О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 15.01.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2360/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Т. С. С., като пълномощник на [фирма] – [населено място], срещу въззивното решение № 1073 от 20.02.2017 г. по в. гр. д. № 13136/2016 г. на Софийски градски съд, III „б” въззивен състав. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация са подали писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които са изразили становища, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на предявените срещу Столична община и държавата положителни установителни искове за собственост е реална част с площ от 218 кв. м. от УПИ II „За жилищно строителство и магазини” в кв.36, местността „Т.”, [населено място], представляващ част от имот с идентификатор 68134.1381.2094, нанесена с проектен идентификатор 68134.1381.2115, при описани граници.
Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 28.03.1994 г. до датата на предявяване на исковата молба на 25.06.2014 г., като първоначално владението е осъществявано в качеството му на [фирма]. С договор от 28.03.1994 г., сключен със Столична община, му е било разрешено като наемател да изгради временен търговски обект – павилион върху общинска земя на 8 кв. м. След построяването на обекта е започнал да развива дейността си върху площ от общо 218 кв. м., като е предприел действия по нанасянето на имота като самостоятелен в действащата кадастрална карта, както и за издаване на констативен нотариален акт. Ответниците са оспорили претендираното право на собственост.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 8747/15.06.2016 г., постановено по гр. д. № 34451/2015 г. на Софийския районен съд, с което предявените от касатора искове са отхвърлени. Прието е, че ищецът – жалбоподател е следвало да установи липсата на пречки за придобиване на процесния имот по давност, което той не е направил в хода на процеса. В периода от 1994 г. до 1996 г. е действала забраната на чл.86 ЗС /в ред. на ДВ, бр.31 от 1990 г., изм. с ДВ, бр.33 от 1996 г./ за придобиване по давност на вещ, която е социалистическа собственост, а с параграф 1 на ДР от ЗД на ЗС е спряна давността за придобиване по давност на държавни и общински имоти до 31.12.2017 г. Направено е заключение, че ищецът е държал процесния имот на основание договори за наем, действали в описания по-горе период от време, поради което не е бил осъществен фактическия състав на придобивния способ по чл.79, ал.1 ЗС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. какви са изискванията за съставяне на актове за общинска собственост по отношение на имоти – държавна собственост, преминали в собственост на общината и не следва ли тези актове да имат установеното в чл.58, ал.5 от ЗОбС съдържание; 2. не е ли налице намерение за своене на имота, когато по делото е установено, че е упражнявана явна и необезпокоявана фактическа власт върху него; 3. следва ли да намери приложение разпоредбата на параграф 1 на ДР от ЗД на ЗС при положение, че имотът не е общинска собственост. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на първата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Посочва като съдебна практика решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., както и решения на ВАС и на Административен съд – София област.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението материалноправен въпрос. На първо място, същият не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд и за изхода на конкретното дело, тъй като е прието, че касаторът не е доказал въведеното придобивно основание за възникване на правото на собственост. По отношение на актовете за държавна и общинска собственост следва да се посочи, че на основание чл.179, ал.1 ГПК те се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти, както и че имат легитимиращо действие за собствеността на държавата, респективно на общината, с оглед на което до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост, като държавата или общината не носят тежестта да доказват основанието, на което са съставени актовете. Тъй като ответниците не могат да докажат отрицателния факт, че имотът не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на ищеца е да установи, че към този момент, съответно след съставянето им са настъпили обстоятелства, довели до изгубване на правото на собственост, което не е направено в настоящата хипотеза. Представената от касатора практика на административни съдилища, с която се поддържа противоречие, не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, който също е разрешен в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика. С оглед така изложените от въззивния съд съображения относно липсата на предпоставки за осъществяването на предвидения в чл.79 ЗС придобивен способ, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за приложението на разпоредбите на чл.79 ЗС и чл.69 ЗС. Изразеното от въззивния съд становище по въпроса за вида и характера на фактическата власт, която се установява въз основа на правно основание /в случая договор за разрешаване на временно строителство по чл.120, ал.4 ППЗТСУ – отм. за изграждане на временен търговски обект – павилион/ съответства на практиката на ВКС, в която се приема, че ако собственикът на имота предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС – налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. В съответствие с тази практика е и становището на въззивния съд, че презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена, ако е налице правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота. Не е налице противоречие с цитираното в изложението решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че свидетелските показания са основното доказателствено средство за установяване на придобивната давност като способ за придобиване на правото на собственост. Именно след обсъждане на събраните гласни доказателства в обжалваното въззивно решение е направен извод, че касаторът не е доказал фактическия състав на чл.79 ЗС. Същият е разполагал с възможността да придобие правото на строеж или правото на собственост върху терена съгласно параграф 50а ПЗР на З. /ДВ, бр.124 от 1998 г./ и параграф 17 от ПР на ЗУТ, която не е реализирал в установените срокове.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия въпрос за приложение разпоредбата на параграф 1 на ДР от ЗД на ЗС относно спирането на давностния срок, тъй като упражняваната от касатора фактическа власт е имала характеристиките на държане, а не на владение.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответниците по касация направените разноски за настоящото производство /за юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 400 лв. за всеки от тях.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1073 от 20.02.2017 г. по в. гр. д. № 13136/2016 г. на Софийски градски съд, III „б” въззивен състав.
Осъжда [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата 400 лв., представляваща направени разноски в касационното производство.
Осъжда [фирма] – [населено място] да заплати на Столична община – район „Надежда” сумата 400 лв., представляваща направени разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: