5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 05.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1778 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадена е касационна жалба от В. М. против решение № 40/21.02.2018г. по в.т.д. № 520/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 103/06.06.2017г. по т.д. № 283/2016г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора срещу „ДЕКА“ЕООД за заплащане на разликата над 11 845,16 лв. до 27 200 лв., съставляваща неизплатени възнаграждения на ищеца като управител за месеците – част от юли / 28.07.-31.07.2015г./ и за август 2015г. и за разликата над 807,40 лв. до 1972,16 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от настъпване на изискуемостта на главните задължения до подаване на исковата молба .
Постъпила е и касационна жалба от „ДЕКА“ЕООД против посоченото решение на ВнАС в частта, с която е отменено частично решение № 103/06.06.2017г. по т.д. № 283 / 2016г. на Варненски окръжен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на В. М. сумата от 11 845,16 лв., представляваща неизплатено възнаграждение на управител за месец юли 2015г. /01.07.-27.07.2015г./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на исковата молба до окончателното заплащане и ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата в размер от 807,40 лв. за периода 13.08.2015г. до 13.04.2016г., на осн.чл.86 ЗЗД.
И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в съответните обжалвани части, както и за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с искове от В. М. срещу търговското дружество-ответник за заплащане на възнаграждение за м.юли и м.август 2015г. като управител на ЕООД, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД и за заплащане на обезщетение за забава върху така посочените главници, на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД. Счел е, че ищецът е бил надлежно избран за управител на дружеството и в това си качество на 26.07.2015г. е депозирал в съотвествие с правото си по чл.141, ал.5 ТЗ писмено уведомление до ответника, че желае да бъде заличен в ТР като управител, като изрично е изразил готовност да остане фактически на разположение за всички изпълнения, необходими за предаване на длъжността на новия управител. С решение от 27.07.2015г. от проведено общо събрание на акционерите в „Луед холдинг“, явяващо се едноличен собственик на капитала на „Дека“ЕООД, е било взето решение за освобождаване на ищеца като управител на ЕООД и за назначаване на нов управител. Промените са били вписани в ТР на 27.08.2015г. От правна страна въззивният съд е приел, че управителното правоотношение между В. М. и „Дека“ЕООД е било прекратено с вземането на решение от ОС на акционерите на едноличния собственик на капитала, т.е. от 27.07.2015г., която дата не е била оспорена в първоинстанционното производство от ищеца. Според въззивния съд от доказателствата по делото не се установява постигнато взаимно съгласие между страните след тази дата да продължи работата на В. М. като управител на дружеството. До 27.07.2015г. съгласно показанията на св.Г. и предвид липсата на оспорване от страна на ответника ищецът е изпълнявал фактически функциите на управител. По спорния между страните въпрос относно размера на месечното възнаграждение на ищеца като управител ВнАС е приел, че на осн. чл.137, ал.1, т.5 ТЗ възнаграждението се определя по решение на едноличния собственик на капитала, което по правило предхожда извършването на разхода, но няма пречка върховният орган да одобри и вече сторени разходи. За такова одобрение въззивната инстанция е счела решението от 26.06.2016г. за приемане и за одобряване на ГФО за 2015г. и на отчета за приходите и разходите като неразделна част на ГФО. Според ССЕ за периода, непосредствено предхождащ процесните месеци, ищецът е получавал брутно трудово възнаграждение в размер на 13 600лв. Въз основа на което решаващият състав е намерил, че за процесния пероид 01.07.2015г.-27.07.2015г. дължимото възнаграждение е в размер на 11 845,16лв. По отношение на падежа на задължението е направен извод, че следва да се приложи уговореното в договора за възлагане на управление от 2013г., независимо, че срокът му на действие е бил изтекъл, поради фактически изпълнение на същите управителни фукции от ищеца, т.е. при същите условия. ВнАС не е уважил възражението на ответното дружество за прихващане с вземане в негова полза срещу ищеца, произтичащо от недължимо заплатени суми за възнаграждение за управител за предходен на процесния период. Не е уважено и възражението на „Дека“ЕООД за прихващане с вземане, произтичащо от договор за цесия от 04.01.2016г. С последния цедентът – регистрирано в Румъния дружество „Луед реал естейт ром“ООД, е прехвърлило на ЕООД вземането си срещу В. М., представляващо обезщетение за вреди, настъпили за румънското дружество от неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията на М. като управител на това ООД. ВнАС е приел, че управителят на румънското дружество е осъществил контрол по отношение на третото лице – П. Л., с който е бил сключен договор за поръчка и по който пълномощникът не е отчел част от дадените му от ООД парични средства. Управителят на дружеството-доверител не може да отговаря за неизпълнението на трети лица, с които е договарял в това си качество, още повече, че не се твърди в настоящия процес, че М. е сключил договора за поръчка извън пределите на представителната си власт като управител на ООД.
По касационната жалба на В. М.:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1. Кой е моментът на прекратяване на правоотношенията във връзка със сключен договор за управление на ЕООД, когато управителят не е уведомен за взетото решение на едноличния собственик на капитала, с което е приета подадена оставка на управителя по реда на чл.141, ал.5 ТЗ ? Този въпрос се поставя при сочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.; 2. За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите и прецени всички доказателства по делото, относими към релевантните за спорафакти, и да отговори на всички доводи на страните, при въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение №3/15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, III г.о., Решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II г.о., Решение №445/02.11.2011г. по гр.д. № 1733/2010г. на ВКС, IV г.о. и др. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият въпрос не отговаря на изискването по чл.280, ал.1 ГПК. Според приетото в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, но не и да има значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата по делото. Поставеният въпрос е обоснован с довод, че при липса на уведомяване на управителя за решението на едноличния собственик на капитала за приемане на оставката му и при продължило според свидетелските показания от страна на същия фактическо изпълнение на функциите на управител, то най-ранният момент, от който са били прекратени процесните правоотношения е датата на вписване на промяната на управителя на ЕООД в ТР. Следователно отговорът на въпроса предполага проверка на събраните по делото доказателства, преценка за обоснованост на фактическите изводи на въззивния съд, които се различават от очертаната по-горе от касатора фактическа обстановка, т.е. дейност попадаща извън обсега на произнасянето по чл.288 ГПК от касационната инстанция.
По втори въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл в рамките на спора, с който е сезиран при обсъждане на всички доводи и доказателства, въведени и респ. представени от страните. ВнАС е извършил преценка както на показанията на св.Г., така и на действията на управителя, и на едноличния собственик на капитала, вкл. е съобразил вписването в ТР, като ги е преценил поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка и с останалия доказателствен материал при изрично позоваване на обективиранато в исковата молба изявление на ищеца за знание на приетото решение.
По касационната жалба на „ДЕКА“ЕООД:
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело следва да се постави от касатора. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Дека“ЕООД не формулира изрично нито един правен въпрос. Същото съдържа оплаквания за: неразглеждане на възражение за неизпълнен договор; неправилно прилагане на правилата за доброволното представителство към органовото представителство; липса на мотиви по отношение на доводи на касатора във връзка с направеното от него възражение за прихващане и доказателства в тази връзка; неправилно изключване на отговорността на управителя при констатирани липси, в резултат от нанесени на дружеството вреди от трето лице. Всички горепосочени оплаквания според касатора обосновават и самостоятелното допълнително основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Налага се извод, че касаторът е навел единствено касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на преценка от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК.
Касаторите се позовават и на основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от касаторите обосноваване на „очевидната неправилност“ не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Аргументите и на двете страни съставляват доводи, повтарящи оплакванията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, изложени в касационната жалба. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40/21.02.2018г. по в.т.д. № 520/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: