О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 25.02.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3449 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. К. Д. и И. Й. Д. – двамата от гр. П., приподписана от адв. Н, против въззивното решение № 117 от 14 февруари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 856 без дата, постановено по гр.д. № 829 по описа на районния съд в гр. П. за 2005 г. и допълнителното към него по същото дело от 16 октомври 2007 г.
Ответникът О. П. , в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като представените решения не са по аналогични случаи на процесния и не касаят аналогични спорове.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, защото фактическата обстановка не е правилно изяснена и искът е недоказан; няма отчуждителна преписка за имота; за имота не е съставен акт за общинска собственост; касаторите и наследодателят им са живели в имота години наред и са плащали данък за него, като през 2000 г. наследодателят се е снабдил с нотариален акт за него; налице е грешка в кадастъра и липсва правилно заснемане на имотите. С допълнителна молба касаторите представят три решения на ВКС и се сочи, че спорът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, защото е явно, че се касае за грешка в кадастъра или непълнота, а имотът на жалбоподателите не е идентичен с претендирания от общината.
С решението си по ревандикационния иск, предявен от общината, въззивният съд приел, че общината е доказала правото си на собственост върху имота в следствие на отчуждаване и съобразно правилата на Закона за общинската собственост; идентичността на имота е установена; касаторите не са придобили имота по давност, защото от една страна са държатели на имота, понеже са настанени там, а от друга от датата на снабдяването на наследодателя им с нотариален акт по обстоятелствена проверка до датата на предявяване на иска не е изтекъл десетгодишен срок за придобиване по давност.
Решението не следва да се допусне до касационен контрол по посоченото основание за противоречие с практиката на ВКС. Преди всичко трябва да се отбележи, че представената съдебна практика сочи, че искането за допускане до касационен контрол на практика се търси не по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, а по т. 2, тъй като задължителни за съдилищата са само тълкувателните решения и постановления по смисъла на чл. 130 ал. 2 от Закона за съдебната власт, а по разрешенията на отделни състави на ВКС може да се твърди противоречиво разрешаване от съдилищата на съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси.
Касаторите нито в касационната си жалба, нито в допълнението към нея са посочили онези съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси, които, ако бяха разрешени от въззивния съд по различен начин, биха довели до промяна в изводите на съда, а оттам – и на резултата по спора. Излагат се съображения по неправилността на решението, което по естеството си е изразяване на несъгласието на касаторите с изводите на съда и представлява посочване на основанията за касационно обжалване по реда на чл. 281 от ГПК, а не на основанията за процедурата по допускане до касационен контрол. Недопустимо е съдът да извлича съществените въпроси, които касаторите евентуално биха имали предвид като съобразява представената съдебна практика. В представените решения ВКС е разглеждал конкретни спорове, като в първото от тях (решение № 313 по гр.д. № 2* по описа на ІV ГО на ВКС за 2003 г.) съдът е разисквал разликата в публичната и частната държавна собственост и е извършил констатация, че собствеността по отношение на процесния имот не се е трансформирала в общинска; във второто решение (решение № 373 по гр.д. № 43 по описа на V ГО на ВКС за 2006 г.) съдът сочи, че провеждането на производство по реституция за бившите собственици е условие за материалноправната им легитимация като ищци по ревандикационен иск; по третото решение (решение № 711 по гр.д. № 1* по описа на ІV ГО на ВКС за 2003 г.) съдът сочи, че са налице предпоставките на ЗВСОНИ за реституиране на имот, защото имотът не е публична държавна собственост, а липсата на документи за собственост на отчуждения имот не препятства възможността на отчуждените собственици да доказват собствеността си с други доказателства. В нито едно от посочените решения не се разисква спор, подобен на разглеждания в настоящото производство, за да се приеме, че може да се търси някакво противоречиво разрешаване на спорни въпроси. Небрежността на касаторите да посочат съществените въпроси, които са разрешавани противоречиво, води до недопускането на решението до касационен контрол при визираното основание на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 117 от 14 февруари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2007 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: