4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
С., 13.03.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 683/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4734/2010 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ „б” състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 08.01.2010 г. по гр. д. № 44060/2009 г. на Софийски районен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на ЗД [фирма] на основание чл.213, ал.1 КЗ сумата 2 966.06 лв., представляваща част от изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско”, сключена от ЗД [фирма] със застрахователна полица № 0729139301600224, за причинени при пътно – транспортно произшествие от 17.11.2006 г. по вина на водача К. С. Д. вреди на лек автомобил „Ауди А6” с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва от 17.09.2009 г. до окончателното плащане; сумата 568.46 лв. – обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 19.07.2008 г. – 16.09.2009 г., и сумата 523.64 лв. – деловодни разноски по чл.78, ал.1 ГПК. Решението е постановено при участие на К. С. Д. като трето лице – помагач на ответника [фирма].
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. К. поддържа, че в противоречие с разпоредбите на чл.273, ал.2 КЗ и чл.15, ал.1 и ал.4 от Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН въззивният съд е отказал да съобрази приетата с цитираната наредба Методика за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства, при определяне на действителния размер на застрахователното обезщетение, дължимо от ищеца по сключената с трето лице застраховка „Автокаско”. Застъпва становище, че след като претенцията на ищеца по чл.213, ал.1 КЗ произтича от встъпване в правата на застрахованото лице срещу застрахователя на деликвента по застраховката „Гражданска отговорност”, дължимото от този застраховател обезщетение следва да се изчисли по правилата на посочената методика, независимо от реално изразходваните за поправяне на щетите средства, доказани с представени от застрахования със застраховката „Автокаско” фактури за извършен ремонт. Изхождайки от разбирането, че приетата с Наредба № 24/08.03.2006 г. методика е задължителна при уреждането на спорове по чл.213, ал.1 КЗ, касаторът моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените срещу него осъдителни искове.
Материалноправният въпрос за приложението на утвърдената с Наредба № 24/08.03.2006 г. Методика при определяне на размера на обезщетението по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” в хипотезата, когато друг застраховател е встъпил в правата на увреденото лице по реда на чл.213, ал.1 КЗ, е посочен от касатора като обуславящ за изхода на делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата /чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Ответникът по касация ЗД [фирма] – [населено място], и третото лице – помагач К. С. Д. от [населено място] не заявяват становища в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване /при условията на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията, обн. в ДВ бр.59/2007 г./ съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от ЗД [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ за сумата 2 966.06 лв., въззивният съд е приел, че с изплащането на застрахователно обезщетение по повод настъпило на 17.11.2007 г. пътно – транспортно произшествие, реализирано виновно от застрахования със застраховка „Гражданска отговорност” в [фирма] водач К. Д., ищецът ЗД Б. И.” АД – застраховател по застраховка „Автокаско” на увредения при произшествието лек автомобил, е встъпил в правата на застрахования собственик на автомобила срещу застрахователя на деликвента по застраховката „Гражданска отговорност” и има право по чл.213, ал.1 КЗ да претендира от последния изплатеното за вредите от произшествието застрахователно обезщетение. При определяне на дължимото обезщетение е съобразена разпоредбата на чл.208, ал.3 КЗ, предвиждаща пълно обезщетяване на действително причинените от застрахователното събитие вреди. Взети са предвид представената от застрахователя – ищец фактура, доказваща извършен в сервиз ремонт на увредения автомобил на стойност 6 800.06 лв., и заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, според което действителната стойност на щетите по автомобила, изчислена по средни пазарни цени към датата на произшествието, възлиза на 7 396.80 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответното застрахователно дружество, че пазарната стойност на вредите е ирелевантна за размера на претендираното с иска по чл.213, ал.1 КЗ вземане, тъй като застрахователното обезщетение следва да се изчисли съобразно задължителната за случая Методика за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, уредена в Приложение № 1-6 към приетата от Комисията за финансов надзор Наредба № 24/08.03.2006 г. за задължително застраховане. Изложил е съображения, че с оглед установения в чл.208, ал.3 КЗ принцип за пълно обезщетяване на вредите утвърдената с Наредба № 24/08.03.2006 г. методика е неприложима към спорното правоотношение предвид събраните по делото доказателства за извършен ремонт на автомобила срещу сумата 6 800.06 лв., която е под установената от автотехническата експертиза реална стойност на вредите. Решаващият въззивен състав се е позовал и на разпоредбата на чл.4 от Методиката, за да обоснове становището, че Методиката не е задължителна при уреждане на претенции по чл.213, ал.1 КЗ, а въвежда само минимална долна граница за определяне на обезщетението в случаите, когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз и когато обезщетението се определя по експертна оценка.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан със значението и обвързващата сила на утвърдената с Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН Методика за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, при разрешаване на спорове по чл.213, ал.1 КЗ попада в очертаното от чл.280, ал.1 КЗ приложно поле на касационното обжалване. Решаващият извод на въззивния съд за неприложимост на цитираната методика към въведеното с иска по чл.213, ал.1 КЗ спорно правоотношение е обусловил осъждането на касатора да заплати обезщетение до размер на твърдяната като недължима сума от 2 966.06 лв., което сочи на относимост на въпроса към общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Независимо от обуславящия характер на поставения въпрос, касационно обжалване по повод на същия не може да се допусне, тъй като не са осъществени поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Представените с изложението решения на Софийски апелативен съд, Софийски градски съд и Софийски районен съд по приложението на чл.213, ал.1 КЗ във вр. с чл.273, ал.2 КЗ не съдържат отбелязване да са влезли в сила и с оглед указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не доказват противоречива съдебна практика по релевантния за изхода на конкретното дело правен въпрос. Отделно от това тези решения са ирелевантни за преценката на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК предвид създадената по новия съдопроизводствен ред на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по въпроса за приложимостта на утвърдената с Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН Методика и значението й за размера на дължимото от застрахователя по имуществена застраховка застрахователно обезщетение. В постановените по реда на чл.290 ГПК от състави на Търговска колегия на ВКС решения – решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г., решение № 109/14.11.2009 г. по т. д. № 870/2010 г., решение № 153/22.12.2011 г. по т. д. № 896/2010 г. и др., е възприето разбирането, че Методиката по Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН не е задължителна – както за обезщетението по чл.226 КЗ, така и при иск по чл.213 КЗ, а съставлява само указание относно начина на изчисляване на размера на щетата на МПС от застрахователя в случаите, когато на същия не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз и когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. В същия смисъл е и произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Същевременно наличието на задължителна практика по обусловия изхода на конкретното дело правен въпрос, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и няма причина да бъде изоставяна, сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 28.10.2010 г., постановено по гр. д. № 4734/2010 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ „б” състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :