О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
гр. София 03.02.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5412/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. М.,чрез пълномощника й – адв. А. Д., против решение № 1012/02.07.2014г., постановено по гр. д. № 651/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 237/17.01.2014 г.по гр.д. № 11881/2011 год. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Д. И. М. срещу [фирма] и А. А. А. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 10000 лв./частичен иск/ от общо 50000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от настъпило тежко психическо и онкологично заболяване, вследствие извършена на 28.08.2009 г. принуда от втория ответник А. по повод възложена от [фирма] работа.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност поради противоречие с процесуалния и материалния закон и необоснованост на постановеното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси : необходимо и задължително ли е съдът да обсъжда в мотивите си всички събрани по делото доказателства за релевантни факти и да посочи на кои дава вяра и защо, като се позовава на противоречие с определение № 118/18.02.2010 г. на ВКС по т.д. 808/2009 г., І г.о., решение № 93/06.07.2010 г. на ВКС по т.д.808/2009 г., І г.о., определение № 109/11.02.2009 г. на ВКС по гр.д.12/2009 г., ІІІ г.о., решение №347/22.11.2010 г. на ВКС по гр.д. 219/2010 г., ІІ г.о. и втория – какво е разпределението на тежестта за доказване на вината като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, като се позовава на решение №1489/30.12.2008 г. на ВКС по гр.д.5146/2007 г., ІV г.о., решение № 441/08.06.2010 г. на ВКС по гр.д.1459/2009 г., ІІІ г.о., опредление № 329/24.04.2014 г. на ВКС по т.д. №3016/2013 г., І г.о.Позовава се бланкетно и на основанието на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос: представлява ли издаването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т.3 КТ от работодателя признаване неизпълнението на работодателски задължения.
Ответникът по касация [фирма] е подал писмен отговор, в който взема становище, за недопустимост и неоснователност на касационната жалба.Претендира разноски.
Ответникът по касация А. А. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че за да разреши повдигнатия правен спор, следва да бъдат установени противоправните действия на ответника А. А., вината и причинната връзка между поведението му и настъпилите вреди – претърпените болки и страдания от тежкото продължително боледуване, а отговорността на [фирма] в хипотезата на чл. 49 ЗЗД произтича от факта, че действията са извършени при или по повод на възложената работа в условията на съществуващ трудов договор. След съвкупна преценка на събраните доказателства, като е изследвала задълбочено гласните доказателства, преценявани помежду си и съпоставими с писмените доказателства, въззивната инстанция е установила, че не са налице убедителни данни за упражнена форма на принуда от А. по отношение на жалбоподателката М.. Съдът е приел, че осъществените от работодателя действия при констатирани нарушения на трудовата дисциплина, преместване на друга работа в същото предприятие и във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение са в границите на неговата компетентност, а като служител М. е разполагала с възможността да защити правата си в отделен исков процес. Установените факти, че жалбоподателката е търсена по телефона в периода на ползване на отпуск по болест и с нея са провеждани разговори не могат да доведат до извод за негативно психологическо въздействие. Въззивният съд приема, че едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителката, след периода на продължителното лечение и възстановяване, е израз на нейното нежелание да приеме друга работа, различна от специалността и професионалния й опит и е необосновано да се черпят аргументи от този факт във връзка с отговорността на ответниците по касация за твърдяното непозволено увреждане, поради което не е налице фактическия състав на деликта в хипотезата на чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД.
Не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените процесуалноправни въпроси. По отношение на първия въпрос, следва да бъде подчертано, че съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в тази връзка приложените определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не представляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1. т. 1 ГПК,поради което не следва да бъдат обсъждани. От друга страна, настоящата инстанция намира, че действията на въззивния съд във връзка с повдигнатия процесуалноправен въпрос са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно която съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на всички събрани доказателства, като ги обсъжда поотделно и в тяхната съвкупност, като преценява и доводите на страните. При постановяване на обжалваното решение, за да достигне до крайните си изводи, съдът е направил пълен и цялостен анализ на събраните доказателства във връзка с изложените от ищцата в първоинстанционното производство твърдения, както и направените от двамата ответници възражения.
По отношение на втория поставен процесуалноправен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Соченият въпрос е включен в предмета на спора, но не е обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въззивният съд е установил, че не е налице противоправно поведение от страна на ответника А., вследствие на което изобщо не е разглеждал останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, респективно не се е произнасял по въпроса за вината.
Не е налице основанието за допускане до касационно обжалване и по поставения материалноправен правен въпрос, за който се твърди бланкетно наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В настоящия спор ищцата претендира репарация на неимуществени вреди, претърпени вследствие на противоправно поведение на служител в дружеството на работодателя. Така повдигнатият материалноправен въпрос не се съдържа в предмета на спора, не е елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, а засяга развитие на трудовоправни отношения в специфична хипотеза и не е обусловил правните изводи на въззивния съд.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателката следва да бъдат възложени и сторените от ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 830 /осемстотин и тридесет /лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 1012/02.07.2014г., постановено по гр. д. № 651/2014г.на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. И. М.,ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] – [населено място] разноски за настоящата инстанция в размер на 830 /осемстотин и тридесет /лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: