О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
Гр.С., 22.04. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1068 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.18192/30.09.15 по г.д.№.5400/15г. на Софийски градски съд, І ГО, е потвърдено определение от 26.11.12 по г.д.№.19008/11 на Софийски районен съд, ГО, 30с., с което производството по предявения от касатора иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу В. Т. В. е прекратено като недопустимо.
Постъпила е частна касационна жалба от Н. М. Н., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Претендират се разноски.
Ответната страна не взема становище.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт СГС е приел, че производството по предявения от касатора иск с правно основание чл.45 ЗЗД е недопустимо предвид разпоредбата на чл.132 от Конституцията на РБ, тъй като липсва надлежна пасивна процесуална легитимация на ответницата по предявения иск за деликтна отговорност във връзка с изпълнявана професионална дейност. Посочил е, че към момента, към който се твърди, че ответницата е извършила увреждането, тя е заемала длъжност „Прокурор” във В., отдел „Инспекторат”. Същевременно се иска ангажиране на отговорността й във връзка с извършени от нея служебни действия по повод възложена й проверка по жалба, подадена от адв.С.П. и насочена срещу Н. В. във връзка с твърдения за извършени от него престъпления, деликти и злоупотреби във вреда на ищеца – като тези действия са от компетентността на лице, заемащо длъжността прокурор. Посочените в частната жалба действия /неправомерно вземане от деловодството на Прокуратурата на жалба, депозирана от адв.Б., и нейното укриване, постановление за образуване на досъдебно производство по чл.212 НК срещу Н.В., постановление по чл.196 ал.1 т.4 и т.5 НПК за отстраняване на наблюдаващия прокурор от сл.д.№.22/08 на ССлС/ също не могат да бъдат възложени на лица, изпълняващи други дейности в Прокуратурата на РБ като технически секретар, деловодител и др.
При тези обстоятелства и доколкото правото на имунитет на прокурорите при осъществяване на съдебната власт е част от правния статут на прокурора, съдът е намерил, че на основание чл.132 от Конституцията ответницата не носи наказателна и гражданска отговорност за служебните си действия и постановените актове по повод осъществяване на съдебна власт. Посочил е какъв е обхвата на функционалния имунитет и възможностите за получаване на обезщетение от увредените лица в тези случаи, респективно че магистратите носят лична отговорност на общо основание за всички други свои действия извън службата им – за каквито ищецът няма твърдения в исковата молба и молбата за уточняването й. Като се е позовал и на практика на ВКС е обобщил, че в случая се касае за наличие на абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иска, поради което производството по отношение на В.В. следва да се прекрати като недопустимо-като то остава висящо спрямо ответника Прокуратурата на Република България по иска с правно основание чл.49 ЗЗД.
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с 6 групи въпроси /І – въпрос по допустимостта на обжалвания акт; ІІ – въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС; ІІІ и ІV-въпроси, разрешени в противоречие с други влезли в сила актове на други съдилища; V – не съдържа въпрос (а цитати от актове); VІ – 20бр. въпроси от значение за точното приложение на закона и развитието на правото/: І.1. „Недопустим ли е съдебен акт, който се базира единствено и изцяло на недопустими доказателства?”;
ІІ.1. „Императивната норма на чл.236 ГПК задължава ли въззивния съдебен състав да мотивира своето решение?” /реш.№.1499/8.11.99 по г.д.№.914/99, V ГО; реш.№.707/17.03.77 по г.д.№.3417/76, ІІ ГО; реш.№.752/18.11.88, ІІІ ГО; реш.№.129/5.03.86 по г.д.№.682/85, І ГО/; ІІ.2. „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, обстоятелството, че въззивният съдебен състав е игнорирал както основните твърдения в исковата молба, така и основните доказателства по делото, а останалите изопачава и извращава с цел да бъдат манипулирани неверни псевдомотиви в интерес на ответниците и във вреда на ищеца?” /реш.№.650/20.12.01 по н.о.х.д.№.619/01, ІІ НО, реш. №.612/21.01.02 по н.о.х.д.№.584/01, ІІ НО/; ІІ.3. „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, обстоятелството, свързано със смесване от въззивния съд на материалноправанта легитимация с процесуалната легитимация и извършения отказ от правосъдие, чрез неправомерно прекратяване на съдебното производство с мотиви, извлечени от материалноправната легитимация на странат, по която съдебният състав е допустимо да се произнесе единствено със съдебното решение?” /реш. №.660/4.07.07 по г.д.№.17/06, ІV ГО; реш.№.152/14.02.86 по г.д.№.976/85, ІІ ГО; реш.№.2196/20.09.56 по г.д.№.4019/56, ІV ГО/; ІІ.4.
”Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, обстоятелството, че въззивният състав не е приложил правомерно основното правно понятие, че обстоятелството дали конкретен делинквент притежава „функционален имунитет”, е материалноправен въпрос, а не процесуалеен, и по него съдебният състав е длъжен да се произнесе със съдебното решение?” /реш.№.539/4.07.05 по н.о.х.д.№.1004/04, ІІ НО на ВКС/; ІІ.5 „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, обстоятелството, че въззивният съдебен състав е игнорирал както основателните твърдения в исковата молба, така и основните доказателства по делото, а останалите изопачава и извращава с цел да бъдат материализирани неверни псевдомотиви в интерес на ответницата и във вреда на ищеца?” /реш.№.650/20.12.2001г.по нохд№.619/01, ІІНО ВКС, реш.№.612/21.01.02 по нохд№.584/01, ІІ НО, ВКС/; ІІІ.1. „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, неспазването на задължението на въззивния съдебен състав, произтичащо от чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл.6 ал.1 т.13 Е. да проведе„публичен процес” и „справедлив процес”, както и да осигури на ищеца „независим и безпристрастен съд” и „ефикасни средства за защита?” /опр. от 19.01.10 по внчхд №.5/10, Пернишки окръжен съд/;ІІІ.2.„Представлява ли Държавата в качеството си на ЮЛ и върховен субституент на публичната власт годен правен ответник по смисъла на чл.47 от Х., чл.6 ал.1 и чл.13 Е. и чл.7 вр. с чл.5 ал.2 от Конституцията на РБ?” /опр. от 22.07.11 по ч.г.д.№.9233811, СГС; разп.№.11017 по ч.г.д.№.9356/11, СГС; опр. №.13190/14.09.11 по ч.г.д./11803/11, СГС/;
ІV.1.„Допустимо ли е въззивния съд да ползва твърдения за функционален имунитет, с които да мотивира неправомерно избавянето на ответника – делинквент от деликтна отговорност за извършени лични виновни неправомерни и вредоносни действия? Неизпълнението на визираните задължения представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание?” /опр.№.1738/7.05.08 по в.г.ч.д.№.4433/07, СГС; опр.№.1738/7.05.08 по в.ч.г.д.№.4433/07, СГС/; ІV.2. „Длъжен ли е българският съд да се произнесе по всяка искова молба, по която е сезиран, както и да разграничава от материално-правната легитимация процесуалната легитимация неизпълнението на визираните задължения представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание?” /опр. от 27.11.03 по г.д №.4152/03, СГС; опр.№.1557 по адм.д.№.1395/99; опр.№.1320/20.01.06 по ч.г.д.№.3371/05, СГС/; VІ.1. „Представлява ли служебни действия, с които се осъществява съдебна власт, по смисъла на чл.132 от Конституцията на РБ, извършеното от К. Н. М. разпространение на клеветнически пасквили като позиви и чрез методите на интернет на процесните неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения, и подобно деяние представлява ли основание да бъде извършен отказ от правосъдие по отношение на визирания деликт от ответницата В. В. и неправилното квалифициране като „осъществяване на съдебна власт от въззивния съдебен състав, при подобни неправомерни деяния представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание?”;
VІ.2. „Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, обстоятелството, че както обжалваното определение на въззивния съд, така и първоинстанционното определение, написаните от първоинстанционния и въззивния съдебни състави неверни твърдения, на които се базира обжалваното въззивно решение, че едва ли не ответницата В. В. била заемала длъжността „прокурор” във В. при положение, че при проверка на поименното щатно разписание на Прокуратурата на РБ е очевидно, че нито във В., нито в което и да е друго подразделение на Прокуратурата не заема такава длъжност, нито отв. В. В., нито друго лице с подобни имена?”; VІ.3. ”Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отноменително основание обстоятелството, че както обжалваното определние на въззивния състав, така и първоинстанционното определение, мотивират обжалвания съдебен акт единствено на недопустимо доказателство, което подлежи на изключване по законоустановения в чл.194 ал.2 ГПК ред”; VІ.4. ”Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че както обжалваното определение на въззивния състав, така и първоинстанционното определение, демонстративния отказ да изпълни задълженията си и да проведе законоустановената процедура по чл.193-194 ГПК, въпреки надлежното искане по чл.193 от ГПК от ищцовата страна, и вместо да изключи от доказателствените материали оспорените документи с невярно съдържание мотивира с тях обжалвания „отказ от правосъдие”?;
VІ.5. ”Представлява ли както касационн ооснование, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че както обжалваното определние на въззивния състав, така и първоинстанционното определение, обстоятелството, че отказа на въззивният състав да събере своевременно предявените от ищцовата страна доказателствени искания, с които се доказва по несъмнен начин неприложимостта на правната норма на чл.132 от Конституцията на РБ в процесния случай?”; VІ.6. ”Представлява ли както касационно отменителн ооснование, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че както обжалваното определние на въззивния състав, така и първоинстанционното определение, че въззивният съдебен състав се мотивира не на събрани по делото по законоустановения в чл.140 от ГПК ред с участието на страните и не е осигурил възможност на ищеца да организира своето право на защита, а също така се позовава на някаква абсурдна справка от сайт в интернет, която няма никаква доказателствена стойност и нито представлява документ по смисъла на ГПК, нито е издаден от административен орган, който назначава магистратите и води техните кадрови досиета, а именно В.?”;
VІ.7.”Съществува ли нормативна уредба и длъжностна характеристика, в които процесните престъпления и деликти да се въздигат в „служебни действия”, чрез които се „осъществява съдебна власт”, и без да се съберат и приобщят по делото необходимите доказателства, че всяка от ответниците заема „длъжност”, която я овластява да извършва всеки от процесните престъпления и деликти и необсъждането от въззивния състав на визираното обстоятество представлва ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”; VІ.8. ”Представлява ли както касационно отменително основание обстоятелството, така и основание за допускане на касационно обжалване, че въззивният съдебен състав голословно твърди, че престъпленията предмет на деликта били „служебни действия”, чрез които се осъществява съдебна власт”, и без да се съберат и приобщят по делото необходимите доказателства, че всяка от ответниците заема длъжност, която я овластява да извърши всеки от процесните престъпления и деликти. Липсата на подобни доказателства по делото представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”;
VІ.9.”Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е спазил разликата между процесуална легитимация и материално-правната легитимация на всички конституирани ответници и практическото прилагане на тези правни фигури в конкретното съдебно дело и допустимо ли е извършването на неправомерен „отказ то правосъдие” с аргументи, които се отнасят до материално-правната легитимация на част от ответниците”; VІ.10. ”Въпросът дали предпоставките за прилагане, респ. за неприлагане на дискриминационна и защитна правна норма на „функционалния имунитет” е въпрос относно основателността на иска или относно неговата допустимост и представлява ли касационно отменително основание факта, че неправомерно е прекратено съдебното производство като са ползвани мотиви, отнасящи се до основателността на предявения иск?”; VІ.11 ”Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че както първоинстанционният съд, така и въззивният съд базират своето решение на неверни твърдения относно статута на отв.В. В., за което няма събрани никакви доказателства по делото по законоустановения в чл.148 ГПК ред”; VІ.12. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване да се постанови недопустим „отказ от правосъдие” посредством неправомерно прекратяване на съдебното производство с твърдения, които изцяло противоречат на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, и дори не се съдържат в никой от приложените по делото документи-дори не са събрани по реда на ГПК, а да не говорим, че не са верни”;
VІ.13. „Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивният съдебен състав неправомерно е прекратил съдебното производство като се е позовал единствено на неверни „умозаключения” по „теория на вероятностите”, а не на събрани по реда на чл.148 от ГПК доказателства?”; VІ.14. ”Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че първоинстанционният съд си е позволил грубо нарушение на императивната правна норма на чл.148 ГПК, чл.47 ХОП ЕС и чл.6 и чл.13 Е. само по неправомерни контакти между съдия-докладчика и представители на единия от ответниците да се събират псевдо доказателства (които дори не представляват доказателства по смисъла на чл.148 ГПК, а само писмено изявление на недобросъвестни служители на първия ответник по смисъла на чл.102 ГПК), като всичко това е извършено без знанието на ищеца и без да му се даде възможност да упражни правото си на защита, вкл. и да разобличи неверните твърдения в невярното изявление на недобросъвестни служители на първия ответник, а след това базирайки се единствено на тези конспиративно събрани неверни твърдения /които дори не представляват доказателства по смисъла на чл.148 ГПК/ българският съд неправомерно да прекрати съдебното производство по отношение на главния ответник – делинквент и да постанови недопустим „отказ от парвосъдие””;
VІ.15 „Допустимо ли е с мотив за прилагане на функционален имунитет да се нарушана чл.6 Е. и чл.47 Х. и да се лишава ищеца от изконното му право на публичен съдебен процес и на „ефективни правни средства на защита пред съд” и визираното правонарушение представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”; VІ.16.”Длъжен ли е българският съд, съгласно принципа за непосредствената приложимост на принципа и примат на правото на ЕС да приложи правната норма на чл.47 ал.1 и ал.2 Х. и провеждането на „публичен и справедлив процес от независим и безпристрастен съд” за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди причинени от делинквентите К. Н. М. и В. Т. В. и визираните нарушения извършени по настоящото дело представляват ли както касационно отменително основание, така и основание за доупскане н акасационно обжалване”;
VІ.18.”Правните норми на правото на ЕС и в частност правната норма на чл.47 Х. в съответствие с принципите на примат на правото на ЕС дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат, и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, преставляват ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”; VІ.19.”При противоречие между чл.6 ал.1 и чл.13 Е. и българското национално право българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава по международния договор по ратифицирането на Е. и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли както касационно отменителн основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”; VІ.20. „Правната норма на чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл.13 Е. дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат, и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване”.
Настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО, намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Предвид наведените оплаквания за недопустимост /І.1./ поради основаване на обжалвания акт на недопустими доказателства, ВКС приема, че такава хипотеза не е налице. Съдебният акт е недопустим, когато има произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита. Конкретните доказателства, на които съдът се е позовал, за да обоснове определен свой извод за допустимост или недопустимост на производство или основателност на претенция – дори и да са събрани в нарушение на процесуалните правила или да са наверни, не могат да водят до недопустимост на постановения акт.
Сочените във връзка с въпрос ІІ.1 решения са постановени по реда на ГПК /отм./ и не съставляват задължителна практика на ВКС /т.2 от ТР 1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие със задължителна практика на ВКС, респективно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че в практиката /в това число и задължителната/, никога не е имало спор, че съдът е длъжен да мотивира актовете си, вкл. да се произнесе по доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Следва да се има предвид, обаче, че от значение са само доводите и възраженията във връзка с релевантните за спора обстоятелства – които и следва да бъдат обсъдени. В. съд не се е отклонил от тази практика – изложил е мотивирана позиция във връзка с обстоятелствата, обуславящи изхода на спора, респективно не е имал задължение да обсъжда твърдения за ирелеванти факти.
Въпроси №.ІІ.2 и №.ІІ.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, за да се отговори на горепосочените въпроси, трябва да се извърши проверка на обосноваността на обжалваното определение. Това е така, тъй като доколко възпритите от съда факти отговарят на обективната истина е въпрос на обоснованост, респективно изисква проверка на обосноваността на акта. Същевременно необосноваността като порок на съдебния акт не е сред касационните основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Нейното евентуално наличие се преценява ако и след като са налице касационните основания по чл.280 ал.1 ГПК – предвид разпоредбата на чл.281 ГПК. Отделно от изложеното, сочената от касатора практика – решения по ГПК /отм./ и по нак. дела – не съставлява задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.2 ТР 1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС и не би могла да обоснове наличие на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По въпросите относно пасивната легитимация и приложението на чл.132 от Конституцията на Република България – ІІ.3, ІІ.4., ІІІ.1., ІV.1, ІV.2, VІ.10, основанията на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК не са налице. Налице е трайно установена и безпротиворечива практика на ВКС, в това число задължителна, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и с която уеднаквена практика въззивният акт е съобразен – като същевременно сочената от касатора практика (актове, постановени по реда на ГПК/отм./, по наказателни и административни дела и неразрешаващи спор по окончателен начин) няма характер на такава по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – и това изключва наличието на основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК /т.2-т.4 ТР 1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС/. Никога не е имало спор, че процесуалната легитимация се определя от твърдението в исковата молба, а материалноправната – от материалното правоотношение, което се установява със съдебното решение. Във всички цитирани и приложени съдебни актове е изяснено, че съдът се произнася по материалноправната легитимация с решението по съществото на спора, а само липсата на процесуалноправна легитимация е основание за прекратяване на производството като недопустимо. В случая съображенията на въззивния съд не са свързани с липса на материалноправна легитимация по иска – а с липса на процесуалноправна. П. легитимация обуславя принадлежността на правото на иск и нейната липса е основание за недопустимост на иска.
Касае се за абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако тя липсва /т.е. липсва право на иск в полза на ищеца по делото/, съдът няма право да решава спора по същество, а следва да прекрати делото /определения на ВКС №.502/1.10.09г. по ч.г.д.№.414/2009, ІІІ ГО по чл.274 ал.3 ГПК, №.100/ 5.03.09 по ч.г.д.№.2308/2008, II ГО, №.668/2.12.09 по ч.г.д. №.634/2009, III ГО, №.307/18.06.10 по ч.г.д.№.324/2010, III ГО, №.348/6.06.2011 по ч.г.д. №.433/10, ІV ГО/. От друга страна, непротиворечива е и съдебната практика по тълкуване на чл.132 от Конституцията, респективно по въпроса дали легитимацията на ответник с оглед притежаван от него функционален имунитет е въпрос по основателността на иска, по който съдът следва да се произнесе едва с окончателния си акт, или такъв по допустимостта на производството /напр. опр. на ВКС №.146/2011 г. по ч.г.д.№.40/201, ІV ГО, опр.№.271/2012 по ч.г.д.№.176/2012, ІІІ ГО, опр. №.569/2011 по ч.г.д.№.516/2011, ІІІ ГО, опр.№.726/2009 по ч.г.д.№.343/ 2009, ІV ГО, опр.№.502/2009 по ч.г.д.№.414/2009, ІІІ ГО, опр.№.100/2009, ІІ ГО и др./. Функционалният имунитет на магистратите е с ограничен обхват и се проявява в гражданската и наказателна неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове по делата и преписките, освен ако е извършено умишлено престъпление. Увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение – само че, не пряко от магистратите в качеството им на физически лица – отговорност за вреди от незаконни служебни действия на съдията по граждански дела, които не са от предвидените в чл.2 от З., се реализира по общия ред на ЗЗД, като искът се насочва срещу съответния съд /реш. по г.д.№.377/09, ІV ГО на ВКС, по реда на чл.290 ГПК/.
С. съд служебно преценява дали са налице или липсват абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и за упражняването на правото на иск. Несъмнено наличието на функционален имунитет на магистратите е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на имуществени искове срещу тях за действия и актове във връзка с длъжността им – т.е. съдът не постановява решение, с което отхвърля иска, а преди това, с определение, следва да прекрати производството като недопустимо. Когато исковата молба бъде върната, съответно исковото производство бъде прекратено, поради липса на положителна процесуална прадпоставка или наличие на отрицателна такава /каквато съставлява функционалния имунитет на магистрата/ – т.е. защото е недопустимо, това не е отказ от правосъдие, а и съдебният акт, който прегражда пътя на делото, подлежи на обжалване /опр.№.502/1.10.09г. по ч.г.д.№.414/2009, ІІІ ГО по чл.274 ал.3 ГПК, опр.№.297/29.04.2015 по г.д.№.1564/015, ІV ГО/. Само за пълнота следва да се посочи и, че служебното качество на ответницата В. В. и заеманата от нея длъжност са били известни на касатора много преди завеждане на настоящото дело, като именно с оглед на статуса й на прокурор предходно заведено от касатора срещу нея дело – служебно известно на настоящия състав, който е бил сезиран с разглеждането му /ч.г.д.№.176/12, ІІІ ГО, ВКС/ е било прекратено предвид разпоредбата на чл.132 от Конституцията.
По отношение на въпросите /20броя/, във връзка с които се иска допускане на касация на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, това основание не е налице. От една страна те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Това е така, доколкото част от тях са фактически, свързани с конкретните факти и обстоятелства по делото и изискват преценка по съществото на спора /въпроси VІ.1, VІ.7, VІ.17/.
Други, наред с фактическия им характер, съдържат и оплаквания за процесуални нарушения и необоснованост, респективно изискват проверка за законосъобразност, допуснати процесуални нарушения, верност на доказателствени изводи и обоснованост – каквато, в настоящата фаза на предварителна селекция на касационните жалби, не би могла да бъде извършена (подобна преценка, съобразно посоченото по-горе, би могла да се осъществяла само след евентуално допускане на касационната жалба до разглеждане по същество при наличие на основанията на чл.280 ал.1 ГПК) /въпроси VІ.2-VІ.6, VІ.8, VІ.9, VІ.11, VІ.12, VІ.13, VІ.14, VІ-16/. Трета част от въпросите, освен че са фактически и изискват преценка по съществото на спора, не са били и предмет на обсъждане от въззивната инстанция и не са свързани с решаващите й мотиви /въпроси VІ.15, VІ.18, VІ.19, VІ.20/. Последното важи и за въпрос ІІІ.2 – който също не е бил обсъждан от въззивната инстанция, във връзка с него не са били излагани мотиви и е неотносим. От друга страна, както вече беше посочено, по въпросите относно пасивната легитимация на ответник във връзка с приложението на чл.132 от Конституцията /VІ.10/ вече е налице безпротиворечива и задължителна практика на ВКС, която е била съобразена.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на атакувания съдебен акт не следва да се допуска. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.18192/30.09.15 по г.д.№.5400/15г. на Софийски градски съд, І ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: