6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
София, 19.03.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 495/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 136 от 26.01.2012 г., постановено по т. д. № 2330/2011 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 19.04.2011 г. по т. д. № 736/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав, с което са отхвърлени предявените от дружеството – касатор против Министерство на финансите иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 88 469 евро, представляваща вземане по договор, сключен на 23.10.2007 г. между Министерство на финансите, Централно звено за финансиране и договаряне, в качеството на Изпълнителна агенция по програма ФАР и Консорциум [фирма] в партньорство с [фирма], за доставка по външни дейности на Европейската общност № E. A./12326/D/SUP/BG, лот1; иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 74 311 евро, представляваща главница в размер на 100 % от стойността на същия договор по лот 3; иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 5 210.65 евро, представляваща неустойка върху забавени плащания на 60 % от стойността на договора по лот 3, и иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумите 3 764.79 евро – неустойка върху забавени плащания на 40 % от стойността на договора по лот1, и 3 126 евро – неустойка върху забавени плащания на 40 % от стойността на договора по лот 3, считано от датата на изтичане на крайния срок за плащане по договора до датата на предявяване на иска, и с оглед изхода на делото на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Решенията са постановени при участие на Национален институт на правосъдието в качеството на трето лице – помагач на ответника Министерство на финансите.
К. поддържа оплаквания за недопустимост, а при условията на евентуалност – за неправилност, на въззивното решение и прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Подробни доводи в подкрепа на заявените касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК са развити в касационната жалба.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с процесуалната недопустимост на обжалваното решение, във връзка с която са формулирани следните въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК : 1. Следва ли да се приеме, че е налице нередовна искова молба, ако от изложението на обстоятелствата, на които се основава иска, и от петитума е видно, че същата е предявена от страна, която не е носител на материалното право, предмет на спора; 2. Длъжен ли е съдът да даде указания на страната, която не е представила доказателства, да представи такива за притежаване на правата, предмет на спора. К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.4, и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 90/27.05.2011 г. по т. д. № 674/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 102/09.07.2010 г. по т. д. № 767/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. Като обуславящ за изхода на делото е посочен и процесуалният въпрос могат ли да се събират доказателства пред въззивния съд за факти, за които първата инстанция, в нарушение на чл.146 ГПК, не е указала в доклада си, че страната не сочи годни доказателства за тях. Според касатора, като не му е предоставил възможност да представи доказателства, че е придобил чрез правоприемство спорните вземания, въззивният съд е разрешил поставения процесуален въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, обективирана в решение № 471/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на ВКС, І г. о. По отношение на всички въведени с изложението въпроси бланкетно се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация Министерство на финансите – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Третото лице – помагач Национален институт на правосъдието със седалище в [населено място] не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против Министерство на финансите обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за заплащане на парични суми, дължими на основание договор от 23.10.2007 г. за доставка по външни дейности на Европейската общност № E. A./12326/D/SUP/BG, лот1, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира от ответника изпълнение и неустойки за неизпълнение на поети с договора задължения. Решаващият извод за отсъствие на активна материалноправна легитимация е формиран след съобразяване на обстоятелствата, че ищецът не е страна по договора, сключен между Министерство на финансите в качеството Изпълнителна агенция по програма ФАР като възложител и [фирма] в партньорство с [фирма] като изпълнители, както и че не е доказал да е придобил правата и задълженията на дружествата – изпълнители по силата на универсално или частно правоприемство, настъпило след сключване на договора. Въззивният съд се е позовал на клаузата на 9.5 от Общите условия към договора, с която е уговорено, че ако изпълнителят е съвместно предприятие или консорциум между две лица /както в случая/, тези лица се задължават солидарно и поотделно към възложителя и съставът им не може да бъде променян без неговото изрично предварително съгласие. Като е взел предвид, че по време на сключване на договора изпълнителите [фирма] и [фирма] са действали като консорциум по смисъла на чл.275 ТЗ, т. е. като договорно обединение на търговци със самостоятелна правосубектност, а ищецът [фирма] е учреден и вписан в търговския регистър след датата 23.10.2007 г., въззивният съдебен състав е направил извод, че на основание договорната клауза на чл.9.5 правата и задълженията по договора са поети от участващите в неперсонифицирания консорцим търговски дружества, не и от възникналия впоследствие правен субект [фирма]. Изложени са съображения, че след като учредяването на консорциум във формата на О. не е резултат от сливане и вливане на съдружниците [фирма] и [фирма], ищецът по исковете не се явява техен универсален правоприемник, за да се легитимира в това качество като носител на придобитите от тях вземания към Министерство на финансите за възнаграждения и неустойки по договора от 23.10.2007 г. За неприложима е преценена разпоредбата на чл.69 ТЗ с мотив, че доколкото договорът не е сключен от името на учредения по-късно консорциум – О., а от името на действащите в условията на икономическо обединение и солидарно отговорни към възложителя търговци [фирма] и [фирма], не са налице предпоставките на чл.69 ТЗ за преминаване на придобитите от тези търговци права и задължения към патримониума на ищеца след възникването му като субект в правния мир. Изводът за отсъствие на правоприемство и на материалноправна легитимация за ищеца е подкрепен и със съдържанието на сключения на 05.04.2007 г. между [фирма] и [фирма] договор за консорциум, в който е уговорено, че при евентуално възлагане на договор от страна на Министерство на финансите за доставка на външни дейности по линия на ЕО, именно двете договарящи дружества ще бъдат отговорни заедно и поотделно към възложителя за изпълнението на договора.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Процесуалният въпрос за допустимостта на решението несъмнено е от значение за делото предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които вероятната недопустимост на обжалвания въззивен акт, за която Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК, съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
Независимо от това касационно обжалване по така поставения въпрос не може да се допусне, тъй като данните по делото не обосновават предположение за процесуална недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд съдебно решение. Според доводите на касатора, недопустимостта на решението произтича от нередовността на сезиращата искова молба, в обстоятелствената част на която като страни по сключения с Министерство на финансите договор са посочени [фирма] и [фирма], а в петитума на молбата е формулирано искане за присъждане на произтичащите от договора вземания в полза на [фирма] – трето за договорното правоотношение лице. Тезата за нередовност на исковата молба не кореспондира със съдържанието на молбата и с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на предявените по делото искове. В исковата молба ищецът – настоящ касатор, е посочил ясно, че претендира възнаграждение и неустойка по договора, сключен преди учредяването му от участващите в него съдружници, т. е. обосновал е активната си легитимация с правоприемство по отношение на една от страните по договора – изпълнителите [фирма] и [фирма]. При така формулираното съдържание на исковите претенции не би могло да се приеме, че обжалваното решение е постановено при несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, изискващо предприемане на процесуални действия по реда на чл.129, ал.2 ГПК за поправяне на молбата. Въззивният съд е отхвърлил исковете, след като е приел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по тях, тъй като не е носител на спорните вземания по две причини : Първо, защото не е страна по договора, от който те са възникнали; Второ, защото представените по делото доказателства, относими към обоснованата в обстоятелствената част на исковата молба активна легитимация, не доказват последващо спрямо сключването на договора универсално или частно правоприемство, прехвърлящо правата и задълженията на двете дружества – изпълнители към неговия патримониум. Произнасянето по исковете е съобразено с надлежно очертания в исковата молба предмет на спора, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост в производството по чл.290 ГПК. При отсъствие на данни за вероятна недопустимост на решението е безпредметно да се обсъжда приложената към изложението задължителна практика на ВКС по въпроса за правомощията на въззивната инстанция в случаите на констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба.
Извън очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване е формулираният от касатора процесуалноправен въпрос за възможността във въззивното производство да бъдат събрани доказателства за факти, които заинтересованата страна не е успяла да докаже в първоинстанционното производство поради липса на дадени указания по чл.146 ГПК. Отхвърлянето на исковете с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.92 ЗЗД не е свързано с непълнота на доказателствата и с необходимост от ангажиране на нови доказателства, извън приобщените към делото в хода на първоинстанционното производство. Мотивите към въззивното решение сочат, че отричането на активната материалноправна легитимация на ищеца – касатор е обусловено от преценката на изложените в исковата молба фактически твърдения за принадлежност на търсените с исковете вземания и на представените в тази насока доказателства, достатъчни за формиране на извода, че ищецът не е носител на вземанията. След като въззивният съд е счел, че не са необходими други доказателства, за да се произнесе дали ищецът притежава твърдяната материалноправна легитимация, въпросът за предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК във вр. с чл.146 ГПК по никакъв начин не е рефлектирал върху изхода на делото и не може да бъде подведен под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. С оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъответствието на въпроса с изискването на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаната във връзка с него допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и представената за доказването й съдебна практика, както и бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2330/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Предвид недопускане на касационното обжалване, на ответника по касация следва да се присъди половината от дължимото за касационното производство юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, изчислено съобразно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – сумата 1 856.21 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 136 от 26.01.2012 г., постановено по т. д. № 2330/2011 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], ул. Стара планина” № 31-33, да заплати на Министерство на финансите – [населено място], [улица], сумата 1 856.21 лв. /хиляда осемстотин петдесет и шест лв. и двадесет и една ст./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :