5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 02.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1684/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение, постановено по гр. д. № 11252/2010 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 26.07.2010 г. по гр. д. № 32853/2009 г. на Софийски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на „Диагностично – консултативен център № 1 – В.” Е. сумата 24 300.80 лв. – дължима наемна цена за периода 01.09.2008 г. – 30.03.3009 г. по сключен на 05.11.2002 г. договор за наем на недвижим имот, продължен с анекс от 01.11.2005 г., за ползване на помещение от 55 кв. м., находящо се на партерния етаж до централната регистратура в сградата на „Д. № 1 – В.” Е. в [населено място], [улица], на основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 24.06.2009 г. до окончателното плащане, сумата 1 821.64 лв. – обезщетение за забава за периода 05.09.2008 г. – 24.06.2009 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, и сумата 2 065 лв. – разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Присъдени са разноски на ищеца за въззивното производство в размер на сумата 1 500 лв.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл.229, ал.2 и ал.3 ЗЗД и чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД. К. поддържа, че въззивният съд е възприел неправилно фактите по делото и е формирал незаконосъобразни изводи за обвързаност на страните от договора за наем след датата 01.11.2008 г. Навежда оплакване, че в противоречие с материалния закон съдът е приел, че подписаният от управителя на дружеството – наемодател анекс от 01.11.2005 г. за продължаване срока на наемния договор до провеждане на конкурс/търг е породил правни последици, въпреки липсата на правомощия за управителя да сключва договори за наем за срок по-дълъг от три години. Според касатора, действието на наемния договор е прекратено по силата на закона с изтичане на три години от датата на подписване на анекса и след 01.11.2008 г. той не дължи наем за ползване на наетото помещение.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата : Разполага ли управителят на еднолично дружество с ограничена отговорност с правомощие да сключи договор за наем на недвижим имот, собственост на дружеството, за срок над 3 години, без решение на едноличния собственик на капитала и ако бъде сключен такъв договор, приложими ли са спрямо него правилата на чл.229, ал.2 и ал.3 ЗЗД. Като израз на противоречива съдебна практика са посочени решение № 92/13.01.1977 г. по гр. д. № 836/1975 г. на ВС, І г. о., решение № 34/07.03.2007 г. по гр. д. № 529/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 315/12.07.2006 г. по т. д. № 880/2005 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 446/11.02.2008 г. по т. д. № 485/2006 г. на Пловдивски апелативен съд /без отбелязване, че е влязло в сила/, решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 696/09.11.2009 г. по т. д. № 589/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 13773/17.11.2009 г. по адм. д. № 3356/2009 г. на ВАС и решение № 10481/15.10.2008 г. по адм. д. № 2218/2008 г. на ВАС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат и доводи за несъобразяване от въззивния съд на правна уредба, специфична за правоотношенията по отдаване под наем на недвижими имоти в дружества с ограничена отговорност, в които общината е едноличен собственик на капитала.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация „Диагностично – консултативен център № 1 – В.” Е. – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски районен съд в обжалваната част, с която по предявени искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД [фирма] е осъдено да заплати на „Д. № 1 – В.” Е. сумата 24 300.80 лв. – дължим наем по договор за наем от 05.11.2002 г. за ползване на наето помещение през периода 01.09.2008 г. – 30.03.2009 г., и сумата 1 821.64 лв. – обезщетение за забава върху неплатения наем за периода 05.09.2008 г. – 24.06.2009 г., Софийски градски съд е приел, че в рамките на исковия период 01.09.2008 г. – 30.03.2009 г. страните са били обвързани от наемно правоотношение, възникнало от сключен на 05.11.2002 г. договор за наем със срок три години, продължен с анекс от 01.11.2005 г., по което ответникът – наемател е ползвал предоставеното от ищеца помещение, но не е изпълнявал задължението си да заплаща уговорения наем за ползването.
В хода на делото ответникът е поддържал възражение, че макар да е ползвал имота до 30.03.2009 г., не дължи заплащане на наем за времето след 01.11.2008 г., тъй като действието на наемния договор, сключен като срочен за три години, е прекратено към 01.11.2008 г. с изтичане на новия три годишен срок, продължен с анекс от 01.11.2005 г. Възражението е аргументирано със съображения, че с оглед разпоредбата на чл.229, ал.2 ЗЗД управителят на наемодателя „Д. № 1 – В.” Е. не е имал правомощия да уговори с анекса продължаване на действието на договора за срок, по-дълъг от три години. Въззивният съд е преценил възражението за неоснователно, като е изразил принципно становище, че сключването на договор за наем за срок по-дълъг от три години е от компетентността на управителя на дружество с ограничена отговорност, а не от изключителната компетентност на общото събрание или на едноличния собственик на капитала на дружеството. Становището е мотивирано с липсата на законови разпоредби, ограничаващи правомощията на управителя да отдава под наем недвижими имоти на дружеството за срок над 3 години, и с отсъствието на ограничителни разпоредби в подобен смисъл в дружествения договор на „Д. № 1 – В.” Е., в договора за възлагане на управление и в представената по делото Наредба за упражняване правата на собственост от [община] върху общинската част от капитала на търговските дружества. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на възражението въззивният съд е посочил, че анексът от 01.11.2005 г. не съдържа уговорка за продължаване на срока на наемния договор за повече от три години, а уговорка за продължаване действието на договора до настъпване на прекратително условие – провеждане на конкурс за отдаване под наем на наетото помещение. Отделно от изложеното съдът е приел, че дори да се приложи нормата на чл.229, ал.2 ЗЗД и действието на анекса да се редуцира до три години, ответникът не може да бъде освободен от отговорност за плащане на наем за времето след 01.11.2008 г., доколкото след тази дата той е продължил да използва наетото помещение със знанието и без противопоставянето на ищеца – наемодател, което е довело до трансформиране на договора за наем в безсрочен при предпоставките на чл.236, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е относим към принципно изразеното от въззивния съд становище, че управителят на дружество с ограничена отговорност не е ограничен в правомощията си да отдава под наем собствени на дружеството недвижими имоти за срок над 3 години. Въпросът обаче не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд не е обусловило уважаването на предявените срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Произнасянето по исковете е резултат от решаващия извод на въззивния съд, че с анекса от 01.11.2005 г. страните не са уговорили продължаване на действието на договора за наем за определен срок, а са уговорили прекратително условие – провеждане на търг/конкурс за отдаване под наем на наетото помещение, което не е настъпило до края на исковия период и намателят не е освободен от задължението да заплаща наем през този период. При така формирания извод отговорът на въпроса дали управителят на дружеството – наемодател е разполагал с правомощия да уговори с анекса продължаване на срока на наемния договор за повече от три години няма значение за разрешаването на спора за дължимост на наема и не отговаря на общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Искането на касатора за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос е неоснователно и поради това, че независимо от отговора на въпроса в бъдещо производство по чл.290 ГПК, не би могло да се стигне до промяна на постановения с въззивното решение правен резултат. Въззивният съд е приел, че дори управителят на дружеството -наемодател да не е имал правомощия да уговори продължаване на договора за наем за срок, по-дълъг от три години, и с оглед разпоредбата на чл.229, ал.2 ЗЗД срокът на договора да е изтекъл на 01.11.2008 г., след тази дата договорът за наем е трансформиран в безсрочен и наемателят дължи заплащане на наем до момента на неговото прекратяване. Изводът за трансформиране на договора за наем в безсрочен на основание чл.236, ал.1 ЗЗД лишава въведения с изложението правен въпрос от самостоятелно значение за изхода на делото и не позволява подвеждането му под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК.
За изчерпателност следва да се отбележи, че не са доказани и поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Цитираните в изложението решения на Върховен административен съд и решението по т. д. № 485/2006 г. на Пловдивски апелативен съд не следва да се вземат предвид при преценката на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като според разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не се включва практиката на административните съдилища и решенията на гражданските съдилища, за които няма данни да са влезли в сила. Не съставлява задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК определение № 696/09.11.2009 г. по т. д. № 589/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., което е постановено в производство по чл.288 ГПК и не разрешава по същество правния въпрос за правомощията на управителя на дружество с ограничена отговорност да сключи договор за наем на недвижим имот, собственост на дружеството, за срок над три години. Практиката в решение № 92/13.01.1977 г. по гр. д. № 836/1975 г. на ВС, І г. о., решение № 34/07.03.2007 г. по гр. д. № 529/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 75/24.07.2012 г. по т. д. № 194/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. /постановено по реда на чл.290 ГПК/ е неотносима към поставения в изложението правен въпрос, тъй като касае правомощията на председателя на кооперация, които са предмет на самостоятелна правна уредба в Закона за кооперациите, различна от съдържащата се в Търговския закон уредба на правомощията на управителя на О.. Неотносима е и практиката в решение № 315/12.07.2006 г. по т. д. № 880/2005 г. на ВКС, ІІ т. о., с което е разрешен спор за действителност на договор за концесия.
Доводите в изложението, че при формиране на изводите относно действието на наемния договор въззивният съд не е съобразил приложимите към спорното правоотношение разпоредби на Закона за общинската собственост и на Наредбата за упражняване на правата на собственост от [община] върху общинската част от капитала на търговските дружества, са от значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК, съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и наведените във връзка с нея доводи не следва да се обсъждат.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 11252/2010 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение, постановено по гр. д. № 11252/2010 г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :