О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
С., 10.02.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 359 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Д. М. Д. от [населено място], [община] и от Прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 187 от 30.10.2015г. по в.гр.д.№ 482/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 1169 от 29.06.2015г. по гр.д.№ 204/2015г. на Пловдивски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000лв. до 60 000лв. и в частта за разноските от 314лв. и вместо това е постановено друго, с което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Д. М. Д. допълнително сумата от 20 000лв. на основание чл.2 ал.1 т.3 от З., обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради незаконно обвинение в извършване на престъпления, по което е образувано н.ох.д. № 868/2014г.на Специализирания наказателен съд, приключило с влязло в сила определение от 8.08.2014г. за прекратяване на делото, ведно със законната лихва, считано от 8.08.2014г. и са присъдени разноски, като е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част.
Като основание за допустимост касаторът Прокурор в Апелативна прокуратура се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, като твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.11 от ТР №3 от 22.04.2005г. и решения № 673 от 15.11.2010г. по гр.д.№ 1916/2009г. на ІV г.о., № 62 от 27.02.2012г. по гр.д.№ 1065/2011г. на ІІІ г.о./ по въпросите за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за съдържанието на понятието „справедливост”, за прилагането на обществения критерии за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
Същият въпрос – за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди се поставя и от касатора Д. М. Д. при сочено основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Позовава се както на горепосочените ППВС №4/1968г. и ТР №3/2005г., така и на постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 344 от 24.11.2014г. по гр.д.№ 2378/2014г. на ІV г.о. и на две решения на СГС, които поради липса на отбелязване за влизане в сила решение не могат да бъдат съобразени /вж. ТР №1 /15.02.2010г. по т.д.№1/09г.н ОСГТК на ВКС/
Позовава се и на основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Какъв е обхвата на доказване от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на З.? Счита, че липсва унифициран стандарт /ясни критерии/, установен в практиката, въз основа на който съдилищата да определят размера на дължимото обезщетение, тъй като предствата за справедливост е субективна.
2. Какво е съдържанието на понятието „критерии за справедливост” и какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в този критерии? Какви стъпки включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в посочения критерии? Според касатора приложимият З. не покрива изискуемия от Европейския съд по правата на човека стандарт, посочен в W. case от 25.11.1996г. „…приложимият национален закон…да бъде формулиран достатъчно точно, за да позволи на засегнатите лица- ако е нужно с помощта на съответната юридическа помощ – да предвидят до степен, обоснована според обстоятелствата, последиците, до които може да доведе едно действие”.
Срещу подадената от Апелативна прокуратура касационна жалба е постъпил отговор от Д. М. Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Последният претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., чието реално извършване удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие № 5272 от 2.12.2015г. и фактура № 4728 от 2.12.2015г.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Не се спори, че към 2009г. ищецът Д. е работел като старши полицай в Областна дирекция на МВР [населено място].
На 9.11.2009 му е повдигнато обвинение за участие в организирана престъпна група, принуда, разпространение на наркотични вещества, изнудване. Бил е задържан за 72 часа. За период от една година /от 16.11.2009г. до 17.11.2010г./ е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Обвинителен акт е внесен срещу нега едва в средата на 2011г., във връзка с което е образувано н.о.х.д.№ С-319/11г.на СГС. Производството е прекратено и върнато.
В началото на 2012г. Специализираната прокуратура е внесла нов обвинителен акт, по който е образувано н.о.х.д.№ С-7/11г.на СНС. Производството е прекратено и върнато.
На 22.03.2013г. СГП е прекратила частично производството относно деянията по чл.321, чл.143 ал.2 НК. Внесен е нов обвинителен акт, по който е образувано н.о.х.д.№ 874/13г.на СНС. Производството е прекратено и върнато.
С постановление от 21.112013г. Прокуратурата е прекратила производството поради недоказаност на обвиненията. Пострадалият е обжалвал. Жалбата му е уважена и е внесен нов обвинителен акт през месец април 2014г., по който е образувано н.о.х.д.№ 498/14г.на СНС. Последвало е ново частично прекратяване на производството и внасяне на нов обвинителен акт, по който е образувано н.о.х.д. № 868/2014г. на СНС. С окончателно определение от 8.08.2014г. Специализираният наказателен съд е прекратил воденето срещу Д. наказателно производство поради неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.369 ал.3 НПК.
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил, че ищецът е бил обвинен за извършени умишлени деяния, при производство продължило около шест години, като в продължение на една година е бил с наложена най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”, при изключително мизерни и недостойни за личността условия в Следствен арест. Съдът е съобразил, че освен следващите се по човешка презумция вреди от емоционален, психически и здравословен характер, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, в случая пострадалият е претърпял и допълнителни, произтичащи от накърнен авторитет пред колегите, злепоставяне на цялото семейство, опорочаване на безупречната му полицейска практика, засилен медиен интерес и компрометиране в широк обществен кръг. Отчетено е, че при определени професии, каквато е тази на ищеца, за които изискванията на обществено за почтеност и съблюдаване на закона са завишени, едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната и психическа сфера на засегнатото лице, включително и с оглед невъзможността му след това да упражнява професията си и да се развива в нея, причинявайки и недоверие в правоохранителната система, на която ищецът се е бил посветил. Посочено е, че с гласни доказателства е установено, че образуваното наказателно производство е причинило на пострадалия тежки негативни изживявания – отслабнал е значително /около 20кг./, косата му е побеляла и окапала, в ареста е изглеждал зле, с вид на „много смачкан и унил човек”, започнал да пуши, обострило се е негово хронично заболяване. Със заключение на приетата по делото медицинска експертиза е установено, че воденото наказателно производство и определената мярка за неотклонение са повлияли негативно на морално-етичната му ценностна система – загубил е вяра в системата, чувствал се е обиден поради факта, че съвестното изпълнение на работата не е оценено, накърнени са неговото достойнство и престиж. Било му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, считано от 26.01.2010г., прекратено е служебното му правоотношение с МВР, след което за продължителен период от време е останал без работа. Затворил се е в себе си, изолирал се е от другите.
В тази връзка, поставените въпроси за обхвата на доказване, за наличието на унифициран стандарт за определяне размера на следващото се обезщетение, за елементите и стъпките при оценяване на негативните изживявания съобразно установения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, са от значение за изхода на спора и са свързани с решаващите мотиви на съда.По тях касационно обжалване не следва да се допуска, защото не са разрешени от въззивният съд в противоречие с установената практика.Понятието „справедливост” като морална категория не може да бъде приложено по идентичен начин за различните случаи. Затова в ППВС №4/1968г. е посочено, че то е свързано с преценка на всички „конкретни обективно съществуващи обстоятелства”, които могат да са от значение при определяне на размера на обезщетението. Тези обстоятелства са примерно посочени в задължителната практика, но последната приема, че стандартът за справедливост е постигнат, когато съдът е обсъдил в мотивите си всички релевантни обстоятелства и въз основа на направената им оценка, е обосновал присъдения от него размер. Обезщетението се присъжда глобално. Обхвата на доказване е свързан с установяване на всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, а доказателствените средства са общите по ГПК. Унифициран стандарт, който съдилищата да ползват при определяне на размера на дължимото обезщетение, не може да има, защото всеки отделен случай е различен, преценката трябва да е индивидуална и релевантните обстоятелства не са идентични. С оглед последното, наведените доводи за постановяване на акта в противоречие с цитирани решения, не могат да бъдат споделени.
В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е взел пред вид всички установени обстоятелства: продължителност и характер на производството, вид и тежест на деянията, за които е повдигнато обвинение, отражението върху общественото положение, авторитет и професионални изяви на обвиненото лице, неговите възраст и обществено положение, конкретно причинените му морални страдания, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на неговите чест и достойнство, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
С оглед изхода от спора разноски не се дължат.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 187 от 30.10.2015г. по в.гр.д.№ 482/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П. : ЧЛЕНОВЕ :