5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№161
София.15.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1012/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. К. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 232 от 25.07.2012 г. по в.т.д. № 332/2012 г. на Апелативен съд – В., с което е обезсилено като недопустимо решение № 401/15.03.2012 г. по т.д. № 2913/2011 г. на Окръжен съд – Варна и е прекратено производството по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за неговата отмяна и уважаване на исковете по чл.74 ТЗ.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че с обжалваното решение Варненският апелативен съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулирани са следните въпроси: 1. Могат ли да бъдат предмет на косвен съдебен контрол действия на съдебния изпълнител в рамките на процес между длъжника и трето за изпълнителното производство лице; 2. Автоматично ли настъпва прекратяване на членство в дружеството в хипотезата на чл.517, ал.3 ГПК, без никакъв контрол за законосъобразност на действията на ЧСИ; 3. Чл.517, ал.3 ГПК изисква ли дружеството да вземе решение по отношение на членственото правоотношение с длъжника – съдружник и 4. Допустим ли е иск по чл.74 ТЗ в хипотезата на прекратяване на членство по реда на чл.517, ал.3 ГПК, след като съдружника – ищец по този иск не знае за проведената процедура по чл.517, ал.3 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В. е приел, че към датите на вземане на атакуваните решения на общото събрание на съдружниците на [фирма] от 01.11.2011 г. и 08.11.2011 г., ищецът не е притежавал качеството на съдружник и не е легитимиран да претендира тяхната отмяна. В тази насока са съобразени безспорните факти по делото, свързани с вписването на 01.09.2011 г. на запор върху дружествения дял на съдружника К. в полза на взискателя К. С. за вземане от 44 479 лв. – олихвяема сума и 6 545.58 лв., дължими по изп. д. № 20117180401637 на ЧСИ С.Д.; с връчването на призовка за доброволно изпълнение на 11.10.2011 г., с отразяване на наложения запор; с връчването на 19.10.2011 г. на [фирма], на основание чл.517, ал.3 ГПК, на писменото изявление на взискателя за прекратяване участието на длъжника К. и изплащане на 26.10.2011 г. от страна на дружеството, в полза на взискателя сума, покриваща стойността на дела на съдружника с прекратено участие по правилата на чл.125, ал.3 ТЗ. Изводите на решаващия съдебен състав са основани на правните последици от връчването на изявлението на взискателя, наложил запор върху дяловете на длъжника – съдружник, за прекратяване на участието му в О., изразяващи се именно в прекратяване на членствените му правоотношения от този момент, което настъпва извън волята на длъжника – съдружник и на самото дружество. В мотивите към решението въззивният съд е цитирал непротиворечива практика на ВКС, вкл. и задължителна такава/ по см. на т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ както по приложение на чл.517, ал.3 ГПК, така и по отношение на момента, към който ищецът по иск с правно основание чл.74 ТЗ следва да притежава качеството съдружник или акционер, за обосноваване на процесуалноправната легитимация и съответно за допустимост на конститутивния иск.
Преценявайки доводите на въззивника/сега касатор/ за незаконосъобразност на проведеното от ЧСИ принудително изпълнение по посоченото изп.дело, съдебният състав е приел, че евентуалната незаконосъобразност не може да бъде предмет на инцидентно или преюдициално установяване в рамките на съдебен процес между длъжника и трето за изпълнителното производство лице, а защитата се осъществява съобразно разпоредбите на чл.435-441, вкл. и чрез търсене на отговорност на съдебния изпълнител за причинени вреди от негови незаконосъобразни действия.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос не може да обуслови приложното поле на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, за да е от значение за изхода на делото правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил обективираната в решението правна воля на съда. Становището на въззивния съд по поддържаните доводи от ищеца/сега касатор/ за незаконосъобразност на действия на ЧСИ, е изразено в рамките на задължението за преценка на релевантните факти и доказателства и обсъждане на доводите на страните. Именно при осъществяване на възложената му правораздавателна функция, въззивният съд е формирал извод за невъзможност за инцидентно или преюдициално установяване евентуална незаконосъобразност на проведено изпълнение. С оглед липсата на абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, въззивният съд не се е произнесъл по съществото на спора, а поставеният въпрос не е обуславящ за преценката за допустимост на иска по чл.74 ТЗ и съответно за приложение на чл.270, ал.3 ГПК.
Материалноправните въпроси, свързани с прилагането на изпълнителния способ по чл.517 ГПК и доколко изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника –съдружник в О. прекратява качеството му на съдружник с достигане до дружеството, са значими за делото. Независимо от доказаността на основната предпоставка за достъп до касация, не би могло да се приеме за установена никоя от допълнителните предпоставки по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото в обжалваното решение становище по приложимостта на чл.517, ал.3 ГПК съответства напълно на трайната практика на ВКС, постановена по отменената аналогична разпоредба на чл.398б, ал.3 ГПК/отм./, както и на задължителната за съдилищата практика на ВКС, част от която представена от страните в настоящото производство – определение № 283/28.05.2009 г. по т.д. № 171/2009 г., ІІ т.о., определение № 70 от 06.11.2008 г. по т.д. № 331/2008 г., ІІ т.о., определение № 644/12.07.2012 г. по ч.т.д. № 272/2012 г., ІІ т.о. , определение № 790/2012 г., І т.о. и др./. Според тази практика при предприето принудително изпълнение чрез запор върху дружествените дялове на съдружника – длъжник прекратяването на участието му в дружеството настъпва по силата на изявлението на кредитора/взискател/ и законът не предвижда изрично уведомяване на длъжника за отправеното от взискателя изявление.
Процесуалноправният въпрос относно легитимацията на ищеца по иска с правно основание чл.74 ТЗ и към кой момент се преценява качеството на съдружник, е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В постановените по реда на чл.290 ГПК съдебни актове/ решение № 128 от 19.11.2009 г. по т.д. № 269/2009 г. І т.о. и решение № 46 от 22.04.2010 г. по т.д. № 500/2009 г., ІІ т.о./, на които се е позовал и въззивния съд, изрично е отразено, че правото на иск по чл.74, ал.1 ТЗ принадлежи на съдружник или акционер, който е имал това качество към датата на провеждане на общото събрание, на което са взети атакуваните решения.
Наличието на задължителна по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС практика, не налага подробно обсъждане на евентуално поддържаното от касатора основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 232 от 25.07.2012 г. по в.т.д. № 332/2012 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: