4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
С., 13.03. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 601/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма] – [населено място], срещу решение № 20 от 18.02.2011 г., постановено по в. гр. д. № 576/2010 г. на Старозагорски окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 67 от 24.09.2010 г. по гр. д. № 112/2010 г. на Гълъбовски районен съд в обжалваната пред въззивния съд част, с която И. И. И. е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати на Т. М. Т. сумата 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинено от ответника пътно – транспортно произшествие на 15.07.2009 г., ведно със законната лихва от 15.07.2009 г. до окончателното плащане и разноски в размер на сумата 63 лв.
Касационната жалба е подадена от ЗД [фирма] в качеството му на трето лице – помагач на ответника И. И. И. и съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. К. поддържа, че в противоречие с установената в чл.266 ГПК процесуална преклузия и без да е бил сезиран с доказателствено искане от страните въззивният съд е назначил служебно съдебномедицинска експертиза със задача да установи характера и тежестта на претърпените от ищеца телесни увреждания, релевантни за основателността на предявения иск. Застъпва становище, че служебното назначаване на експертиза е подпомогнало ищеца да коригира пропуснатата в първоинстанционното производство възможност за събиране на доказателства, необходими за доказване на исковата претенция, и е поставило ответника и третото лице – помагач в неравнопоставено положение в процеса.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следния процесуалноправен въпрос : Допустимо ли е въззивният съд да назначи по свой почин, без да е сезиран с искане от страните, съдебномедицинска експертиза за установяване на факти, които е следвало да бъдат доказани в първоинстанционното производство. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.266 ГПК, обективирана в решение № 79/03.02.2010 г. /и решение № 398/03.02.2010 г. с идентично съдържание/ по гр. д. № 56/2009 г. на ІV г. о. и решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на І г. о.
Ответникът по касация Т. М. Т. от [населено място], обл. Стара З., и подпомаганият от касатора ответник И. И. И. от [населено място], обл. С., не заявяват становища по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от третото лице – помагач ЗД [фирма] част, с която И. И. И. е осъден да заплати на Т. М. Т. обезщетение в размер на 6 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно – транспортно произшествие от 15.07.2009 г., след като е приел, че са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за носене на деликтна отговорност от ответника за причинените на ищеца неимуществени вреди. Въз основа на представения по делото и неоспорен констативен протокол за ПТП е направен извод, че произшествието от 15.07.2009 г. е реализирано вследствие допуснати от ответника, в качеството му на водач на превозно средство, виновни нарушения на установени в ЗДвП правила за движение, в резултат на които са нанесени телесни увреждания на ищеца, съпътствани с болки и страдания. При съобразяване на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, въззивният съд е преценил, че ищецът има право на обезщетение за претърпените при произшествието неимуществени вреди в размер на сумата 12 000 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната част относно присъденото обезщетение от 6 000 лв., вземайки предвид изплатеното преди завеждане на делото обезщетение на стойност 6 000 лв. от третото лице – помагач ЗД “Е.” /застраховател на ответника по застраховка „Гражданска отговорност”/. За да установи обема и интензитета на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, решаващият въззивен състав се е позовал на приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства – епикризи, медицински удостоверения и болнични листове, доказващи вида и характера на получените телесни увреждания, проведеното лечение с оперативна интервенция по повод полученото отворено счупване на дясната колянна става на пострадалия и продължителността на последвалия възстановителен период, както и на заключението на съдебномедицинската експертиза, назначена служебно във въззивното производство в разпоредителното заседание по чл.267 ГПК.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание за достъп до касация – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – за допустимостта въззивният съд да назначи служебно експертиза за установяване на факти, релевантни за спорния предмет на делото, съответства на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд е основал решаващите си изводи за размера на претендираното с иска по чл.45 ЗЗД обезщетение и на заключението на служебно назначената във въззивното производство съдебномедицинска експертиза, което сочи, че назначаването на експертизата е рефлектирало върху изхода на делото.
Неоснователен е доводът на касатора, че служебното назначаване на експертиза без искане на страните противоречи на задължителната практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.266 ГПК. Представените с изложението съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 79/03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на ВКС, І г. о., не доказват противоречие със задължителната практика на ВКС, доколкото извършените от състава на Старозагорски окръжен съд процесуални действия по назначаване на съдебномедицинската експертиза изобщо не попадат в хипотезата на чл.266, ал.1 ГПК. В цитираните решения е изразено принципното становище, че с оглед въведената в чл.266, ал.1 ГПК забрана за посочване и представяне на нови факти и доказателства във въззивното производство въззивният съд не може да допуска нови доказателства, в т. ч. и съдебна експертиза, които страната е могла да ангажира в първоинстанционното производство, респ. до подаване на жалбата или в срока за отговор, и по отношение на които не е обосновала наличие на основания от кръга на визираните в чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК за преодоляване на въведената в чл.266, ал.1 ГПК забрана. В конкретния случай въззивният съд е назначил експертизата в рамките на правомощията си по чл.195 ГПК, след като е преценил, че не разполага със специални знания из областта на медицината, необходими за установяване на характера и тежестта на претърпените от ищеца телесни увреждания, релевантни за правилното определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Процесуалната допустимост въззивният съд да назначи по своя преценка експертиза, без да е направено искане за това от заинтересованата страна, е призната изрично в т.10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която не е изгубила значението си и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс /в този смисъл решение № 74 от 27.05.2011 г. по т. д. № 429/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/. Като е назначил експертизата съобразно указанията в посоченото тълкувателно решение, Старозагорски окръжен съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на постановеното от него въззивно решение до касационен контрол.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 20 от 18.02.2011 г., постановено по в. гр. д. № 576/2010 г. на Старозагорски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :