12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
гр. София, 23.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ :
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1498/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Простор Норд-Вест” ООД със седалище в [населено място] срещу решение № 668 от 21.03.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1770/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение са потвърдени решение от 03.07.2015 г. по гр. д. № 13511/2014 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Простор Норд-Вест” ООД против А. А. Н. искове с правно основание чл.240, ал.1 вр. чл.79 ЗЗД за заплащане на сумите 29 301.59 лв., 16 765.92 лв., 2 249.53 лв., 2 173.62 лв. и 476.91 лв., претендирани като дължими по договори за заем от 01.10.2008 г., 18.09.2009 г., 08.06.2010 г., 10.11.2010 г. и 30.12.2010 г., и определение от 02.10.2015 г. по същото дело, с което е допълнено решението от 03.07.2015 г. в частта за разноските като е осъдено „Простор Норд-Вест” ООД да заплати на А. Н. сумата 2 200 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 вр. ал.5 ГПК.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи и оплаквания във въззивната му жалба, както и недаване на указания от въззивния съд за необходимостта да ангажира доказателства за наличие на представителна власт при сключване на договорите за заем и за реално изпълнение на договорите. Позовава се на неправилна преценка на доказателствата, довела до необоснованост на изводите на съда относно съдържанието и правните последици на сключеното между страните споразумение за сътрудничество, съвместна работа и лоялност за периода 2006 – 2010 г., и на превратно обсъждане на представените във въззивното производство нови доказателства за получени от пълномощника на ответника суми по договорите за заем. Като основание за неправилност на решението касаторът сочи и нарушение на материалния закон при формиране на изводите за подписване на договорите за заем от лице без представителна власт, за сключване на договорите в противоречие със забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД, за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗЗД и за невъзникване на задължения за ответника за връщане на претендираните с исковете суми. С жалбата са въведени и оплаквания за нарушения на разпоредбите на чл.78 ГПК и чл.36 ЗА при разрешаване на спора за разноските в първоинстанционното производство.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наведени са и твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са „от значение за точното прилагане на правото” и се решават противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касация А. А. Н. – гражданин на Руската федерация, не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване (съобразно преценката, извършена с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.) при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
С решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., е отменено решение от 29.11.2016 г. по в. гр. д. № 385/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. № 13521/2014 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от „Простор Норд-Вест” ООД против А. А. Н. искове с правно основание чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за връщане на дължими суми по сключени в периода 01.10.2008 г. – 30.12.2010 г. договори за заем, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При извършване на касационната проверка съставът на ВКС е констатирал съществени процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане и необсъждане на доказателства, относими към възраженията на ответника за недействителност на договорите за заем и към защитните тези на ответника за недължимост на претендираните с исковете парични суми. В зависимост от резултатите от проверката в мотивите към отменителното решение са дадени указания при новото разглеждане на делото да бъдат събрани поисканите с отговора на исковата молба доказателства, ангажирани от ответника за доказване на възраженията му за недействителност на договорите за заем, и да обсъдени доказателствата, които не са съобразени при постановяване на отмененото въззивно решение.
С решението, предмет на касационно обжалване в настоящото производство, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете по чл.240, ал.1 вр. чл.79 ЗЗД. Решението е постановено след допускане и събиране на всички доказателства, поискани от ответника с отговора на исковата молба. При допускане на доказателствата в разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съдебен състав е преценил, че няма правомощия да се произнася по доказателствената тежест на страните за доказване на относимите към спора факти, тъй като във въззивната жалба и в отговора не са направени оплаквания за непълнота на изготвения от първата инстанция доклад и в отменителното решение на ВКС не са дадени указания във връзка с доклада.
Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, които е преценил като относими към спора, и въз основа на тях е приел за установена следната фактическа обстановка :
С пълномощно от 28.03.2006 г. ответникът А. Н. е упълномощил Т. Т. да го представлява пред различни търговски дружества и пред държавни и общински органи във връзка с извършването на ново строителство в имот на територията на [населено място]. В пълномощното са изброени примерно действията, които има право да осъществява упълномощения от името на упълномощителя, като е посочено, че пълномощното следва да се тълкува в полза на упълномощителя и за всички неупоменати в съдържанието му права, свързани с имота.
На 12.04.2006 г. е сключен договор между А. Н. като възложител, представляван от Т. Т., и „Простор Норд-Вест” ООД като изпълнител, представлявано от А. Д., с предмет извършване от името и за сметка на възложителя на проектиране, организация на проектирането, организация и управление на строителния процес за комплексно изграждане на обект „Жилищна сграда в [населено място], УПИ ХХІV-1513, кв.5, по плана на вилна зона Банкя”. В договора е уговорено, че изпълнителят дължи проектиране и изпълнение на строителството, а възложителят – заплащане на извършената работа, вложени материали и възнаграждение на изпълнителя. В изпълнение на постигната от страните уговорка, с договор от 28.03.2006 г. изпълнителят е учредил на възложителя право на строеж за изграждане на сградата.
На 15.10.2008 г. е подписан анекс към договора за строителство, с който е постигнато съгласие поради финансови затруднения на възложителя и с цел завършване на обекта изпълнителят да осигури необходимите средства като кредит на възложителя в размер на 75 000 лв. и същите да бъдат върнати в срок до 30.12.2009 г. При подписване на анекса А. Н. е представляван по пълномощие от Т. Т., а „Простор Норд – Вест” ООД – от А. Д..
Според вписванията в Търговския регистър, в периода 2005 г. – 2017 г. Т. Т. е притежавал 3 840 дяла от капитала на „Простор Норд-Вест” ООД, а останалите 1 320 дяла са били притежание на А. Д.; От 2005 г. управител на дружеството е Т. Т., самостоятелно или съвместно с А. Д.. С решение на общото събрание от 18.12.2008 г. е упълномощена А. Д. да подписва от името на дружеството търговски договори и заповеди за командировка. На същото събрание е взето решение дружеството да предостави на А. Н. фирмен кредит от 70 000 лв. с цел продължаване на строителството на обекта в [населено място], като договорите да се подписват от съдружника А. Д..
В периода 01.10.2008 г. – 30.12.2010 г. са подписани 5 бр. договори за заем (с дати на сключване 01.10.2008 г., 18.09.2009 г., 08.06.2010 г., 10.11.2010 г. и 30.12.2010 г.), с които „Простор Норд-Вест” ООД като заемодател, представлявано от А. Д., се е задължило да предостави в заем на А. Н. като заемател, представляван от Т. Т., парични суми в размер на 29 301.59 лв., 16 756.92 лв., 2 249.53 лв., 2 249.53 лв., 2 173.62 лв. и 476.91 лв. срещу задължение за връщането им, ведно с договорена лихва в размер на 11 %, в посочени за това срокове. Към всеки от договорите е приложен разходен касов ордер, в който е отразено предаване на уговорените парични суми от дружеството – заемодател на Т. Т. в качеството му на пълномощник на заемателя.
На 11.11.2008 г. е подписано споразумение за сътрудничество, съвместна работа и лоялност в периода 2006 г. – 2008 г. между Т. Т. и А. Н.. В т.1 от споразумението е отразено, че във връзка със сътрудничеството при изграждане на жилищната сграда в [населено място] Н. следва да заплати на „Простор Норд-Вест” ООД 50 000 щ. д. за реално извършените разходи по управление и организация на пълното изграждане на обекта с високо качество. В текста на споразумението е посочено, че то следва да се счита за договореност, с която се уреждат финансовите взаимоотношения между „Простор Норд-Вест” ООД и А. Н..
С удостоверение № 593/10.06.2009 г. на гл. архитект на СО построената в УПИ ХХІV-1513 в [населено място] жилищна сграда с възложител А. Н. е въведена в експлоатация. Според заключението на назначената при новото разглеждане на делото съдебно техническа експертиза, пазарната стойност на правото на строеж за изграждане на сградата е 70 800 лв., а общата стойност на целия обект е 693 821 лв.
След цялостна преценка на така установените факти въззивният съд е формирал извод, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени, тъй като ищецът не е доказал твърденията си за обвързаност на страните от облигационно правоотношение, породено от договор/договори за заем.
Въззивният съд е изложил съображения, че представените с исковата молба формални договори за заем не са породили задължения за ответника, тъй като са сключени от лицето Т. Т. извън обема на учредената с пълномощното от 28.03.2006 г. представителна власт. Тълкувайки съдържанието на пълномощното, съдът е достигнал до извод, че ответникът е упълномощил Т. Т. да го представлява пред различни дружества и органи за целите на строителството в [населено място] и да извършва от негово име действия, насочени към организиране и реализиране на строителството и въвеждане в експлоатация на завършения строеж, но не и да сключва от негово име договори за заем, вкл. за финансиране на строителството. Като е акцентирал върху указанието в пълномощното, че пълномощникът има право да извършва и други неупоменати изрично действия, но само ако те са в интерес на упълномощителя, и е съобразил възраженията на ответника за сключване на договорите извън пределите на делегираната от него представителна власт, въззивният съд е приел, че няма валидно сключен договор за заем, от който за ответника да е възникнало задължение да върне на ищеца получени в заем суми.
Условно въззивният съд е приел, че дори да са сключени в границите на представителната власт на пълномощника, договорите не са породили целените правни последици поради нарушение на чл.38, ал.1, пр.2 ЗЗД, релевирано от ответника с отговора по чл.131 ГПК. Нарушението на чл.38, ал.1 ЗЗД е аргументирано със съображения, че договорите са сключени от пълномощник на ответника, който същевременно е и органен представител по закон на дружеството – ищец. Съдът е изложил мотиви, че след като ответникът е встъпил в правоотношения с дружеството – ищец чрез своя пълномощник, който е бил задължен да действа в негов интерес, но същевременно като органен представител (управител) на дружеството е бил длъжен да защитава и интересите на последното, за валидното задължаване на ответника с договорите е било необходимо изрично изразено от същия предварително съгласие, каквото липсва в пълномощното от 28.03.2006 г. Според съда, опитът да се прикрие изразяването на съгласие от едно и също лице като представител на двете страни в правоотношението посредством възлагане на другия съдружник в „Простор Норд-Вест” ООД – А. Д., да подписва договорите с ответника цели заобикаляне на забраната на чл.38, ал.1, пр.2 ЗЗД и едновременно с това противоречи на разпоредбите на Търговския закон, които не предвиждат правомощия за общото събрание на ООД да избира лице, различно от управителя, което да представлява дружеството в отношенията с конкретен субект. В зависимост от преценката, че овластяването на А. Д. да подпише договорите с ответника няма правни последици, и след констатацията, че като управител на дружеството Т. Т. не се е противопоставил незабавно на сключването на договорите, въззивният съд е направил извод, че по аргумент от чл.301 ТЗ Т. е потвърдил договорите за заем и по този начин е изразил воля за обвързване на двете договарящи страни, действайки едновременно като представител на всяка от тях, без за това да има съгласие от упълномощилия го А. Н.. Предвид възприетото нарушение на чл.38, ал.1, пр.2 ЗЗД, съдът е счел за основателно възражението на ответника за недействителност на договорите за заем.
В изпълнение на указанията в отменителното решение по т. д. № 505/2017 г. на ВКС въззивният съд е обсъдил представеното от ищеца споразумение за сътрудничество от 11.11.2008 г. След анализ на текста на споразумението съдът е отрекъл то да съдържа признание на ответника за задължения към дружеството – ищец с източник договори за заем и/или изявление за потвърждаване на договори за заем, сключени от негово име от пълномощника Т. Т.. От текста на споразумението съдът е извел единствено постигането на съгласие ответникът да заплати на дружеството – ищец посочената в т.1 сума (50 000 щ. д.) за извършени разходи по пълното изграждане на жилищната сграда в [населено място], като изрично е обърнал внимание върху липсата на изявления за съществуващи отношения между страните по договори за заем. В мотивите съдът е отбелязал също, че признание на ответника за задължения по сключени с ищеца договори за заем не е обективирано и в други доказателства по делото, различни от споразумението.
В съответствие с изводите за сключване на договорите за заем без представителна власт и за недействителност на договорите поради нарушение на забраната на чл.38, ал.1, пр.2 ЗЗД въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете с правна квалификация чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
С решението си въззивният съд е потвърдил и определението на първоинстанционния съд, с което по реда на чл.248 ГПК ищецът „Простор Норд-Вест” ООД е осъден да заплати на ответника А. Н. разноски за адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 2 200 лв.
За да се произнесе в посочения смисъл, въззивният съд е съобразил, че ответникът своевременно е поискал присъждане на разноски и е представил доказателства за реалното им извършване (договор за правна защита и съдействие, имащ характер на разписка за получено от процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв.), но с решението си по спора първоинстанционният съд не присъдил разноските. След като е приел, че с оглед изхода на делото ответникът има право на разноски и е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на основание по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение поради прекомерност до размер на 2 200 лв., въззивният съд е потвърдил определението за осъждане на ответника да заплати на ищеца разноски по чл.78, ал.3 ГПК на стойност 2 200 лв.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по обуславящи за изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС, а именно :
„1. Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК (противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК, формирана с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 3/06.02.2014 г. по гр. д. № 5459/2013 г. и решение № 430/12.07.2013 г. по гр. д. № 643/2009 г.;
2. Какво трябва да е съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във вр. с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК (определение № 1/02.01.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 311/04.01.2012 г. по гр. д. № 503/2011 г. на ВКС, II г. о.);
3. Длъжен ли е решаващият съд, с цел изясняване на обективната истина, да събере по свой почин, респективно да укаже на страната конкретните доказателства, които следва да ангажира за доказване на изложените от нея твърдения (чл.235 ГПК вр. чл. 146, ал.2 ГПК) и по-конкретно при повдигнато оспорване на наличието на представителна власт за подписване на договори за кредит, в производството, а именно : доказване от ищеца на липсата на елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД (решение № 305/11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II г. о.);
4. Следва ли решаващият съд да обсъди всички приети по делото доказателства в тяхната цялост, за да достигне до правен извод дали е налице фактическият състав на чл. 79, ал. l от ЗЗД за парично задължение на ответника към жалбоподателя, за да приеме исковете за неоснователни и недоказани, и съответно относими ли са или не приетите по делото доказателства (противоречие с практиката в решение № 307/20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на ВКС, II г. о.);
5. Следва ли решаващият съд при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение да излезе извън рамките на чл.78, ал.5 от ГПК във вр. чл.36 от ЗА и пар. 2 от ДР на Наредба № 1/09.01.2004 г. (противоречие с практиката в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС(;
6. Произнасянето по въпроса за неосъществен фактически състав на нормата на чл.79, ал.1 от ЗЗД следва ли да се ограничава само въз основа на преповтаряне на изводите на първоинстанционния съд, без да се обсъдят всички събрани по делото писмени доказателства и без да се обсъдят всички доводи на страните в процеса в нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.273 ГПК (противоречие с практиката в решение № 131/07.10.2011 г. по т. д. № 806/2010 г. на ВКС, І т. о.);
7. Ограниченията в представителната власт, които не следват от изричен текст в пълномощното, могат ли да опорочат извършената чрез пълномощник правна сделка (противоречие с практиката в решение № 1327/23.12.2008 г. по гр. д. № 5259/2007 г. на ВКС, І г. о.);
8. Длъжен ли е решаващият съд, с цел изясняване на обективната истина, да събере по свой почин, респективно да укаже на страната конкретните доказателства, които следва да ангажира за доказване на изложените от нея твърдения и по-конкретно при повдигнато оспорване верността съдържанието на документ, представен от страната – ищец, в производството, след като е достигнал до изводите относно целта на повдигнатото оспорване, а именно доказване от ответника липсата на елементи от фактическия състав на чл.79, ал.1 от ЗЗД (противоречие с практиката в решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 788/27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г. на ВКС, ІV г. о.);
9. Следва ли решаващият съд при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение да излезе извън рамките на чл. 78, ал.5 от ГПК във вр. чл. 36 от ЗА и пар. 2 от ДР на Наредба № 1/09.01.2004 г. при съобразяване единствено с обстоятелството за факта кой е последно представения адвокатски хонорар към момента на приключване на делото, както и обстоятелството относно факта : следва ли съдът преди постановяване на решението си да извърши последна проверка относно представителната власт на участващите в производството лица (противоречие „със съдебна практика по аргумент от решения на ВАС и на ВКС, І н. о.”).
За част от поставените въпрос се поддържат и твърдения, че са „от значение за точното прилагане на правото” и че са решени противоречиво в актове на други съдилища, различни от ВКС. Поддържаните твърдения не покриват нито едно от основанията за достъп до касационно обжалване, уредени в чл.280, ал.1 ГПК (приложима редакция от ДВ бр.86/2017 г.), поради което съставът на ВКС не дължи произнасяне по тях. По същата причина не следва да се обсъжда и зададеният в изложението въпрос „Следва ли решаващият съд да прави изводи и преценка относно релевантността на изисканото доказателство към предмета на спора , след като сам се е десезирал от събирането му и не изяснил при постановяване на решението си, и в този смисъл налице ли е в условията на пълно и всестранно доказване наличието на изискуемите елементи от фактическия състав на нормата на чл.79, ал.1 от ЗЗД, за да приеме искът за неоснователен и недоказан, и съответно относимо ли е или не изисканото доказателство”, за който приложното поле на касационното обжалване е обосновано единствено с твърдение, че е „от значение за точното прилагане на правото”.
В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, ако по отношение на него са осъществени някои от специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание за достъп до касационен контрол.
Преценени от гледна точка на разясненията в цитираното тълкувателно решение, формулираните от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са включени в предмета на спора и изходът на делото да е обусловен от тяхното разрешаване.
Въпросите по т.1, т.4 и т.6 от изложението – за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните, да формира свои собствени изводи за основателност или неоснователност на исковите претенции и да мотивира решението си, са свързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд е отхвърлил исковете по чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, без да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като е повторил мотивите на първоинстанционния съд и не е формирал свои собствени изводи по съществото на спора. Поставените въпроси не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, от които е видно, че въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, включително събраните при новото разглеждане на спора в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС. В решението си въззивният съд се е произнесъл по защитните доводи и възражения на всяка от страните като отхвърлянето на исковете по чл.240, ал.1 ЗЗД не е резултат от механично възприемане на изводите на първата инстанция, а е последица от формирането на самостоятелни фактически и правни изводи за липса на възникнало между страните правоотношение с източник посочените в исковата молба договори за заем, пораждащи задължение за ответника за връщане на претендираните парични суми. Дали доказателствата, на които съдът е основал изводите си за недоказаност на заемните правоотношения, са относими и дали фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗЗД е установен от наличните по делото доказателства, е въпрос на правилност на въззивното решение, който не попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване.
Формулираните в т.2, т.3 и т.8 въпроси относно задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест са в явно противоречие с констатацията на въззивния съд в определението по чл.267 ГПК, че съдът не разполага с правомощия да разпределя доказателствената тежест относно подлежащите на доказване от страните факти, тъй като във въззивната жалба и в отговора не се съдържат оплаквания и доводи за непълнота на изготвения от първата инстанция доклад и в отменителното решение на ВКС няма указания за предприемане на процесуални действия във връзка с доклада по делото Даденото от въззивния съд разрешение на въпросите във връзка с доклада е в съответствие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от. 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само тогава, когато е сезиран с обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е установил неправилност на възприетата от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете, поради което не е имал задължение да разпределя отново доказателствената тежест и да предоставя на страните възможност да ангажират доказателства в хипотезата на т.2, абз.2 от тълкувателното решение.
Въззивният съд не е формирал изводи за порок на договорите за заем, произтичащ от ограничения в представителната власт на пълномощника, които не следват от изричен текст в пълномощното. За да отхвърли исковете, съдът е приел, че при сключване на договорите за заем пълномощникът на ответника е действал извън пределите на учредената с пълномощното от 28.03.2006 г. представителна власт, респ. че договорите са недействителни, тъй като са сключени от пълномощника на ответника в нарушение на забраната на чл.38, ал.1, пр.2 ЗЗД да договаря сам със себе си (т. е. едновременно в качеството на пълномощник на ответника и на законен представител на дружеството – ищец като насрещна страна в правоотношението). С оглед решаващите изводи на въззивния съд седмият въпрос също не може да се квалифицира като значим за изхода на делото.
Несъответствието на посочените от касатора въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правна квалификация чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на съдебната практика, с която е аргументирана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК (в по-голямата си част неотносима към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор и към извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия).
Въпросите по т.5 и т.10 (съобразно номерацията по-горе) са относими към частта от въззивното решение, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за присъждане на разноски по реда на чл.248 ГПК. По начина, по който са зададени, въпросите са нелогични и не кореспондират с изводите на въззивния съд в обжалваната част на решението. За да потвърди първоинстанционното определение за разноските, въззивният съд е взел предвид изхода на спора, в зависимост от който правото на разноски принадлежи на ответника по исковете, своевременно заявеното от ответника искане за присъждане на разноски и представените доказателства за реално извършени разноски (платено адвокатско възнаграждение). Като е съобразил пропуска на първоинстанционния съд да присъди разноските с решението си по спора, въпреки наличието на основание за това, въззивният съд е преценил, че е изпълнено изискването за произнасяне по отговорността за разноски с определение по чл.248 ГПК. При разрешаване на спора за разноските въззивният съд е извършил преценка и на основателността на заявеното от ищеца – сега касатор, възражение за намаляване на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение съгласно чл.78, ал.5 ГПК. Предвид мотивите на въззивния съд, необяснимо е защо касаторът счита, че съдът е излязъл извън рамките на чл.78, ал.5 ГПК във вр. чл.36 ЗА и пар.2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения и че преди да постанови решението си, не е извършил „последна проверка на представителната власт на участващите в процеса лица”. Произнасянето на въззивния съд по разноските е съобразено със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.12.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване по въпросите за разноските.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1770/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 668 от 21.03.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1770/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :