О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 166
София, 10.02.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделние, в закрито заседание на двадесет и осми януари……………………………….
две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря……………………………………..….…………………………………………………..в
присъствието на прокурора…… ………..……………………………………………… изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА……………………………….
гр.дело № 6216/2014 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Н. С. П. и Д. А. С. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. Д. от АК-П., са подали касационна жалба срещу решение № 382 от 24.06.2014 година по гр.д. № 492/2014 година на Пловдивския апелативен съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 251 от 05.02.2014 г. по гр.д. № 996/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, като е уважен иск на Г. В. Н. от [населено място] срещу касаторите за обявяване на недействителен спрямо ищеща на договор за дарение на недвижими имоти, чрез който първият ответник е дарил на своята майка Д. А. С. /втората ответница/ ? ид.част от поземлен имот, ведно с построените в него сгради, които се намират на административен адрес [населено място], ул. „Брезовско шосе„ № 145-А – иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът Г. В. Н. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Д. от АК-П., е депозирал отговор на касационната жалба. С нея оспорва както наличието на основания за допускане на обжалването, така и касационната жалба по съществото й. Претендира разноски за касационното производство.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирани лица срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на иска над 5000 лева. По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са изпълнени изискванията на основното и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, на които се позовават касаторите, поради следното:
От изложението на основанията за касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК могат да се извлекат два въпроса. Материалноправният е дали ищецът трябва да докаже качеството си на кредитор и дали той има това качество ако задължението е възникнало след увреждащата сделка, дори когато тя е безвъзмездна. Процесуалноправният въпрос е за присъждането в „повече от заявеното в самата ищцова претенция и несъответстващо на платената държавна такса, както и последиците от необсъждане и липса на мотиви по отношение на съществени въпроси, искания, възражения, аргументи и основания, съдържащи се в подадената въззивна жалба.”
Процесуалноправният въпрос в първата му част е свързан с допустимостта на постановения съдебен акт и следва да се разгледа приоритетно. Отговорът е, че обема на заявеното материално право, предмет на разглеждане по делото, се определя от петитума на исковата молба, а в случая той съответства напълно на диспозитива на съдебното решение. Ако касаторите свързват недопустимостта на решението с размера на заплатената държавна такса следва да съобразят това, че тя се определя по реда на чл.71, ал.1 във вр. с чл.70, ал.1 ГПК, а може да се присъди и допълнително от съда. Държавната такса няма отношение към предмета на делото и заявеното искане, респ. не обосновава становището им за недопустимост на иска. Няма и представена практика в този смисъл. Що се отнася до втората част на въпроса, той е зададен общо и без обосновка кои „съществени въпроси, искания, възражения, аргументи и основания, съдържащи се в подадената въззивна жалба” не са обсъдени в съдебното решение и са довели до постановяването на порочен съдебен акт. Освен това се касае за оплаквания, свързани с нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост на съдебното решение. Това са въпроси по съществото на правния спор, които имат отношение към правилността на постановения съдебен акт и които могат да се разгледат само ако се допусне касационното обжалване, но не и в селективната фаза на касационното производство.
По отношение на първия въпрос може да се отговори, че ищецът трябва да докаже качеството си кредитор, тъй като то е елемент от фактическия състав на приложимата материалноправна норма. За това кога то е налице има обилна практика на съдилищата – Постановление № 1/29.03.1965 г. на ПлВС, Тълкувателно решение № 25/69 г. ОСГК, задължителни решения на ВКС по чл.290 ГПК № 535/13.09.2010 г. по гр.д. № 1224/2009 г., ІV г.о.; № 79/30.03.2010 г. по гр.д. № 3356/2008 г. на ІІ г.о. и др. В общия случай увреждащото действие трябва да е извършено след като е възникнало вземането, какъвто е и настоящият случай – договорът между ищеца и първия ответник е сключен на 12.05.2011 г., а увреждащата сделка за дарение между последния и неговата майка е от 14.11.2011 г. Поради това въпросът е зададен превратно. Разпоредителното действие е извършено от длъжника след възникване на задължението и уврежда интересите на кредитора, тъй като намалява имуществото му и редуцира възможността за реализиране на задължението. Предвид безвъзмездността на атакуваната сделка, без значение за делото е обстоятелството дали приобретателят е знаел за увреждащото действие и какво е субективното му отношение към него.
Независимо от това може да се има предвид още, че всяко отчуждаване на имот обективно води до намаляване на имуществото на длъжника и с това затруднява изпълнението на задължението /р. № 422 от 30.03.2000 г. по гр.д. № 1469/99 г. на ВКС, V г.о./. Увреждане е налице, когато кредиторът се лишава от едно свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора /р. № 320 от 05.11.2013 г. по гр.д. № 1379/2012 г. на ВКС/. Упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение на кредитора, което той може да получи както след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него /р. № 149 от 12.11.2013 г. по т.д. № 422/2012 г. на ВКС, ТК/. Кредиторът става такъв по силата на облигационната връзка, а не на изпълнителния лист, който само констатира това негово качество /р. № 1520 от 04.12.2007 г. по гр.д. № 1179/2006 г., ВКС, ІІІ г.о./.
При този изход на настоящото производство касаторите дължат направените разноски, които са в размер на 9000 лева, видно от представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 382 от 24.06.2014 година по гр.д. № 492/2014 година на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. С. П. и Д. А. С., двамата от [населено място], ДА ЗАПЛАТЯТ на Г. В. Н. от [населено място] сумата 9000 лева /девет хиляди лева/, съставляваща адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.