5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 14.01.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д.№ 1098/2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. Н. от [населено място] срещу решение № 661 от 19.12.2013 г. по в. т. д. № 1170/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е намален размерът на присъденото на касатора обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 26.01.2012 г. и предявеният от него иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от 14 000 лв. до 25 000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен в присъдения от първата инстанция размер от 25 000 лв. Счита, че определеното му от Пловдивски апелативен съд обезщетение за неимуществени вреди противоречи на принципа за справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като решаващият състав не е отчел важни за случая обстоятелства, а именно – младата му възраст към датата на инцидента; отражението на произшествието върху физическото и психическото му състояние, както и настъпването на същото по изключителна вина на водача на товарния автомобил „Скания”. Изразява несъгласие и с извода на въззивния съд, че при преценка на претърпените от него болки и страдания следва да кредитира единствено мнението на вещото лице от медицинската експертиза, но не и показанията на разпитаните по делото свидетели.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по „процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната съдебна практика и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тези въпроси, обаче, не са посочени изрично, а са развити съображения за това, че съдът не е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства и че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът не се е съобразил с действително претърпените от ищеца вреди. Като релевантна към случая съдебна практика касаторът посочва: решение № 225 от 28.01.2013 г. по т. д. № 903/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ІV г. о.; решение № 155 от 30.09.3013 г. по т. д. № 212/2012 г. на І т. о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. и ППВС № 4/68 г.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Единствен предмет на спора, по който се е произнесъл въззивният съд с атакуваното решение, е размерът на дължимото на ищеца К. Н. Н. от [населено място] обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат на процесното пътно-транспортно произшествие, тъй като с подадената от застрахователя въззивна жалба първоинстанционният акт е обжалван само за разликата над присъдената на ищеца сума 9 000 лв. За да определи размера на дължимото обезщетение, съдебният състав е извършил съпоставка между данните от заключението на медицинската експертиза и показанията на разпитаните свидетели, като е установил, че информацията в тях се припокрива по отношение периода на лечение и възстановяване от получените увреждания (мозъчно сътресение и счупване на дясната лакътна кост на предмишницата), съпроводено с болки и дискомфорт – около пет месеца, но е различна по отношение състоянието на пострадалия ищец след този период, като различието се свежда до това, че според вещото лице към момента на изготвяне на заключението ищецът е трудоспособен и не се нуждае от допълнително лечение и рехабилитация, а според свидетелите – че и към момента болките продължават, че ищецът не може да си служи нормално с ръката, както и че след самото ПТП тя е била много подута, което подуване му е причинявало силни болки. Въззивният съд е приел, че следва да бъде кредитирано медицинското заключение, а не свидетелските показания, тъй като именно лекарят-ортопед е лицето, което притежава необходимите специални знания и въз основа на него е направил извод, че затрудненията в движението на ръката е продължило само до пет месеца след инцидента. Освен това, решаващият състав е преценил, че описаното от свидетелите подуване на ръката след първото й гипсиране и наложилата се смяна на гипса не може да бъде свързано с инцидента по причина, че това касае работата на медицинския екип, а не е следствие на удара. На база личните си възприятия за движенията на човешкото тяло, съдът е счел за житейски нелогично твърдението на свидетелите, че в периода на гипсиране винаги се е налагало да има човек с ищеца при условие, че обездвижена е била само китката и ставната й връзка с подлакътната кост и че лакътната и раменната става на дясната му ръка са били изцяло подвижни. В резултат на този анализ на доказателствата, е направен извод, че справедливо обезщетение за неимуществени вреди от процесните увреждания, в т. ч. и за мозъчното сътресение, представлява сумата 15 000 лв., от която следва да бъде приспадната извънсъдебно платената от ответника сума 1000 лв. Ето защо, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която предявеният иск е уважен за разликата над сумата 14 000 лв. и е отхвърлен за същата сума.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко следва да се отчете, че касаторът не е изпълнил задължението си да посочи и формулира конкретно въпросите, за които твърди, че са от значение за изхода на спора. Само по себе си, това обстоятелство е достатъчно за недопускане на касационния контрол, в каквато насока са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които касационният съд може само да уточни и конкретизира, но не и служебно да извежда релевантните за делото въпроси, доколкото това би нарушило принципа за диспозитивното начало.
Независимо от това, дори и да се счете, че като значими за спора касаторът е поставил процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и материалноправния въпрос за съобразяване на всички обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват твърдяното от него противоречие по нито един от двата въпроса. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е извършил задълбочен анализ на доказателствата, като е изложил подробни съображения защо кредитира именно заключението на медицинската експертиза, а не показанията на свидетелите. Правилността на тази негова преценка, обаче, може да бъде предмет на контрол единствено при вече допуснато касационно обжалване, а не в производството по допускането му. Липсва противоречие и с цитираната практика по въпроса за прилагане принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Изводът относно обема на претърпените от ищеца вреди, обуславящ съответно и размера на дължимото му обезщетение, е изграден на база конкретните обстоятелства по делото, които са различни за всеки отделен случай. Поради това, не може да се счете, че същият е в противоречие с посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК. Що се отнася до твърдението,че не са съобразени всички важни за спора обстоятелства, същото представлява по естеството си оплакване за неправилност на съдебния акт, което е извън обхвата на производството по допускане на касационния контрол.
На последно място, настоящият състав намира, че по отношение на посочените въпроси не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед съществуващата понастоящем задължителна съдебна практика по същите, част от която е цитирана и от самия касатор.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 661 от 19.12.2013 г. по в. т. д. № 1170/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: