О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
София, 16.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело №5819/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от В. С. Б., чрез пълномощника адв.Д. А., срещу решение № 2053/25.03.2014 г. по гр.д.№14419/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба А. „М.” не взема становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № ІІ-70-88/13/28.06.2013 г. по гр.д.№ 45 376/ 2012 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 70 състав в обжалваната му част. С него са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ: за признаване за незаконно уволнението му извършено със заповед № 7080/ 23.07.2012 г. на основание чл.325 ал.1 т.12 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши митнически специалист” в отдел „Митническо оформяне”,С. А.-С. и иск с правно основание чл. 49 вр.чл.52 ЗЗД за сумата 5 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие умишлено заблуждение и уронване на авторитета му. На основание чл.129 ал.3 ГПК исковата молба е върната в частта отнасяща се до предявения иск с правно основание чл. 344 ал.1 т.3 КТ за заплащане парично обезщетение за периода след уволнението, в който не е полагал труд,считано от 27.07.2012 г. и за заплащане разликата в трудовото възнаграждение за заеманата длъжност,като в тази част решението е влязло в сила.За да постанови своя съдебен акт въззивният съд е приел, че служителите, заемащи по трудово правоотношение длъжностите „старши митнически специалист” /както касатора/, „главен митнически специалист” и „митнически специалист” е следвало да бъдат преназначени на длъжността „инспектор” по служебно правоотношение, съгласно предвиденото в §9 ал.1 ПЗР от Наредба за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията.Трудовата дейност на процесната длъжност след премахването й се включва в длъжността „инспектор”,съвместно със съществените трудови функции на останалите две трансформирани длъжности.При тези факти въззивният съд е счел, че са налице законовите предпоставки с едностранно волеизявление работодателят да прекрати трудовото правоотношение на касатора.Приел е, че е ирелевантно дали той е отговарял на законовите изисквания да заеме новата длъжност по служебно правоотношение, тъй като този спор е административноправен и е извън предмета на делото.Счел е за ирелевантно и обстоятелството,че касаторът е поискал да бъде назначен в отдел „Човешки ресурси, административно обслужване и сигурност”.Посочил е, че работодателят може едностранно да определи работното му място по смисъла на §1 т.4 ДР на КТ.В случай,че не се изменят трудовите функции , които служителят е поел да изпълнява, респ.уговореното място на работа по смисъла на чл. 66 ал.1 т.1 вр.чл.66 ал.3 КТ, работодателят може да определя работното място на служителя. Този извод въззивният съд е направил по аргумент от чл. 118 ал.2 КТ , според който не се счита за изменение на трудовото правоотношение преместването на друго работно място в същото предприятие,без да се променя определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата.Упражнявайки това свое право работодателят е определил на ищеца работно място първоначално в отдел „Митническо съхранение и архивиране”, а с допълнително споразумение – в отдел „Митническо оформяне”.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Извежда следния материалноправния въпрос:
-преместването на служител в друго организационно звено на работодателя, в което служителят изпълнява трудови функции,различни от посочените във връчената му длъжностна характеристика,представлява ли изменение на длъжността, изключващо правото на работодателя да промени работното място с едностранно волеизявление на основание чл. 118 ал.2 КТ .
Счита,че по въпроса не е създадена съдебна практика и че разрешението му ще допринесе за развитието на правото.
Поставя и процесуалноправния въпрос:
-при разглеждане на иск с правно основание чл. 344 ал.1 т.1 КТ за прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 325 ал.1 т.12 КТ, длъжен ли е въззивният съд служебно да прецени наличието на предпоставките на §1 т.9 КТ за масово уволнение и за спазването от страна на работодателя на процедурата за информиране и консултации със синдикалните организации по чл.130-а КТ, без да е налице изрично позоваване във въззивната жалба.
Навежда довод,че този въпрос не е обсъден във въззивната инстанция в противоречие с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК-т.1.Твърди, че относно приложението на §1 т.9 ДР на КТ и чл.130-а КТ не е формирана съдебна практика.Поради това счита,че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Непроизнасянето на въззивния съд по въпроса намира за нарушение на задължението му по чл.5 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. счита, че не е следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Предпоставки за това са обосноваване на общо основание чрез извеждането от страна на касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е станал причина за вземане на решението му и допълнителни основания, с оглед развитието на този въпрос в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Първият въпрос е формулиран в хипотеза, в която въззивният съд не е излагал мотиви, а е приел точно обратното на съдържащото се в него твърдение,че касаторът е изпълнявал трудови функции,различни от посочените във връчената му длъжностна характеристика. Освен това въпросът следва да обуславя решаващите изводи на съда, да е включен в предмета на делото и да е от значение за изхода на спора, според разрешенията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК.Предмет на настоящия спор е разглеждане на иск по чл. 344 ал.1 т.1 КТ за правилността на прекратяване на трудово правоотношение по чл. 325 ал.1 т.12 КТ , а не за изменение на длъжността и за промяна на работното място. Не е изложена и никаква аргументация за наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Когато се твърди липса на съдебна практика касаторът трябва да посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване счита за необходимо.Това не е сторено.
Относно втория въпрос следва да се посочи, че доколкото същият може да бъде преценен като релевантен в отсъствието на формирани мотиви на въззивния съд, то не е налице твърдяните допълнителни основания.Липсата на процесуални действия от страна на въззивния съд за извършване на служебна проверка за предпоставките на §1 т.9 ДР на КТ и чл. 130-а КТ не е в нарушение на приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.Първата от цитираните правни норми не е императивна. По отношение на втората е формирана задължителна съдебна практика с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№213/2009 г., ІV г.о.,според което не обуславя незаконност на уволнението, а административно-наказателна отговорност за нарушения на трудовото законодателство неспазването на разпоредбите на чл. 130 и чл. 130а КТ /макар и в редакцията преди изменението в ДВ бр.48/2006 г./ предвиждащи право на работниците и служителите на своевременна , достоверна и разбираема информация за икономическото и финансовото състояние на работодателя и за намерението му да извърши масово уволнение. Т.е. не всяко възможно нарушение на материално правна норма следва да бъде предмет на служебна проверка от съда, а такова, което е обуславящо за правилното решаване на спора.Въззивният съд има задължението да следи дали е нарушена императивна правна норма, но в периметъра на исканата защита, а не въобще в трудовото законодателство.Нарушенията на цитираните във въпроса правни норми, ако има такива, не са във връзка със законността на уволнението.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2053/25.03.2014 г. по гр.д.№14419/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: