О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
Гр.София, 01.04.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2376 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Персенк”АД, с. Хвойна срещу решение № 191/27.06.2018г., постановено по т.д.№ 210/2018г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 28/19.01.2018г. по т.д.№ 43/2017г. на Окръжен съд – Смолян за осъждане на касатора да заплати на Териториално поделение на Държавно горско стопанство „Хвойна”, с. Хвойна сумата от 61603,32 лв., представляваща стойността на доставена, но незаплатена дървесина на временен склад по 23 броя фактури, издадени по договор № 22/20.04.2012г. и № 34/04.01.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковете – 30.06.2017г., както и сумата от 18776,69 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата по всяка от фактурите за периода от 01.07.2014г. до 30.06.2017г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон относно направеното тълкуване на волята на страните в протокол за прихващане от 30.12.2013г. и несъобразяване на обстоятелството, че договорите, по които се претендира плащане са прекратени. Изложени са и доводи за допуснати процесуални нарушения, а допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са сключени два договора № 22/20.04.2012г. и № 34/04.01.2013г. за покупко – продажба на прогнозни количества дървесина на временен склад. В изпълнение на договора са съставяни превозни билети и са подписани и от двете страни фактури. След обсъждане на събраните по делото доказателства, включително заключението на икономическата експертиза с отчитане на направените плащания и счетоводните записвания при двете страни, въззивният съд е определил размера на неплатената цена за доставената дървесина на сумата от 61603,32 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение. По направеното възражение за извънсъдебно прихващане с протокол от 30.12.2013г. решаващият състав е посочил, че същият представлява предварително съгласие при определени предпоставки ищецът (ответник по касационната жалба) да приеме плащане и чрез усвояване на сумите, посочени в протокола. По отношение на сумата от 6887 лв. е констатирано, че същата представлявала внесена гаранция от трето лице „Персенк -2000” АД във връзка с договор между него и ищеца и следователно за ответника по иска не съществува насрещно вземане спрямо ищеца. За сумата от 5150 лв., която е гаранция по процесните договори е прието, че прихващането не може да настъпи към датата на подписване на протокола, тъй като гаранцията е дължима на ответника по иска след изпълнение на задълженията му по договорите.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя два въпроса на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и шест въпроса на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите, въведени при твърдение за наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и въпроси от първи до пети, заявени по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са свързани с приетото разрешение от въззивния съд относно липсата на извънсъдебно прихващане съгласно протокола от 30.12.2013г. Шестият въпрос за момента, в който се прехвърля собствеността на доставена дървесина в случай на авансово плащане на цената, не е обсъждан от въззивния съд. По този въпрос не е бил налице спор между страните и същият не е обуславящ за крайните изводи на въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, относими към поддържаното в процеса възражение за погасяване на част от вземането с настъпил погасителен ефект на извънсъдебно прихващане, следва да се обобщят от състава на ВКС като въпрос за предпоставките за извършване на съдебно прихващане между търговци. По отношение на този въпрос е обосновано приложното поле на касационното обжалване, доколкото въпросът е от значение за решаващите изводи на въззивния съд.
Върховният касационен съд констатира, че не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената от касатора практика на ВКС. В цитираната практика на ВКС е коментирано понятието „ликвидност”, по смисъла на чл.103, ал.1 ЗЗД, както и моментът, в който настъпва погасителният ефект на компенсацията. При постановяване на обжалваното решение Пловдивският апелативен съд не се е отклонил от практиката на ВКС, предвид на обстоятелството, че е тълкувал волята на страните, изразена в представения по делото протокол за прихващане от 30.12.2013г., и е приел, че липсва изявление за прихващане, което да има за последица погасяване на две насрещни вземания до размера на по-малкото от тях. По отношение на твърдяното прихващане със сумата от 6887 лв. решаващият мотив е, че това е вземане на трето лице, а не на касатора. Това обстоятелство не се оспорва от касатора и в тази връзка той поставя въпрос за извършено прихващане с вземане на свързано с търговеца лице. Подобна уговорка изключва насрещността на двете вземания съгласно разпоредбата на чл.103, ал.1 ЗЗД, за да настъпи погасителният ефект на компенсацията от датата на изявлението, а би била предмет на друг договор. По отношение на твърдяното прихващане със сумата от 5150 лв. въззивният съд не е отрекъл съществуването на вземането, а е приел, че погасителният ефект на компенсацията не е настъпил към 30.12.2013г. или преди това. Решаващият състав се е позовал и на счетоводните записвания при двете страни към датата на протокола – 30.12.2013г., в които дължимата цена е отразена в претендирания по спора размер. От друга страна, задължението, отразено в протокола от 30.12.2013г. е в по-голям размер от претендирания и след евентуално намаление със сумата от 5150 лв., непогасеното вземане възлиза на присъдената по спора сума. Тези обстоятелства са мотивирали въззивния съд да приеме, че липсва изявление за прихващане с погасителен ефект. В този смисъл въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допуска и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставените въпроси и обобщението им от състава на ВКС са основани на твърдения на касатора за осчетоводяване на прихващането и негово сторниране, за поставянето или не на условия за компенсацията, за компенсация след прекратяване на договора и за задържане на внесена по договора гаранция, поради което предполагат първоначален извод, че е налице редовно изявление за прихващане на две насрещни ликвидни и изискуеми вземания. За да се отговори на поставените въпроси е от значение изразената от страните воля, а не тълкуване на конкретна правна норма поради непълнота или неяснота, каквото е съдържанието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въведено е общо основание за противоречие на въззивното решение с ТР № 1/17.07.2001г. на ВКС без да е поставен правен въпрос, като са изразени доводи за необоснованост на въззивния акт. Необосноваността не представлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване и не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационната инстация, което съдът определя на сумата от 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 191/27.06.2018г., постановено по т.д.№ 210/2018г. от Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Персенк”АД, с. Хвойна, съдебен адрес: гр. София, пл.”Журналист” № 1А, адв.Д. Д., да заплати на Териториално поделение на Държавно горско стопанство „Хвойна”, с. Хвойна, ул.”Капитан Петко Войвода” № 2 сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.