О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
гр. София 26.02.2018 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3467/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. „Н.и.“, подадена чрез адв. П. Д., против решение № 3315/15.05.2017 г. по гр.д. № 1277/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № II-78-138/19.10.2015 г. по гр.д № 39644/2013 г. по описа на Софийски районен съд,в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Ф. „Н. и.“ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 7 576, 01 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 641,06 лв. – лихва за забава на главницата от 7 576, 01 лв. за периода 08.10.2012 г. – 04.01.2013 г., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 15 448, 37 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 307, 20 лв. – лихва за забава на главницата от 15 448,37 лв.,за периода 08.10.2012 г. – 04.01.2013 г., както и в частта относно сторените разноски и вместо него са отхвърлени предявените от Ф. „Н. и.“ срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 576, 01 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 641,06 лв. – лихва за забава върху главницата от 7 576, 01 лв. за периода 08.10.2012 г. – 04.01.2013 г., с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 448, 37 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 307, 20 лв. – лихва за забава на главницата от 15 448,37 лв.за периода 08.10.2012 г. – 04.01.2013 г. като неоснователни и недоказани.Потвърдено е решение № II-78-138/19.10.2015 г. по гр.д № 39644/2013 г. по описа на Софийски районен съд,в частта, с която са отхвърлени предявените от Ф. „Н. и.“ срещу [фирма] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 181, 15 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 858,01 лв., както и в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД вр.чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над уважената сума от 641, 06 лв. до пълния предявен размер от 1 925, 30 лв., искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над уважената сума от 15 448,37 лв. до пълния предявен размер от 21 665,50 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над уважената сума от 1 307,20 лв. до пълния предявен размер от 5 505,92 лв.
В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Иска се неговата отмяна и уважаване на предявените искове в пълен размер.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с формулирани четири процесуалноправни въпроси и един материалноправен въпрос,а именно: 1.”Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предметът на делото и търсената от ищеца защита, длъжен ли е съдът с решението да се произнесе по заявените от ищеца искания и твърдения и може ли да излезе извън спорния предмет или да се произнесе само за част от него?”,за който твърди да е разрешен в противоречие с Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; 2.”Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, длъжен ли е да изследва кои са правно релевантните за спора факти, да обсъди самостоятелно доводите на страните, длъжен ли е да мотивира решението си по същество на правния спор, необходимо ли е да обоснове подробно правните си изводи?”.Позовава се на противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 197/23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 186/14.01.2016 г. по гр.д. № 5980/2014 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС; 3. „Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад по чл. 146 ГПК и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд, като направи доклад по чл. 146 ГПК, да определи правната квалификация на исковете, да даде указания на страните с оглед организиране на защитата им и разпределяне на доказателствената тежест?,за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 176/08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 458/23.11.2011 г. по гр.д. № 73/2011 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 114/26.10.2012 г. по т.д. № 907/2011 г. по описа на ВКС, I т.о. и решение № 366/30.12.2015 г. по гр.д. № 2874/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о.; 4.”Следва ли второинстанционният съд, с оглед задълженията по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на страните по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приети за установени от него факти и върху закона?”.Сочи противоречие с приетото в решение № 220/09.06.2011 г. по гр.д. № 2314/2015 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о.; 5.”Относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД досежно нищожността на клауза на договора“, за който твърди,че е разрешен в противоречие с Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, решение № 667/14.10.2009 г. по гр.д. 402/2008 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 11/17.04.2009 г. по гр.д. № 6090/2007 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 92/10.05.2010 г. по гр.д. № 4353/2008 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 172/21.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 80/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация – [фирма], в който е изразено становище за недопустимост на касационното обжалване, неоснователност на подадената касационна жалба и се претендират разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване,поради което е процесуално допустима. Постъпила е в съда на 21.06.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание§ 74 ПЗР на ЗИД на ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е извършил собствен и обоснован анализ на събраните писмени доказателства, както и приетите и неоспорени в първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза.Приел е за неоснователни и недоказани обективно съединените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от Ф. „Н. и.“ за заплащане на парични суми от [фирма] във връзка със сключен между страните на 17.12.2008 г. договор за извършване на научни изследвания и създаване на научен продукт поради следното : Приел е за безспорно,че между страните в процеса са възникнали и съществували валидни облигационни отношения по силата на сключения договор на 17.12.2008 год.,като изпълнителят [фирма] е поел задължение да извърши научни изследвания на посочената в договора тема и да създаде научен продукт в съответствие с очакваните резултати,посочени в научната програма,а възложителят Ф. „Н. и.“ [населено място] е предоставил на 19.12.2008 год.сумата от 234 000 лв.като авансово плащане по договора,както и ,че реално вложените от страна на изпълнителя собствени средства в целия първи етап от проекта, за изпълнение на договорното научно изследване са в размер на 145 795, 53 лв., като тази сума включва и сумата от 15 542, 82 лв., представляваща приходи от лихви, вложени в проекта и не представляваща разход за лихви.Приел е,че изпълнителят погрешно е отчел сума в размер на 130 252, 71 лв.,като съфинансиране от негова страна,тъй като припадащата му се част за съфинансиране е в размер на 145 701,08 лв.Сумата на общо вложените от него средства /145 795, 53 лв./ надвишава 40 % от общо разходваните средства /сума равняваща се на 145 701, 08 лв./. Приел е, че [фирма] е изплатил възнаграждения на членовете на научния колектив при спазване на изискванията на чл. 35, ал. 2, т. 1 и 2 от Правилника за Ф. „Н. и.“, предвиждащи възнагражденията на членовете на научния колектив да не надвишават 35% от общия размер на полученото финансиране. Посочил е, че допустимите съгласно финансовия план разходи за труд на първия етап от проекта – в размер на сумата от 89 475, 00 лв., включват разходи както за възнаграждения на научния колектив, така и разходи за възнаграждения за външни сътрудници по проекта, които не са включени в списъка на научния колектив.За да извърши преценка дали действително извършените разходи за заплащане на възнаграждения на научния колектив е в рамките на нормативно определения размер по чл. 35, ал. 2, т. 1 от Правилника за Ф. „Н. и.“,а именно до 35% от стойността на финансирането съдът е взел предвид установения размер от приетата съдебно – счетоводна експертиза,а именно сумата от 21 500 лв., която представлява 9, 19 % от средствата, предоставени от фонда и е приел,че разходите за възнаграждения на научния колектив са в рамките на нормативно установените 35% от стойността на договора. При така установеното съдът е приел , че изпълнителят [фирма] не дължи на възложителя Ф.„Н. и.“ [населено място] претендираните суми. Приел е за неоснователно твърдението за дължимост на сумата от 21 665,50 лв. по силата на представеното от касатора/ищец извлечение, за което се твърди, че представлява доклад за извършена финансова инспекция от Агенция за държавна финансова инспекция ,тъй като същото не представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, а съдържащото се в него изявление, че сумата от 21 665, 50 лв. следва да бъде върната от [фирма] на Ф. „Н. и.“ е констатация, която не се подкрепя от останалите събрани доказателства. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 7576, 01 лв. като недължимо платена, съдът е посочил, че сключеният договор между страните представлява правно основание за плащането ? и изключва твърдението сумата да е платена при начална липса на основание.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият формулиран въпрос е общотеоретичен и не визира конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило решаващата му воля. Това е достатъчно, за да се приеме, че не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При преценка на съдържащите се в изложението съображения би могло да се приеме, че касаторът счита, че съдът не се е произнесъл по иска му с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Изложеното не само, че представлява оплакване срещу правилността на решението, а и не кореспондира с решаващите мотиви на съда. Въззивната инстанция се е позовала на приетото и неоспорено заключение/основно и допълнително/ по съдебно-счетоводната експертиза и е приела, че сумата от 15 181, 15 лв., представляваща доход от лихви е вложена в разходите, които [фирма] е направил за изпълнението на договора. Следователно дори настоящата инстанция да свърже прекалено общо формулирания въпрос с този иск, то същият изразява единствено несъгласието на ответника с достигнатите правни изводи. Заявени са и идентични съображения във връзка с иска за доплащане на съфинансиране на проекта. Съдът е възприел заключението на ССЕ и е приел, че изпълнителя е вложил сума, която надвишава 40% от разходваните средства. Несъгласието с фактическите изводи на съда, базирани на неоспорената експертиза, не може да бъде редовно заявено едва пред касационна инстанция и то във фазата по селектирането на жалбата. В цитираните от касатора съдебни актове са разрешени въпроси относно недопустимото произнасяне по искове, които не са намерили отражение в настоящото производство.
Поставените процесуалноправни въпроси /т. 2 и т. 4/ се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при произнасяне на съдебно решение. В трайната практика на ВКС многократно е застъпвано становището, че действайки при условията на ограничен въззив и в пределите на чл. 269 ГПК въззивния съд не е контролна инстанция, а втора инстанция по същество на материалния спор. Това налага при обосновано излагане на мотиви да достигне до собствени правни и фактически изводи по същество на предявения спор. Подобно на първия въпрос и тези две питания са общи за правото и не засягат конкретно правно разрешение, намерило израз в решаващата воля на съда в атакуваното решение, нито пък са подготвили крайния му извод. Ето защо и те също не отговарят на изискванията за общо основание. Нещо повече Софийски градски съд е изложил собствени обосновани мотиви по същество на спора и аргументирано при преценка на събраните доказателства е посочил защо счита исковите претенции за неоснователни.
Третият въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, тъй като не е бил сезиран с подадените от страните жалби за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Петият въпрос е неотносим ,тъй като не е бил правно разрешаван от въззивния съд. В атакуваното решение не са изследвани валидността на сключения договор или на отделни негови клаузи, защото липсват такива претенции от страните.
С оглед гореизложеното не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълните предпоставки за това съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски в размер на 3120/три хиляди сто и двадесет/ лв., представляващи адвокатско възнаграждение с ДДС, съгласно приложена фактура.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3315/ 15.05.2017 г., постановено по в.гр. д. № 1277/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ф. „Н. и.“-гр.С. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] разноски за настоящата инстанция в размер на 3 120 лв. / три хиляди сто и двадесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: