6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
гр. София, 27.03.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2679 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма], [населено място], срещу решение №183 от 27.06.2017г. по т. д.№230/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №172/30.05.2016г. по т.д. №196/2015г. по описа на Старозагорския окръжен съд, е осъдено УМБАЛ [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 865 990,56 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на парични задължения в размер на законната лихва за времето от 12.06.2012г., респективно от следващата падежа дата, до 17.05.2015г., върху неизплатени суми за цена на доставени от ищеца на ответника по договори между тях в периода от 21.03.2011г. до 30.06.2013г., стоки по фактури, изрично посочени в решението.
Касационният жалбоподател твърди, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон, както и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд не е постановил своя акт въз основа на събраните по делото доказателства и закона. Твърди, че с решението са нарушени забраните в чл.43 ал.1 и 2 от ЗОП /отм./ за изменение на съдържанието на клаузите на договорите, сключени в публична процедура по обществена поръчка. Поддържа, че с участието си в процедурата ищецът – изпълнител се е съгласил именно за тази форма на обезщетение при отговорност на възложителя и няма право да се отклонява от условията на сключените договори.
Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „Обхваща ли забраната по чл.43 ал.1 от ЗОП /отм./ ангажирането на друг вид отговорност при неизпълнение на договор, сключен по реда на този закон, различна от договорената в самия него? Допустимо ли е която и да е от страните по договора, ако по него отговорността е договорена като неустойка, да търси не тази форма на отговорност, а отговорността по реда на чл.86 ал.1 от ЗЗД и какво е съотношението между общия и специалния закон, кой следва да се приложи?“ Поставя също въпрос за условията и предпоставките за ангажиране на отговорността за неустойка и каква е последицата, ако кредитор във връзка с отговорност за неизпълнение на негов контрахент по договор, сключен при условията на ЗОП, бездейства и не търси уговорената форма на обезщетение, както и може ли да се ползва кредиторът от тази си пасивност, като търси нещо, което не му се дължи и не е договорено с другата страна. Също поставя материалноправни въпроси относно приложението на чл.20 от ЗЗД: „Може ли да се подменя от решаващия съд формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните? Как следва да тълкува решаващият съд волята на страните, изразена в съответните договорни клаузи относно обема на правата и вида им при договорена и уредена отговорност при неизпълнение? Как следва да се прилага чл.20 от ЗЗД във връзка с установяване съдържанието на конкретната договорна клауза не само в съответствие с действителната воля на страните, но и с императивните изисквания на нормативната уредба в чл.43 ал.1 и 2 от ЗОП /отм./? По първите три въпроса се позовава на противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., както и се позовава на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като твърди, че няма формирана съдебна практика относно възможността да се претендира лихва вместо неустойка, когато договорът е сключен по реда на Закона за обществените поръчки. По останалите въпроси се позовава на противоречие на мотивите на въззивния съд с решение №89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №546/23.07.2010г. по гр. д. №856/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №115/01.10.2010г. по т.д. №939/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №16/28.02.2013г. по т.д.№218/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че съдът не може да замества чрез тълкуване волята на страните.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение. Счита касационната жалба и за неоснователна по същество, като излага подробни съображения в представения от него писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първитe три въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са обусловени от оплакването на касационния жалбоподател, че вместо неустойката за забава, уговорена в сключените по реда на ЗОП 6 броя договори за доставка на лекарства, ищецът [фирма], [населено място], претендира присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, което поведение жалбоподателят възприема като недопустимо изменение на договорите. По отношение на възможността на кредитора да претендира обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД вместо уговорената в договора неустойка за забава е формирана задължителна за съдилищата практика с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение №229/03.06.2014г. по т.д. №956/2012г. на ВКС, II т.о. В същите се приема, че по правилата на чл.92 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение. Обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойка не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи. Обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение може да се присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка за този вид неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът претендира заплащането на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. В този случай искът по чл.86 от ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по – големия размер на законната лихва. Правото на обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. Правото на избор е предопределено от вредите и може да се реализира при настъпило неизпълнение, включително и чрез претенция за неустойка и за обезщетение за вредите над размера на уговорената неустойка. Този избор не може да бъде контролиран служебно от съда. Уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Единствено е недопустимо да се претендират както обезщетението по чл.86 ал.1 от ЗЗД до размера на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно и също неизпълнение. Ако неустойката е уговорена като алтернативна, кумулативна, изключителна или евентуална, то възможността за кумулиране на неустойка и обезщетение или за изключване на претенциите било за обезщетение или за неустойка, следва да е изрично уговорена. Ако страните единствено са включили клауза за неустойка в договора, но без допълнителни уговорки, от които да може да се направи извод за съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, то последиците от неизпълнението се уреждат съобразно със законовите норми.
Настоящият състав изцяло споделя това разрешение, което е съобразено от въззивния съд. Възможността за кредитора да търси по – големи вреди от размера на уговорената неустойка / освен при изрично уговорена изключителна неустойка, при която длъжникът е освободен от отговорността за действителните вреди/ е изрично предвидена в закона, като в посочената по – горе практика на ВКС се приема, че това може да стане и чрез предявяването на иск по чл.86 от ЗЗД, без предварително да се предявява иск за неустойка. Упражняването на предвидена в закона възможност страната да търси не нещо различно от уговорената неустойка, а обезщетение за действителните вреди над размера на неустойката, не може да се разглежда като изменение на договора, независимо дали същият е сключен по реда на ЗОП или се урежда само от общите правила на ЗЗД.
По въпросите относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл.290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС в решение №81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №151/05.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, ТК, и решение №157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. В цитираните решения, както и в посоченото в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора решение на ВКС, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на договорите от 03.12.2010г., 18.03.2011г., 21.06.2011г., 29.07.2011г., 03.09.2011г. и 06.03.2012г., с които Многопрофилна болница за активно лечение – [фирма], [населено място], е възложило на [фирма] доставката на лекарства, като е съобразил връзката между тях и смисъла, който произтича от целия договор. При това тълкуване съдът е стигнал до извода, че уговорената в договорите неустойка за забава не е изключителна, тъй като в никой от договорите няма клауза, задължаваща кредитора да претендира само за договорената неустойка, без да може да търси пълно обезщетяване на вредите си с претенция по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на клаузите на договорите, не подлежат на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./. за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №183 от 27.06.2017г. по т.д. №230/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА УМБАЛ [фирма],[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма],[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева /двеста лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.