6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
София,18.03.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 354/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. П. от [населено място] срещу решение № 347 от 06.01.2012 г. по в. гр. д. № 539/2011 г. на Старозагорски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Радневски районен съд решение № 106 от 11.08.2011 г. по гр. д. № 220/2011 г., е отхвърлен предявеният от А. А. П. от [населено място] срещу Г. Д. Г. от [населено място], [община] и Т. Д. Ц. от [населено място], [община] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане за сумата 11 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 23.01.2008 г., дължимо солидарно от ответниците, за което е издадена заповед за изпълнение № 21 от 20.01.2011 г. по ч. гр. д. № 21/2011 г. на Радневски районен съд.
К. поддържа становище за неправилност на въззивното решение. Изразява несъгласие с преценката на решаващия състав за недопустимост на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства за установяване съществуването на договор за заем между страните за сумата, за която е издаден процесният запис на заповед, като счита, че неоснователно е приложена забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, без да бъде отчетено наличието на съгласие по реда на чл. 164, ал. 2 ГПК за допускане и разпит на поисканите с исковата молба двама свидетели, дадено от процесуалния представител на ответника Т. Ц.. Освен това, според касатора, в нарушение на процесуалните си задължения, въззивният съд не е обсъдил релевантни за спора факти и обстоятелства, които сочат на неоснователност на възраженията на ответниците за недължимост на исковата сума, а именно – недоказаността на твърдението на двамата ответници, че са взели паричен заем в размер на процесната сума от трето за спора лице, както и факта, че записът на заповед е предявен надлежно на неговия издател /ответника Г. Д. Г./.
Като значими за делото въпроси, обосноваващи допускане на касационното обжалване, касаторът поставя процесуалноправните въпроси: 1. За допустимостта да се доказва със свидетели неформалният договор за заем на стойност над 5 000 лв. и предаването на паричната сума от заемодателя на заемателя, като елемент от фактическия състав на договора, при наличие на изрично съгласие на страните за събиране на такива доказателства – чл. 164, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 ГПК и 2. Може ли, след като остава недоказано твърдението на ответниците за получен заем в процесния размер от трето лице и при наличие в кориците на делото на безспорно писмено доказателство – покана /предявяване/ за плащане, получена и подписана от платеца по записа на заповед без възражения, въззивният съд да приеме и обсъжда само тезата на едната страна – за липса на каузално правоотношение, при положение, че другата страна поддържа обратното и го установява при условията на пълно главно доказване.
По отношение на тези въпроси са заявени всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Конкретно аргументирано обаче е само твърдението за противоречие на първия процесуален въпрос с практиката на ВКС – в тази връзка касаторът се е позовал на решения на ВС/ВКС, постановени по реда на отменения ГПК и определения, постановени в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на втория въпрос не са посочени/представени съдебни актове. Липсват мотиви и за това защо, според касатора, решаването на посочените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът – Т. Д. Ц. от [населено място], [община] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 12.03.2012 г.
Ответникът – Г. Д. Г. от [населено място], [община] – не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени постановеното от Радневски районен съд решение № 106 от 11.08.2011 г. по гр. д. № 220/2011 г. и да отхвърли предявения от А. А. П. от [населено място] срещу Г. Д. Г. от [населено място], [община] и Т. Д. Ц. от [населено място], [община] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца за възникнало между него и двамата ответници правоотношение по договор за заем на сумата 11 000 лв., за обезпечаване на което е издаден и авалиран процесният запис на заповед. Решаващият състав е преценил, че не следва да бъдат обсъждани разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, тъй като с оглед размера на заетата сума същите се явяват недопустими съобразно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и предвид липсата на изрично дадено от ответниците съгласие за тяхното допускане. В тази връзка не е споделено разбирането на първостепенния съд, че такова съгласие е налице поради непротивопоставянето на процесуалния представител на ответника Т. Ц. да бъдат разпитани допуснатите свидетели. Според въззивния съд, не е достатъчно страната да не е възразила срещу искането за разпит на свидетели, а е необходимо съгласието й по чл. 164, ал. 2 ГПК да е изрично. С оглед на това и предвид данните от протокола от съдебно заседание на 26.07.2011 г., че на процесуалния представител на ответника Т. Ц. не е дадена възможност да изрази становище по искането за разпит на свидетелите, а ответникът Г. Г. изобщо не е присъствал, е направен извод за неприложимост на хипотезата на чл. 164, ал. 2 ГПК и съответно – за недоказаност на твърдението на самия ищец за съществуващо между него и ответниците каузално правоотношение по договор за заем.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Вторият въпрос не отговаря на общото изискване на закона /чл. 280, ал. 1 ГПК/ да е обуславящ изхода на спора. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. въпросът, с който страната обосновава допускането на касационния контрол, трябва да е от значение за конкретното дело, но не и за възприемане на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата. В случая, заявеният от касатора въпрос съдържа всъщност оценката на самия него за това, кои от твърдяните от страните факти са доказани и какви правни изводи следва да бъдат направени въз основа на тях. Така формулиран, посоченият въпрос предпоставя преценка за правилността на обжалвания акт, което съгласно цитираната задължителна съдебна практика е недопустимо в производството по допускане на касационното обжалване. Отделно от това, по отношение на поставения въпрос не са доказани и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като в подкрепа на твърдението за противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, респ. за противоречие в съдебната практика не са представени съдебни актове.
Независимо от значимостта му за конкретното дело, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса, свързан с приложимостта на разпоредбата на чл. 164, ал. 2 във връзка с чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Този извод произтича от обстоятелството, че представените от касатора с изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни решения не доказват твърдението за противоречие на решението с практиката на ВС/ВКС. Доколкото касаторът се позовава само на решения, постановени по реда на отменения ГПК, а не и на такива по чл. 290 ГПК, имащи задължителен за долустоящите съдилища характер, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, като на преценка подлежи само основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При обсъждането на това основание не следва да бъдат съобразявани представените определения по чл. 288 ГПК, тъй като същите не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Относимата към въпроса съдебна практика – приложените решения на ВС/ВКС – не дават основание да се приеме, че е налице противоречие по поставения въпрос. В същите е обективирано становището, произтичащо от разпоредбата на самия закон /чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК – отм., респ. чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК – нов/, че договорите на стойност над 1000 лв./5 000 лв. не могат да бъдат установявани със свидетелски показания, /което всъщност не е спорно и в настоящия случай/, както и че наличието на съгласие на страните за допустимостта на гласните доказателства в тази хипотеза съгласно чл. 133, ал. 2 ГПК /отм./, респ. чл. 164, ал. 2 ГПК /нов/ е въпрос, който се решава с оглед процесуалното поведение на страните. Във всички тези актове, обаче, е изразено категоричното становище, че даденото от страната съгласие за допускане на свидетелски показания, следва да бъде изрично. В този смисъл именно са и постановените по новия съдопроизводствен ред решения на ВКС – решение № 21 от 15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о. и решение № 85 от 05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г. на същото отделение. Макар касационното обжалване по посочените дела да е допуснато по въпрос, различен от релевантния за настоящия спор, при произнасянето си по същество ВКС е изразил становище и по този въпрос, като е приел, че съгласието по чл. 164, ал. 2 ГПК, преодоляващо забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, трябва да е дадено изрично и че преценката за това, дали такова съгласие е налице, следва да се извърши с оглед заявените от страните становища и направените от тях доказателствени искания. Постановеното от въззивния съд решение е изцяло в съответствие с това разрешение – решаващият състав е направил извод за липса на изрично дадено от ответниците съгласие за допускане на свидетели, като е отчел, от една страна, обстоятелството, че единият от ответниците /Г. Д. Г./ изобщо не е изразил становище по искането на ищеца за допускане на свидетели /същият не е присъствал в съдебното заседание/, а другият ответник Т. Д. Ц. първоначално не се е противопоставил на разпита на поисканите от ищеца свидетели, но доколкото не му е предоставена възможност да изрази мнение, не може да се счете, че е дал изрично съгласие за допускане на свидетелите. Още повече, че по-късно в същото заседание процесуалният пълномощник на този ответник е възразил категорично срещу допустимостта на гласните доказателства. Следователно, изводът относно липсата на изрично съгласие за допустимост на свидетелските показания е резултат от конкретната преценка на поведението на ответниците, правилността на която обаче не би могла да бъде проверявана в рамките на настоящото производство.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и за двата поставени въпроса същото е заявено бланкетно чрез посочване единствено на законовия текст, поради което не подлежи на обсъждане.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника Т. Д. Ц. следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., заплащането на което е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие от 12.03.2012 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 347 от 06.01.2012 г. по в. гр. д. № 539/2011 г. на Старозагорски окръжен съд.
ОСЪЖДА А. А. П. от [населено място] да заплати на Т. Д. Ц. от [населено място], [община] направените по делото разноски в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: