О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
гр. София, 16.12.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на десети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева
2. Галина Захарова
като разгледа докладваното от съдия Ж. Начева касационно частно дело № 1722 по описа за …. 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящето производство е образувано на основание чл. 44, ал. 1 НПК по повод определение от 21.10.2014 г. на Кюстендилския районен съд по н. ч. д. № 865/2014 г., с което е прекратено съдебното производство и делото е изпратено на Върховния касационен съд за определяне на друг, еднакъв по степен съд предвид хипотезата по чл. 43, т. 1 НПК.
Прокурорът при Върховна касационна прокуратура е изразил становище, че делото следва да бъде разгледано от Пловдивския районен съд, в чиито район е местоживеенето на свидетелите според приложението към искането за настаняване на Д. Г. Я. и лечение в психиатрично заведение.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Сезиран с искане на прокурор от Пловдивската районна прокуратура за настаняване и лечение в специализирано психиатрично заведение и назначаване на съдебнопсихиатрична експертиза относно наличието на психично разстройство на Д. Г. Я., Пловдивският районен съд е насрочил н. ч. д. № 4417/2014 г. за разглеждане в открито съдебно заседание. Делото е било многократно отлагано поради невъзможност лицето да бъде намерено на посочения от прокурора адрес в гр. Пловдив, който отговарял и на заявения като постоянно местоживеене според постъпилите данни от НБД „Население”. Опитите за връчване на призовка и за принудително довеждане са останали без резултат, тъй като при всеки от случаите е постъпвала информация от домоуправителя, че лицето не живее на адреса и се явява много рядко; от седем месеца отдава жилището под наем; живее в къща на родителите в с.Я., П. и пътува до гр.К. След изпратена призовка до с.Я. се е оказало, че Д. Г. Я. е непозната, а на заявения и регистриран на 19.02.2014 г. в служба ГРАО настоящ адрес на Я. в гр. Кюстендил призовката се е върнала в цялост с отбелязване, че по сведения на живущите в блока Д. Я. посещава апартамента 2-3 пъти годишно.
При тези данни с определение от 30.09.2014 г. Пловдивския районен съд е прекратил производството, обявявайки се за некомпетентен предвид данните за регистрация на настоящ адрес и разпоредбата на чл. 156, ал. 1 от Закона за здравето, затова е изпратил делото по подсъдност на Кюстендилския районен съд.
Кюстендилският районен съд е насрочил делото в открито съдебно заседание, за което е изпратил призовка на Я. на посочения настоящ адрес. След като призовката се е върнала с отбелязване, че „по сведение на съседи лицето не живее на адреса”, с определение от 21.10.2014 г. съдът е прекратил производството по н. ч. д. № 865/2014 г. и е изпратил делото на Върховния касационен съд. Мотивирал се е със съображенията, че Д. Г. Я. не може да бъде установена на територията на община Кюстендил и посещава града много рядко; че преписката е била образувана по повод молба на живущите по постоянния адрес в гр. Пловдив и въз основа на техните обяснения е било поискано настаняване и лечение в специализирано психиатрично заведение; че всички свидетели живеят на територията на гр. Пловдив, което покрива хипотезата на чл. 43, т. 1, пр. 2 НПК.
Съобразявайки релевантните материали в обсъждания аспект Върховният касационен съд намира, че делото следва да бъде разгледано от Кюстендилския районен съд.
Въпросът за компетентния съд по правилата за местна подсъдност е разрешен от разпоредбата на чл. 156, ал. 1 от Закона за здравето, която определя компетентност на съда по настоящия адрес на лицето, чието задължително настаняване и лечение е било поискано от съответния районен съд.
Напълно логично е, че при тази преценка не може да бъде взето предвид нито мястото, на което лицето вече не живее, нито мястото, на което то временно е пребивавало за съвсем кратък период от време. Като териториално компетентен съд следва да се разглежда съдът, в чиито район е фактическото местоживеене на лицето при иницииране на процедурата, доколкото на това място ще могат да бъдат събрани доказателства за неговото актуално поведение и психическо състояние, респ. би се стигнало в най-голяма степен и до нормалното развитие на производството, и до осъществяването му с най-много икономичност.
В случая още към 13.07.2014 г., когато прокурорът е бил сезиран с жалба, Д. Г. Я. не е живеела на адреса в гр.Пловдив (появила се е инцидентно след повече от година отсъствие, апартаментът се е отдавал под наем, каквато информация са предоставили съседите).
Няколко месеца по-рано обаче (на 19.02.2014 г. ) Д. Г. Я. е била регистрирана в съответната служба ГРАО с настоящ адрес на територията на гр. Кюстендил, обстоятелство, което допълнително изключва съзнателна промяна на местоживеенето, продиктувана от желание да се избегне компетентността на Пловдивския районен съд.
Вярно е, че съдът не може да се основава единствено на административните документи. Вписването на заявения от лицето настоящ адрес няма решаващо значение за определяне на мястото, на което то действително живее (съответно само отсъствието на заявление не може да отхвърли териториалната компетентност). Предимство има съвкупността от фактически обстоятелства по делото пред формално деклариран настоящ адрес на територията на общината. Декларацията обаче за промяна на адреса може да послужи като индикатор, който съдът е длъжен да вземе предвид наред с останалите обстоятелства при решаването на фактическия въпрос за местоживеенето, а оттам и при решаване на въпроса за компетентността си да разглежда и да решава делото. Затова, Кюстендилският районен съд не е могъл да пренебрегне информацията, посочена от домоуправителя по постоянното местоживеене в гр. Пловдив; депозираната молба от Я. за отлагане на делото, в която е заявила настоящия адрес в гр.Кюстендил (макар и като адрес за кореспонденция със съда), обвързвайки присъствието си там с необходимост да полага грижи за болната си майка; данните, че родителите живеят на територията на града, за да прецени дали става дума за изолирано, временно и случайно присъствие или реално местоживеене на това място, на което лицето е концентрирало и основните си социални интереси.
Вместо прецизно да изпълни задълженията си, Кюстендилският районен съд се е основавал на напълно абстрактна информация, отбелязана в призовките и на собственото си еднократно изпращане на призовка на заявения настоящ адрес, което не може да бъде достатъчно основание да се счете, че Д. Г. Я. не живее на територията на общината, при условие че за лицето поначало не е съществувала забрана свободно да се предвижва и да прекарва известно време извън дома си.
Ето защо Върховният касационен съд намира, че не е изправен пред случай, когато по изключение може да определи друг, еднакъв по степен съд, а Кюстендилският районен съд, който само формално е използвал като основание разпоредбата на чл. 43, т. 1 НПК и незаконосъобразно е прекратил производството без да разполага със сигурни данни, позволяващи да се отхвърли реалното местоживеене на лицето на територията на гр. Кюстендил, следва да продължи с разглеждане на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 44 НПК
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА н. ч. д. № 865/2014 г. (прекратено) на Кюстендилския районен съд за разглеждане.
Препис от определението да се изпрати на Пловдивския районен съд за сведение.
Настоящето определение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: