О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
София, 02.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3581/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Н., подадена чрез адв.Ц., против Решение № 99 от 26.02.2013г. на Окръжен съд [населено място] /ПлОС/, постановено по в.гр.д.№ 31/2013г. С въззивното решение ПлОС е потвърдил решение № 937, постановено на 27.06.2012г. по гр.д. № 660/2005г. на ПлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от В. Д. Н., наследодател на касатора, починал в хода на производството, против В. Г. С. и Ц. С. Н. искове с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване спрямо него за относително недействителни договорите за покупко-продажби на недвижими имоти, представляващи апартамент №25, ет.ІІ, находящ се в [населено място], [улица], вх.”Б”, и гараж №6, находящ се в [населено място], [улица], в сграда на бл.”С.”, обективирани съответно в нотариален акт за покупко-продажба №118,т.V, рег.№3999, нот.д.№276/2007г. на нотариус Д. И. с район на действие РС-П., и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №117,т.V, рег.№3998, нот.д.№276 на същия нотариус, както и искове по чл.431,ал.2 от ГПК(отм) – за отмяна на посочените нотариални актове.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК по правния въпрос, формулиран от касатора, както следва: коя е приложимата в процесния случай материално-правна норма – чл.135, ал.1 ЗЗД или чл.135 ал.3 ЗЗД. Касаторът счита, че поставеният въпрос е обуславящ изхода на спора, тъй като от отговора му зависи дали е достатъчно да се установи знание за увреждане от страна на длъжника и третото лице или е необходимо да се установи и умисъл за увреждане на кредитора. Сочи се в изложението, че въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата. Касаторът се позовава на : Решение № 1397 от 29.11.1993г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 36/93г., съгласно което прехвърлителят по договор за издръжка и гледане придобива качеството кредитор по отношение вземането за връщане на имота, предмет на сделката, от момента на влизане в сила на решението, с което се разваля договорът; Решение №424 от 08.05.2001г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по гр.д.№ 990/2000г., съгласно което от момента на сключване на алеаторния договор прехвърлителят придобива качеството кредитор като носител на непарично вземане за издръжка и гледане, а от първото неизпълнение на договора от страна на длъжника – прехвърлителят става носител на потестативното право за разваляне на договора; Решение № 194 от 07.05.2009г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 919/2008г., съгласно което непаричното вземане по алеаторен договор възниква и и съществува от момента на неизпълнение от страна на длъжника на поетите с договора задължения, и Решение от 25.04.2008г. на ОС [населено място], постановено по гр.д.№116/2008г.,без данни дали е влязло в сила.
Ответната страна Ц. С. Н. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответната страна И. В. Н. взема становище за допустимост и основателност на касационната жалба.
Ответната страна В. Г. С. не взема становище.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска на касатора с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване спрямо него за относително недействителен договора за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ гараж №6, находящ се в [населено място], [улица], в сграда на бл.”С.”, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба №117,т.V, рег.№3998, нот.д.№276 на нотариус Д. И. с район на действие РС-П., е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. – ДВ бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. В конкретния случай касационната жалба е подадена след 21.12.2010 г., поради което на основание § 25 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ бр. 100 от 21.12.2010 г./ приложима е разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК в посочената й редакция. Предявеният иск е с правно основание чл. чл. 135 ЗЗД и е с цена , определена по правилата на чл.55 ГПК/отм/ към момента на предявяване на иска , 3812,10 лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение с чл.280 ал.2 ГПК. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд са предявени при условията на субективно пасивно съединяване искове с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца В. Д. Н. действията, с които длъжникът го уврежда, изразяващи се в сключването на процесните сделки за покупко-продажба с продавач – ответникът В. Г. С. , и купувач – бившата му съпруга Ц. С. Н.. За да постаннови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е отчел, че за да бъдат уважени субективно съединените искове по чл.135 ЗЗД, следва да са осъществени кумулативно следните елементи на сложния фактически състав: 1/ да е налице вземането на ищеца срещу ответника, от който ищецът извежда качеството си на кредитор; 2/ да е налице увреждащо кредитора действие, с което обективно да се намалява имуществото на длъжника или да се затруднява удовлетворяването на кредитора; 3/длъжникът и неговият контрахент да са знаели за увреждането, произтичащо от сделката, ако същата е възмездна; 4/ длъжникът и неговият контрахент да са сключили сделките с цел да увредят кредитора – елемент от фактическия състав, относим към хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД, приложима в случаите, когато увреждащите сделки са сключени преди възникване вземането на кредитора. След анализ на събраните доказателства е приел за доказано, че ищецът има качеството на кредитор по сключени с първия ответник на 03.06.2003г. договори за прехвърляне на процесните апартамент №25 и гараж №6 срещу задължение за издръжка и гледане, като към момента на сключване на договорите за покупко-продажба на същите имоти между ответниците непаричното му вземане е било възникнало; че ищецът е придобил качеството кредитор във връзка с вземането за връщане на имотите с влизане в сила на съдебното решение, с което по реда на чл.87 ал.3 ЗЗД са развалени последните поради виновно неизпълнение на поетите задължения от страна на ответника или, считано от 06.06.2011г.; че процесните договори за покупко-продажба, сключени на 17.09.2004г., предхождат по време възникване на вземането на кредитора за ревандикиране на имота, тъй като са сключени преди предявяване на исковете по чл.87 ал.3 ЗЗД и вписване на исковите молби и преди влизане в сила на решението, постановено по тях; че процесните сделки са обективно увреждащи ищеца като кредитор, тъй като с тях първият ответник лишава ищеца от възможността да упражни успешно потестативното си право по чл.108 ЗС; че към датата на сключване на увреждащите сделки за покупко-продажба длъжникът В. Г. С. е знаел, че е длъжник на ищеца по сключените между тях договори за прехвърляне на имоти срещу задължение за издръжка и гледане; че не е доказано по несъмнен начин знание за увреждане у втория ответник Ц. С. Н.; че не е доказано по несъмнен начин сключването на сделките от страна на купувача Ц. С. Н. с намерение за увреждане на ищеца. При така приетото за установено съдът е приел, че исковете, с които е сезиран са с правно основание чл.135 ал.3 ЗЗД, тъй като според по-старата съдебна практика, която той споделя, ищецът е придобил качеството кредитор по отношение на вземането за връщане на имота, считано от влизане в сила на решението, с което по реда на чл.87 ал.3 ЗЗД са развалени договорите за издръжка и гледане, а увреждащите сделки са сключени в по-ранен момент. Посочил е, че според по-актуалната практика прехвърлителят по алеаторен договор придобива качеството кредитор от момента на сключване на договора , тъй като от този момент той има непарично вземане за издръжка и гледане. Ако се възприеме това становище, то и предявените искове намират правното си основание в нормата на чл.135 ал.1 ЗЗД. Въз основа на приетото за установено по делото, съдът е обосновал извод, че в случая не е налице нито третата, нито четвъртата кумулативна предпоставка за уважаване на претенциите. За да обоснове решаващия си извод за липса на знание за увреждане и липса на намерение за увреждане у ответника Н., съдът е посочил, че след като увреждащите сделки са възмездни, то съгласно чл.135 ал.1, изр.2 от ЗЗД е необходимо да се установи и знание за увреждането от страна на съконтрахента на длъжника по атакуваната сделка, а в хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД – намерение за увреждане. Посочил е също, че ответникът Н. не е от категорията на лицата, по отношение на които намира приложение презумпцията по чл.135, ал.2 от ЗЗД тъй като бракът й с първия ответник е прекратен още през 1988г., поради което и в тежест на ищеца е да докаже по несъмнен начин, че приобретателят е знаел за увреждащия характер на сделките, респективно, че е сключил сделките с намерение да увреди кредитора; че фактът на съхранените нетипично добри взаимоотношения между вече бившите съпрузи, сам по себе си не може да обуслови категоричния извод, че николаева е узнала за правоотношението между ищеца и първия ответник, както и за влошените им отношения от пролетта на 2004 година. Съдът е приел за неоснователен и недоказан и доводът на ищеца, че цените , на които вторият ответник е придобил имотите, в действителност не били платени и сделките били привидни, защото прикривали дарение. По тези съображения е приел, че предявените субективно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД са недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на Т. № 1/2009 г./. Разглеждането на поставения от него в изложението въпрос, посочен по-горе, не би повлияло на изхода на настоящото дело, тъй като въззивната инстанция в постановеното решение е квалифицирала претенцията по чл. 135 ЗЗД ,изложила е доводи и съображения и по двете хипотези, визирани в първата и в третата алинея от цитираната норма и е разгледал въведения с исковата молба спор. А твърдението за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение е касационно основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третират като релевантни поставените в изложението фактически въпроси, тъй като с оглед начина , по който са формулирани от касатора, същите нямат правен характер и не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, за неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Следва да се има предвид и това, че по приложение нормата на чл.135 ЗЗД, по въпросите кои са предпоставките за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 и ал.3 ЗЗД, в кои случаи и спрямо кои лица е налице презумпция за знание за увреждане, необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо, от кой момент прехвърлител по алеаторен договор придобива качеството кредитор, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса, е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса какво представлява знанието за увреждането на кредитора у третите лица, отговор дава практиката и доктрината. В случай, че действието е възмездно, възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са знаели за увреждането – чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а в хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД, когато увреждащото действие предхожда по време възникване на вземането – законът изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са целели увреждането. Затова правната сделка на длъжника може да бъде обявена за недействителна спрямо длъжниковия контрахент само ако той е бил недобросъвестен. Знанието, респективно намерението за увреда, на третото лице – контрахент на длъжника – има същото съдържание, каквото има знанието,респективно намерението за увреда, на самия длъжник. След като това трето лице не е от кръга на посочените в чл.135 ал.2 ЗЗД лица, няма законовоустановена презумпция за знание и в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване в процеса с допустимите доказателствени средства. Трайна и последователна е съдебната практика и по отношение на въпроса от кой момент прехвърлител по алеаторен договор придобива качеството кредитор, а именно – от момента на сключване на договора прехвърлителят има непарично вземане за издръжка и гледане, а от момента на разваляне на договора – има вземане за ревандикиране на имота. Въззивното решение е изцяло съобразено с тези правни разрешения, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение в обжалваната част не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. В. Н., подадена чрез адв.Ц., против Решение № 99 от 26.02.2013г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 31/2013г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по иска на Д. В. Н. против В. Г. С. и Ц. С. Н. с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване спрямо него за относително недействителен договора за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ гараж №6, находящ се в [населено място], [улица], в сграда на бл.”С.”, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба №117,т.V, рег.№3998, нот.д.№276 на нотариус Д. И. с район на действие РС-П..
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 3581/2013г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 99 от 26.02.2013г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 31/2013г., в останалата обжалвана част .
Определението, с което касационната жалба на Д. В. Н. се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в частта, с която не се допуска касационно обжалване, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: