О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 03.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3854/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.М.М. – пълномощник на Б. Б. Р., против решение от 7.02.2014г., на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д. № 11013/2012 год., с което е потвърдено решение от 25.04.2012 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д.№ 17194/2009 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Б. Б. Р. срещу Областен управител на област София иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор, обективиран в Заповед № ДИ-03-065/20.10.2003 г. на Областния управител на област-София за продажба на таванска стая, с площ 19,87 кв.м., част от тавански апартамент, заедно с 5,00% идеални части на сградата и от мястото, цялото с площ 300 кв.м., както и съединения иск при условията на евентуалност за прекратяване съсобствеността чрез изкупуване от Р. на тази стая, собственост на държавата и находяща се на втори-тавански етаж до ателието му в [населено място], ул.» Р. « № 1.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Намира за неоснователен извода, че процесната стая представлява общинска, а не държавна собственост, тъй като тя е придобит по реда на чл.11 от Закона за наследството през 1988 година.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280, ал.1, т.2 ГПК по решаващите за делото въпроси:Дали всички изброени в § 7 от ПЗР на ЗМСМА обекти на територията на една община стават „ex lege” общинска собственост, включително и жилищата от държавния жилищен фонд, включително и части от имоти; Стават ли общинска собственост обектите, изброени в § 7 от ПЗР на ЗМСМА, които не са безвъзмездно предадени от държавата на общината, които имат жилищно предназначение, но не се ползват от нея; Съществува ли колизия между § 7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.11 от Закона за наследството до промяната му през 1999 г. и следва ли обектите по заварените случаи да се считат общинска собственост без да са изпълнени процедурите по ЗДС и ЗОС за предаване на обектите – искане на общината и деактуване от държавата.Счита, че по поставените въпроси са постановени решения с противоречив резултат като сочи – решение № 1337/06.09.2009 г.на ВКС по гр.д. № 4387 от 2007 г.; решение № 34 /2002 г. по гр.д. № 405 от 20901 г.; решение № 205/08.07.1999 г. по гр.д. № 64/1999 г. на ВКС; решение № 1147 /11.12.2008 г. по гр.д. № 4446/2007 г. и решение № 238 от 2010 г. по гр.д. № 4989/2008 г. на ВКС, Първо г.о.
Ответника – Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника си е депозирал отговор по касационната жалба, в който отново подържа тезата, че не е налице предварителен договор и излага съображения относно извода на въззивният съд за характера на имота.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбата е допустима защото е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, в законоустановеният едномесечен срок по чл. 283 ГПК и не попада в забранителния режим на чл.280, ал.2 ГПК.
Въззивният съд е намерил предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за неоснователен ,като служебно е приложил разпоредбата на чл. 363 ГПК за задължителна проверка на собствеността и е приел, че не държавата, а общината е собственик на имота с оглед разграничителния критерий на §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА. На първо място е отговорил положително на основният спорен въпрос – дали е налице сключен предварителен догор за изкупуване на таванското помещение,като е приел, че направеното искане от касатора и издадената и стабилизирана Заповед № ДИ-03-065 / 20.10.2003г. на Областния управител на област София са обективирали съвпадаща се воля за осъществяване на прехвърлянето. Б. Б. Р. е завил искането за закупуване на конкретната таванска стая, за която е изготвен архитектурен проект и е присъединена към ателието, което е негова собственост. В заповедта на Областният управител са определени купувачът – Б. Б. Р. ,цената – 7785лв., както и срокът, в който следва да бъде извършено плащането. В определения в заповедта срок цената е платена, вкл. посочените в заповедта такси и режийни разноски, но не е бил сключен договор за покупко-продажба. Прието е, че купувачът- ищец не разполага с друга възможност и следва да му бъде признато преобразуващото право да иска сключване на окончателен договор по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД,позовавайки се и на решение № 43/04.04.2011г. по гр.д. № 703/2011г., ІІІ г.о на ВКС, което е формирало практика по чл.290 ГПК. Прилагайки императивната норма на чл.363 от ГПК, която има процесуален и задължителен характер, е изследвал въпросът за собствеността на обещателя, независимо, че не е било налице възражение от страна на държавата – ответник.Отчел е обстоятелството, че таванската стоя е била собственост на С. П. Б., който е починал на 7.09.1988 г. без наследници, поради което на основание чл.11 от Закона за наследдството собствеността е преминала върху държавата и е съставен Акт за държавна собственост № 14074 от 8.05.1991г. на ОбНС „О.”.Проследявайки разграничаването на държавната и общинската собственост във времето и позовавайки се на § 7,т.6 от ПЗР на ЗМСМА съдът е приел,че от 17.09.1991 год.имотът е станал по право частна общинска собственост,поради което са недоказани собственическите права на отчуждителя – държавата.
Не е налице релевираното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационна проверка на решението.Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането до факултативното касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК е насочено към преодоляване на противоречива практика на съдилищата и обхваща преодоляването на противоречие между разрешенията на правен въпрос, дадени в обжалваното решение на въззивния съд и решение на друг съд, независимо от степента му в системата на съдебната йерархия. Съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две съдебни решения съставлява противоречива практика. Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, защото е възможно по прилагането на определена правна норма да съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 290 ГПК, какъвто е и настоящия случай. Въпроса за задължителния критерий за разграничаване на държавната от общинска частна собственост по реда на § 7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА е проведен с представеното решение № 238/19.03.2010 г. по гр.д.4989/08 г. на І г.о.ВКС. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. Тези представени решения също така не са произнесени при условията на чл.290 ГПК и отразяват развитието на съдебната практика по въпроса за разграничението между държавната и общинска собственост. Въпросът ,че предпоставките за преминаването на правото на собственост върху общините следва да е налице към датата на влизането на закона в сила е разрешен с постановен по реда на чл.290 ГПК съдебен акт – решение № 178/15.05.2010 г. по гр.д. № 68 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о. Ирелевантно за провеждане на разграничението е по какъв начин имотите, притежаващи характеристиките по §7, ал.1, т.6 от ПЗР са преминали в патримониума на държавата. Разпоредбата на този текст е съгласувана с разпоредбата на чл.2 ЗОС и чл.2 ЗДС. С решение № 375/ 5.07.2010 г. по гр.д. № 1480/2009 г. на ВКС,І г.о.и решение № 900/ 17.12.2009 г. по гр.д. № 715/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. е посочено, че при провеждане на разграничението следва да се изхожда от разума на законодателната уредба.Следователно съществува трайна съдебна практика по въпросите, поставени в изложение и касираното решение не се отклонява от нея, поради което и не се налага допускането му до касационна проверка.
На ответника по касационната жалба не се следват разноски за настоящата инстанция,тъй като липсват доказателства реално да са направени,както и техния размер.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 7.02.2014г., на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д. № 11013/2012 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: