г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 3 532.59 лв. за периода от 28.02.2011 г. до 15.05.2013 г., 7/ 21 075.97 лв. по фактура № [ЕГН]/15.03.2011 г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 4 608.11 лв. за периода от 15.03.2011 г. до 15.05.2013 г., 8/ 6 567.82 лв. по фактура № [ЕГН]/21.03.2011 г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 1 425.02 лв. за периода от 21.03.2011 г. до 15.05.2013 г., ведно със законната лихва върху всички главници, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 17.05.2013 г., до изплащането им.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, материална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, както и постановяването му при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира се същото да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, евентуално да бъде отменено като неправилно и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя процесуално-правни въпроси, които счита, че са решени в отклонение от задължителната практика на Върховния касационен съд, изразена в т.2 и т.3 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК, касаеща правомощията на въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба У.-78 О., чрез процесуалния си представител адв. Г., с писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на решението до касация, евентуално счита, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение намира, че касационната жалба е частично недопустима съобразно разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК относно исковете за главница и мораторни лихви по фактура № [ЕГН]/21.03.2011 г., съответно за сумите 6 567.82 лв. и 1 425.02 лв.Същите са с цена под законоустановения минимум от 10 000 лв., над който може да бъде осъществяван касационен контрол по търговски спорове. Предмет на исковото производство са обективно кумулативно съединени искови претенции за заплащане на цена на продадени стоки по покупко-продажби, обективирани в съответните фактури, ведно с обезщетение за забавата, като именно с оглед самостоятелно възникналите правоотношения и тяхната цена районният съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ал.1 т.1 ГПК вр. чл.103 ГПК. В посочената част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а в останалата част съдът дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК, доколкото се констатира, че жалбата е депозирана в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е редовна.
За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение в частта, с което предявените искове са уважени, въззивният Благоевградски окръжен съд е преценил следното: Между страните в периода от м.декември 2010 г. до м.март 2011 г. са съществували договорни отношения относно покупко-продажба на дизел, антифриз и масла, като за всяка доставка продавачът У.-78 О. издавал фактура. С твърдения за неизпълнено задължение за заплащане на цената, депозирал в РС – Гоце Делчев заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК по издадените фактури против купувача Д.–АД АД, предмет на ч.гр.д.№ 449/2013 г. След уважаване на заявлението, ответникът подал възражение по чл.414 ГПК за недължимост на сумите, в резултат на което ищецът предявил иска по чл.422 ал.1 ГПК. Посредством заключението по назначена съдебно-счетоводна експертиза съдът е установил, че спорните фактури са отразени в счетоводните регистри на двете страни, осчетоводяването отговаря на изискванията на ЗСч, ЗДДС, Н., фактурите фигурират в дневника за покупки и в ДДС регистрите на ответника Д.–АД АД, който е ползвал и данъчен кредит за същите, т.е., че вземанията са признати. Установен е размерът на обезщетението за забава в размер на законната лихва до предявяване на исковата молба върху всяка от главниците, отчетени са и извършените от ответника плащания. По отношение на сумата 17 953.13 лв., платена за погасяване на лихви, съдът е приел, че след като страните не са посочили лихвите по кои фактури се погасяват, следва да бъдат погасени задълженията по най-старите фактури.
Не са споделени оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение. Благоевградският окръжен съд е изложил, че ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи сочения от него порок, водещ до нередовност на исковата молба. Съдът не е взел отношение по оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е указал на страните по делото за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства, съобразно задълженията си по чл.146 ал.2 ГПК.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице общото основание за допускане до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, следва на първо място жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора – т.е. да е включен в предмета на делото и да е обусловил правните изводи на съда. Въпросът може да не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението, а само да подготвя формирането й върху предмета на спора. На следващо място, нужно е да е надлежно обоснован и някой/някои от допълнителните селективни критерии на т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК – правният въпрос от значение за изхода на спора да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Когато въззивното решение вероятно страда от пороци, за отстраняването на които съдът следи служебно /нищожност, недопустимост/, то следва да бъде допуснато до касационен контрол и без спазване изискванията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се сочи, че решението е постановено в нарушение на постановките на т.2 и т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по следните въпроси, разрешени от въззивния съд: 1. Когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, следва ли въззивната инстанция да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са били извършени поради недопускането им от първата инстанция?; 2. Следва ли при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда?, т.е. се твърди наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
Настоящият съдебен състав намира, че решението не следва да се допуска до касационен контрол.
По първия поставен процесуален въпрос се констатира следното:
Оплакването за непълнота на доклада във въззивната жалба е бланкетно. Видно е от данните в първоинстанционното производство, че във връзка с оспорването на исковете ответникът още с отговора на исковата молба е поискал всички допустими и относими доказателства, необходими за изясняване на спора от фактическа страна и установяване на възраженията му. При наличие на надлежно посочени доказателства, съдът не дължи даване на указания за кои от своите твърдения страната не сочи такива, в какъвто смисъл е ясната разпоредба на чл.146 ал.2 ГПК. Когато съответните доказателства са били ангажирани, но не са били допуснати от съда, във въззивното производство приложение намира нормата на чл.266 ал.3 ГПК. Тя задължава страната да поиска събирането на онези доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В случая ответникът не е направил искане за събиране на недопуснатите доказателства във въззивната инстанция, като това поведение няма отношение към задължението на въззивния съд, при наличието на обосновано оплакване във въззивната жалба във връзка с доклада, да даде указания на страните да предприемат действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция в резултат на липса, непълнота или неточност на доклада и дадените с него указания – т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Липсата на искане за събиране на нови доказателства в жалбата при наличие на оплаквания за допуснати нарушения може да бъде преодоляна, само ако въззивният съд има служебно задължение за събирането им, в какъвто аспект е вторият поставен в изложението на касатора процесуален въпрос. За преценка на релевантността му следва да се изходи от това, кои са доказателствата, които въззивният съд може да събере служебно. На първо място, това са изрично посочените в чл.195 ал.1 ГПК вр. чл. 162 ГПК и чл.204 ал.1 ГПК доказателства /експертно заключение на вещо лице, оглед или освидетелстване/, необходими за изясняване на делото. На следващо място, това са доказателства, които съдът следва да събере, за да обезпечи служебното прилагане на императивна материално-правна норма. И в двата случая във въззивната жалба следва да е направено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, довело до неизясняване на делото от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на съда, в този смисъл – т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът обаче се поставя не на плоскостта на доказването на фактите, относими към основателността на исковата претенция, а с оглед допустимостта на исковото производство. Твърди се, че съдът е разгледал недопустим иск, който не е бил депозиран от управителя на ищцовото дружество, нито от упълномощено от него лице, с оглед оспорването от страна на ответника на авторството на подписа, положен върху исковата молба. При това положение, въззивният съд бил задължен служебно да събере липсващото доказателство, като назначи съдебно-графологическа експертиза за проверка автентичността на подписа в исковата молба. Тезата на касатора, поддържана по време на разглеждане на делото пред всички съдебни инстанции, е, че исковата молба не е подписана от ищеца, т.к. подписът не е поставен лично от управителя на дружеството Г. Н. У.. Поради това счита, че липсва условието специалният установителен иск за съществуване на вземането да е предявен в рамките на преклузивния срок по чл.415 ал.1 ГПК. Евентуално, неподписаната от ищеца искова молба е нередовна, което също се отразява върху допустимостта на постановеното по нея съдебно решение.
Въпросът не е с обуславящ характер за постановяване на обжалваното решение и неговата допустимост. Процесуалните срокове се считат за спазени, ако дължимите процесуални действия са извършени до изтичането им, без значение, дали същите са редовни – арг. ог чл.129 ал.5 ГПК. От друга страна, исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 т.6 ГПК, т.к. формално носи подпис на ищеца. Опровергаването на последното обстоятелство би засегнало единствено нейната редовност, като поправянето й може да бъде осъществено по всяко време на висящия процес и пред всички инстанции. Същевременно ищецът е извършил редица процесуални действия – преди, едновременно и след подаване на исковата молба /заверяване за вярност на приложените копия от писмени доказателства, упълномощаване на адвокат за предявяване на иска по чл.422 ГПК против ответника, подаване на молба за обезпечаване на иска и пр./, с които конклудентно и по несъмнен начин изразява /потвърждава/ волята си за иницииране и водене на настоящото съдебно производство. При липса на съмнение относно действителната воля на ищеца по предявяване на иска, за съда не съществува служебно задължение да проверява автентичността на подписа му върху исковата молба.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д.-АД АД [населено място] срещу решение № 2549/13.06.2014 г., постановено по в.т.д.№ 373/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд в частта, с което е потвърдено решение № 181/20.01.14 г. по гр.д.№ 624/2013 г. на РС – [населено място] по исковете по чл.422 ал.1 ГПК относно сумата 6 567.82 лв. по фактура № [ЕГН]/21.03.2011 г. и дължимата мораторна лихва върху нея в размер на 1 425.02 лв. за периода от 21.03.2011 г. до 15.05.2013 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2549/13.06.2014 г., постановено по в.т.д.№ 373/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с което касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните пред друг състав на Търговска колегия на Върховния касационен съд. Определението в частта, с което не се допуска касационно обжалване, е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: