О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
гр. София, 22.01. 2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети януари през две хиляди и осмата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 2124 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от Д. А. Г., Е. В. С. , В. А. В. , К. П. В. и Г. А. В. – всички от гр. В., чрез процесуалния им представител адв. М, против определение № 1* от 8 май 2008 г., постановено по ч.гр.д. № 758 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г., с което е потвърдено определение № 3* от 27 февруари 2008 г., постановено по гр.д. № 9* по описа на районния съд в гр. В. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че правните последици от предявения иск, съответно правният интерес, са прекъсване на течението на придобивната давност за владелците на процесния имот, тъй като решението по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ в полза на частните жалбоподатели е било обжалвано пред въззивния съд. Иска се допускане до касационно обжалване на атакуваното определение на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, обосноваващо се с представено определение на окръжния съд в гр. С.. М. и не формулиран изрично, повдигнатият процесуалноправен въпрос е относно интереса като положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск. Към жалбата се представя определение без номер от 31 януари 2008 г., постановено по ч.гр.д. № 60 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г.
Ответната страна не дава отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
С атакуваното определение въззивният съд приел, че съдебното производство правилно било прието за недопустимо поради липса на правен интерес, защото правата, чиято защита се търси, не са установени с влязъл в сила акт за индивидуализиране на имота и способа на възстановяването му.
Частните жалбоподатели са предявили установителен иск за собственост по реда на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.) против ответниците с твърдението, че процесният земеделски имот бил собствен на наследодателя им, който го и внесъл в ТКЗС; жалбоподателите пропуснали да заявят имота пред поземлената комисия, поради което предявили иск по реда на чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ, но постановеното в тяхна полза решение било обжалвано от общината; част от този имот се владее от ответниците. Иска се признаване в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на реална част от процесния недвижим имот.
След преценка на доводите на жалбоподателя и обстоятелствата по делото, съдът намира, че атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно разглеждане на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, защото разрешаването на посочения съществен въпрос не е сторено в противоречие с представеното определение на друг съд.
С определението на окръжния съд в гр. С. е разисквано изискването за наличие на правен интерес при предявяване на установителни искове, като е посочено, че достатъчно условие за наличието на интерес от установителен иск е оспорване на претендираното от ищеца право или претендирано отричано от него право. Съдът обаче изрично е отбелязал, че нуждата от защита е породена от смущаваното нормално упражняване на право на ищеца.
В разглеждания случай частните жалбоподатели не са смутени при нормалното упражняване на правото си, защото то не е установено по съответния ред чрез акт на специализирания орган по земеделска реституция. Макар да е вярно, че при потвърждаване на първоинстанционното решение по реда на чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ, след което и с провеждане на процедурата по чл. 14 от ЗСПЗЗ, частните жалбоподатели да могат да се снабдят с реституционно решение за претендирания от тях земеделски имот, към момента на постановяването на атакуваното определение те не могат да се легитимират като носители на право на собственост, което евентуално би било застрашено от упражнявано от ответниците владение върху спорната част от имота. По посочената причина същественият процесуалноправен въпрос не е решаван противоречиво от съдилищата според представеното определение на друг съд.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1* от 8 май 2008 г., постановено по ч.гр.д. № 758 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: