6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
София,01.04.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1862/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – Гърция, чрез „А. Банка – Клон България”, срещу решение № 531 от 18.03.2014 г. по т. д. № 2431/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2280 от 28.03.2013 г. по гр. д. № 10060/2012 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-7 състав. С първоинстанционния акт са уважени изцяло предявените от [фирма], [населено място], П. Л. П. от [населено място], П. Г. П. от [населено място] и [фирма], [населено място] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за присъждане на конкретно посочени суми, представляващи наемна цена за периода от м. декември 2011 г. до м. юни 2012 г., включително, по договор за наем от 08.06.2007 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане, както и искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за конкретно посочени суми, представляващи неустойка за забавено плащане на наемната цена.
К. твърди неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда, че процесният договор за наем не е бил едностранно прекратен от банката, считано от 01.08.2011 г., с отправеното от нея предизвестие и че поради това същата дължи заплащане на наемната цена за исковия период. Според касатора, прекратяването на договора в нарушение на изричната клауза на чл. 5 от Анекс № 3 представлява неизпълнение на задълженията му по същия, което е основание за ищците-наемодатели да претендират обезщетение за вреди от неизпълнението, но не и заплащане на наемната цена. При условията на евентуалност недължимостта на наемната цена е аргументирана с факта, че през процесния период отдадените под наем помещения не са били реално ползвани от банката-наемател, а ключът за тях е предаден на разположение на ищците.
В касационната жалба са изложени подробни оплаквания и по отношение присъдената законна лихва върху наемната цена, считано от датата на завеждане на исковата молба. Твърдението на касатора е, че с оглед начина, по който е уговорена неустойката в чл. 4 от договора за наем – в процент за всеки ден забава, но не повече от 20 % от дължимата сума, при вече уважена претенция за неустойка в максимален размер, присъждането на законна лихва върху неплатената наемна цена за периода след завеждане на исковата молба води до недопустимо кумулиране на неустойка за забава и обезщетение по чл. 86, ал. 1ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото и обуславящи допускане на касационното обжалване са поставени въпросите: „1. Дължи ли се наемна цена за наетия недвижим имот, ако наемателят не е ползвал имота през периода, за който е имало валидно сключен наемен договор; 2. Може ли при забава да бъде едновременно присъдена неустойка за част от периода на забавата и обезщетение в размер на законната лихва за останалата част от същия период на забавата на длъжника”. По отношение на първия въпрос касаторът признава, че е решен в съответствие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 97 от 23.07.2013 г. по т. д. № 73/2012 г. на ВКС, І т. о. Доколкото, обаче, цитираната практика има задължителен характер само за долустоящите на ВКС съдебни инстанции, но не и за други тричленни състави на ВКС и с твърдението, че даденото в нея разрешение на поставения въпрос е несправедливо и в противоречие с принципа за добросъвестност при упражняването на правата в гражданските и търговските отношения, касаторът счита, че са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на втория въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната практика по чл. 290 ГПК, конкретно цитирана и приложена, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта да се изясни възможността един общ период на забава при изпълнение на парично задължение да се раздели на два подпериода, за всеки от които да се търси различна форма за обезвреда на кредитора.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място], П. Л. П. от [населено място] – лично, П. Л. П., М. П. Г. и Е. П. Г., всички от [населено място] – конституирани като страни на мястото на починалия в хода на процеса ищец П. Г. П. от [населено място] и [фирма], [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 11.06.2014 г. Правят и възражение за недопустимост на касационното обжалване по отношение претенциите за законна лихва от датата на исковата молба, с оглед нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Претендират присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Неоснователно е възражението на ответниците за недопустимост на касационната жалба в частта, касаеща уваженото искане за законна лихва върху неплатения наем за периода след исковата молба. Предвид обстоятелството, че цената на всеки от главните искове е над установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален размер от 10 000 лв. за търговските дела (каквото е и настоящото), касационният контрол върху въззивното решение е допустим. Поради акцесорния характер на искането за присъждане на законна лихва върху сумите по главниците, размерът на платената в хода на настоящия процес лихва върху тях е без значение при преценката по чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените срещу [фирма] – Гърция обективно и субективно съединени искове по чл. 232, ал. 2ЗЗД, въззивният съд е споделил изцяло извода за дължимост на претендираните от ищците суми, представляващи наемна цена за предоставените на ответната банка имоти за периода от м. декември 2011 г. до м. юни 2012 г., като е приел, че сключеният между страните договор за наем от 08.06.2007 г. не е бил прекратен с едностранното предизвестие от наемодателя предвид изричната клауза на чл. 5 от Анекс № 3, установяваща недопустимост за прекратяването му с 3-месечно предизвестие от страна на наемателя до края на 2012 г. Като неоснователно и несъответстващо на фактите по делото решаващият състав е преценил и оплакването за недопустимо присъждане едновременно на договорна неустойка за забава върху неплатената наемна цена и на лихва върху същата, считано от датата на исковата молба. Липсата на едновременност на двете санкции е мотивирана с обстоятелството, че неустойката е присъдена за конкретен период – от м. декември 2011 г. до м. юни 2012 г., докато законната лихва е за времето след завеждане на исковата молба.
Настоящият състав намира, че с оглед мотивите на въззивния акт, и двата поставени от касатора въпроса се явяват обуславящи изхода на правния спор и следователно отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, което налага извършването на преценка относно наличието на предпоставките на поддържаните за всеки от тях основания.
Както е посочил и самият касатор, даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е изцяло в съответствие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 97 от 23.07.2013г. по т. д. № 73/2012 г. на ВКС, І т. о., което изключва допускането на касационния контрол на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Единствената възможност за достъп до касация би било основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на несъгласие на извършващия преценката по чл. 288 ГПК състав с формираната по чл. 290 ГПК практика, доколкото за него същата няма задължителен характер. Тази хипотеза, обаче, в случая не е налице, тъй като настоящият състав напълно споделя съображенията, с които е обоснован отговорът на релевантния за делото въпрос в цитираното по-горе решение на ВКС.
Липсва основание за допускане на касационния контрол и по втория поставен от касатора въпрос. Представените в тази връзка решения по чл. 290 ГПК не доказват твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). В същите е дадено принципно разрешение на въпроса за съотношението между неустойката за забавено изпълнение на парично задължение и обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, като е прието, че кумулирането на двете обезщетения за забава за едно и също неизпълнение е недопустимо. В тези решения, обаче, липсва произнасяне по релевантния за настоящото дело въпрос налице ли е кумулиране на посочените две обезщетения за забава в хипотезата, когато размерът на дължимата неустойка е лимитиран от страните, а претенцията за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е заявена само за периода след завеждането на исковата молба. Такава хипотеза всъщност е разгледана единствено в решение № 230 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ІІ т. о., като даденото в него разрешение е в смисъла на обжалвания от касатора въззивен акт. Независимо от това, посоченото решение на ВКС не би могло да се счете за относима към случая съдебна практика, тъй като касационното обжалване е допуснато по други въпроси, а произнасянето по релевантния за настоящия спор въпрос е само при преценката за основателността на жалбата, т. е. то е извън тълкувателните мотиви на акта, които имат задължителен характер за долустоящите на ВКС инстанции. По тези съображения не е налице и противоречие между същото решение и останалите представени от касатора решения на касационната инстанция. Съществуващата вече практика по чл. 290 ГПК по въпроса за кумулирането на неустойка за забава с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, изключва приложимостта и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Спецификата на поставения от касатора въпрос не може да обоснове наличието на предвидените в нормата две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като отговорът на този въпрос винаги е предпоставен от преценката на конкретните договорни клаузи, необходима с оглед изясняване характера на неустойката (алтернативна, кумулативна или изключителна), т. е. отговорът на въпроса зависи винаги от специфичните уговорки между страните.
Поради изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път е удостоверено в приложените към отговора на касационната жалба и в молба вх. № 1882 от 16.02.2015 г. писмени доказателства – разписки, фактури и преводни нареждания. Дължимите на ответниците разноски възлизат съответно на сумите: 3 500 лв. – за ответника [фирма]; 2 500 лв. – за ответника [фирма]; 1 250 лв. – за ответницата П. Л. П.; по 416.66 лв. – за всеки от ответниците П. Л. П., М. П. Г. и Е. П. Г., конституирани на мястото на починалия в хода на процеса ищец П. Г. П., като платената от този ищец сума за разноски 1 250 лв. се разпределя по равно между наследниците му съгласно тяхната изрична воля в молба вх. № 1919 от 17.02.2015 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 531 от 18.03.2014 г. по т. д. № 2431/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – Гърция, чрез „А. Банка – Клон България”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на ответниците по касация направените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, съответно: на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] – сумата 3 500 (три хиляди и петстотин) лева; на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Б., [жилищен адрес] – сумата 2 500 (две хиляди и петстотин) лева; на П. Л. П. от [населено място], ул. „Б., [жилищен адрес] – сумата 1 250 (хиляда двеста и петдесет) лева; на П. Л. П., М. П. Г. и Е. П. Г., всички от [населено място], ул. „Б., [жилищен адрес] – по сумата 416.66 лв. (четиристотин и шестнадесет лева и шестдесет и шест стотинки) на всеки от тях.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: