О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№170
гр. С. 22.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от
председателя (съдията) Стойчо Пейчев
ч. гражданско дело под № 2418/2014 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Ц. П. П. от [населено място], чрез адв. И. К. И., срещу определение от 12.08.2013 г., постановено по в. гр. д. № 2612/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VІІІ състав, с което е оставена без уважение молбата на същия жалбоподател за изменение на решение № 541 от 21.03.2012 г., постановено по същото дело, в частта за разноските.
В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Иска се неговата отмяна и постановяване на друго определение, с което да бъде уважена молбата за изменение на решението в частта за разноските и същите да бъдат присъдени в пълен размер.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на ответника по жалбата – [фирма].
Частната жалба е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт –определение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
С решение № 541 от 21.03.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2612/2012 г., САС, ГО, VІІІ състав, е отменил изцяло решение от 01.02.2012 г. по гр. д. № 3714/2007 г. на СГС като е отхвърлил предявените от [фирма] искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД срещу Ц. П. П., П. Н. П. и С. П. Ш. и е осъдил ищеца на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК – отм. да заплати на ответника Ц. П. П. сумата от 4 130 лева, представляваща направените по делото разноски за първата и въззивната инстанции, изчислени съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ГПК – отм.
С молба вх. № 7306 от 27.06.2013 г. Ц. П. П., чрез своя процесуален представител, на основание чл. 192, ал. 4 от ГПК – отм. е поискала изменение на решението, в частта за разноските и присъждане на същите в пълен размер, съобразно договореното адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
С обжалваното определение въззивния съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските с оглед направеното преди приключване на устните състезания във въззивната инстанция възражение от насрещната страна за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и предвид, че правния спор не съставлява фактическа и правна сложност. В. съд е приел, че възнаграждението за процесуалния представител на ответника – жалбоподател в настоящото съдебно производство, следва да бъде намалено до минимума по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че съдебното производство се характеризира с фактическа и правна сложност и с времева продължителност довела до многократно явяване в съдебни заседания, поради което съдът не е следвало да редуцира направените разноски за адвокатски хонорар. Правилно и законосъобразно въззивния съд е приел, че уговорените адвокатски хонорари пред първа и втора инстанция са прекомерни с оглед фактическа и правна сложност на конкретното дело, както и с оглед обема и съдържанието на осъщественото от пълномощника за конкретния ответник процесуално представителство и е присъдил същите в минимален размер. Неоснователно е и поддържаното в жалбата становище, че разноските за адвокатско възнаграждение не могат да бъдат намалявани под трикратния размер на възнагражденията посочени в чл. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно пар. 2 от Допълнителните разпоредби на същата. Прекомерността на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат следва да бъде изследвана и съпоставена с минимално дължимия хонорар, съгласно чл. 36 от ЗА, във връзка с чл. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразно законовите разпоредби съдът е свободен в преценката си доколко да намали подлежащото на присъждане възнаграждение, като е обвързан да не определя същото в размер, по-малък от минимално установения в чл. 7 от Наредбата, с оглед предмета на спора и интереса. В този смисъл са и задължителните указания, обективирани в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай размерът на разноските за адвокатско възнаграждение е определен изцяло съгласно изискванията на чл. 7 от подзаконовия нормативен акт, в редакцията му към датата на сключване на договорите за правна помощ, поради което правилно и законосъобразно с обжалвания съдебен акт е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от 12.08.2013 г., постановено по възз. гр. д. № 2612/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VІІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: