О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
гр. София, 11.01.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1883 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Лизинг“ ЕАД – гр. София срещу решение № 95 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 98 от 17. 10. 2017 г. по т. д. № 68/2016 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „УниКредит Лизинг“ ЕАД срещу Д. С. Т. и „Елитстрой“ ООД искове за осъждането им да заплатят солидарно на ищеца сумата от 34 999, 33 евро, дължима съгласно споразумение от 23. 03. 2009 г. и равняваща се на разликата между претендираната с исковата молба сума от 38 014, 24 евро и присъдената сума от първоинстанционния съд от 3 014, 91 евро.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и прави искане за отмяната му. Сочи, че въззивният съд, за да потвърди първоинстанционният акт в отхвърлителната му част, не е зачел действителната воля на лизингодателя и лизингополучателя, намерила израз в сключеното от тях споразумение към договора за лизинг. Твърди, че в противоречие с материалния закон решаващият състав приел, че кредитирането при договора за финансов лизинг е вещево. Излага доводи, че уговорката по процесното споразумение за заплащане от лизингополучателя на сума в размер, равен на лизинговата цена на обекта по договора, намалена със заплатените по договора до датата на споразумението вноски, както и с продажната цена на обекта, получена от продажбата му от лизингодателя на трето лице по негов избор, е валидна.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се въвеждат следните въпроси: „1. При тълкуване на процесното споразумение, въззивният съд следвало ли е съгласно чл. 20 ЗЗД да търси действителната обща воля на страните, като вземе предвид и отделните уговорки, във връзка едни с други, и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от съглашението, с оглед целта на споразумението, договора за лизинг, обичаите в практиката и добросъвестността?; 2. Предвид ясно заявената воля на страните в споразумението действието на процесния договор за лизинг да продължи до вторичната реализация на лизинговия обект и след окончателното уреждане на финансовите взаимоотношения между страните, следва ли договорът за лизинг да се приема за автоматично развален само поради липсата на плащане на забавените задължения в дадения с редовно връчената нотариална покана срок? и 3. Кредитирането на лизингополучателя при договорите за финансов лизинг само вещево ли е или има и инвестиционен характер?“. Поддържа се, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по първия и третия поставени въпроси, а именно с приетото в решение № 318 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 182/2010 г., IV г. о., решение № 32 от 31. 03. 2015 г. по т. д. № 485/2014 г., II т. о. и решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о. – по първия въпрос и с приетото в решение № 102 от 3. 08. 2010 г. по т. д. № 897/2009 г., II т. о. – по третия въпрос. К. жалбоподател твърди, че произнасянето на въззивния съд по втория и третия въпрос е от значение за точното прилагане на закона, с което обосновава предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
Ответникът по касационната жалба Д. С. Т. изразява становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Ответникът по касационната жалба „Елитстрой“ ООД – гр. Пазарджик не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, прие следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца и Д. Т., действащ като ЕТ „Димитър Ташев“ – гр. Пазарджик, са възникнали облигационни отношения по договор за финансов лизинг на превозно средство № 82840/23. 04. 2008 г. Договорът за лизинг е развален поради неизпълнението на задълженията на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски с едностранно изявление на лизингодателя, като прекратителният ефект е настъпил на 2. 03. 2009 г. След развалянето на договора страните по него са сключили споразумение от 23. 03. 2009 г., което съгласно решението не е породило действие в частта по уговорката на страните за запазване действието на договора за лизинг. Решаващият състав е приел, че като уреждащо отношенията на страните по договора за лизинг във връзка с прекратяването/развалянето на този договор споразумението съставлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Преценил е като нищожна спогодбата, тъй като е върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/, което е обусловило решаващите му изводи досежно съществуването на спорното право. Изложил е съображения, че клаузата за неустойка /чл. 30, ал. 1, б. В/ от договора за лизинг, предвиждаща при разваляне на договора по вина на лизингополучателя задължение за последния да заплати неустойка в размер, равен на разликата между лизинговата цена на обекта, включваща цената на закупуване на обекта от лизингодателя и лизинговото оскъпяване, и платените месечни лизингови вноски, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Като аргумент в подкрепа на този извод е посочил, че при изплащането на тази неустойка би се достигнало до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател, тъй като въпреки развалянето на договора и връщането на лизинговата вещ той би получил неплатените лизингови вноски до края на срока на договора. Нищожността на уговорката за неустойка е изтъкната от съда като пречка да се сключват спогодби върху същата /чл. 366 ЗЗД/.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касационно обжалване следва да се допусне по първия материалноправен въпрос относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По този въпрос е създадена практика на ВКС, намерила израз в постановени по чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора при аргументиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, както и служебно известните на състава решение № 167 по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 115 от 01. 11. 2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о. В тази практика е застъпено последователно поддържаното от ВКС становището, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля; не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Поради наличието на формирана съдебна практика по поставения въпрос, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС.
По отношение на останалите въпроси, поставени от касатора, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос, въведен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правните изводи на въззивния съд, че договорът за лизинг е развален поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя и ефектът на развалянето е настъпил на 2. 03. 2009 г., без на този ефект да се отразява процесното споразумение, са обусловени от преценка на фактите по делото и на уговорките на лизингодателя и лизингополучателя по договора за финансов лизинг и по споразумението към него. Ето защо поставеният въпрос е от значение за правилността на решението, а съгласно задължителните указания по т. 1 от цитираното тълкувателно решение в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите на въззивния съд. Последният въпрос относно характера на договора за финансов лизинг е теоретичен, без обоснована връзка с решаващите изводи на въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е практика на ВКС, израз на която е решението по чл. 290 ГПК, цитирано от касатора, в която е разяснена спецификата на договора за финансов лизинг, а именно съчетаването при този договор на мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването – лизингови вноски. В решението на въззивния съд е възприета именно тази характеристика на договора за финансов лизинг, поради което е изключено съществуването и на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това поддържаното по отношение на втория и третия въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно обосновано, тъй като касаторът е посочил само, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Съгласно указанията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС това основание за допускане на касационно обжалване включва две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото, които следва да бъдат аргументирани.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1 369, 05 лв. по сметката на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касационния жалбоподател „УниКредит Лизинг“ ЕАД – София в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметката на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1369, 05 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: