8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
София, 22.11.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 727/2012 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. В. в качеството на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2965 от 03.05.2012 г., постановено по гр. д. № 3680/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 16.01.2012 г. по гр. д. № 5901/2011 г. на Софийски районен съд, 68 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора – едноличен търговец против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 24 000 лв. по договор за застраховка “Каско”, Клауза 6 от Общите условия на застрахователя, сключен със застрахователна полица № 00088054 S/09-031139/18.01.2010 г., за вреди от настъпило на 13-14.10.2010 г. застрахователно събитие – кражба на застрахован колесен трактор “К. 580 К” с рег. [рег.номер на МПС] , и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК са присъдени разноски на ответника в размер на 1 005 лв.
В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.186, ал.1, изр. последно КЗ, чл.183, ал.1 КЗ, чл.211, т.2 КЗ и чл.289 КЗ. К. моли за отмяна на решението и за уважаване на исковата претенция, ведно с разноските.
Ответникът по касация ЗК [фирма] – [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна в писмен отговор по чл.287 ГПК.
С определение № 252 от 16.04.2013 г. решението е допуснато до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. В. в качеството на [фирма] против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско” във връзка с настъпило на 13-14.10.2010 г. застрахователно събитие – кражба на застрахования колесен трактор „К. 580 К” с рег. [рег.номер на МПС] , Софийски градски съд е приел, че ответникът – застраховател не дължи обезщетение за вредите от събитието, тъй като ищецът не е изпълнил задължителното изискване на т.18 вр. с т.18.2 от Общите условия /ОУ/ към договора да монтира допълнителна алармена система и имобилайзер за обезопасяване на застрахованото превозно средство. Като неоснователен е преценен доводът на ищеца – жалбоподател, че изискването на т.18.2 ОУ е дерогирано с подписване на застрахователната полица, в която страните са предвидили като единствено условие за влизане на договора в сила маркирането на превозното средство. Въззивният съд е възприел извода на първата инстанция, че допълнителното обезопасяване на превозното средство не е условие за влизане на договора в сила и за пораждане на правното му действие, а за възникване на задължение за застрахователя да осигури застрахователно покритие и да плати застрахователно обезщетение в случай на кражба. Изложени са съображения, че при липса на изрична уговорка в договора за изключване на специалните изисквания на т.18 и т.18.2 ОУ същите не могат да се смятат за отменени с конклудентни действия на страните, за да намери приложение правилото на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ за приоритет на уговореното в полицата. За неоснователен е счетен и доводът, че застрахователят не може да откаже изплащане на обезщетението, след като е знаел, че застрахованото превозно средство не е обезопасено според изискването на т.18.2 ОУ и въпреки това е сключил договора, съгласявайки се да поеме носенето на риска от евентуалната му кражба. Решаващият въззивен състав е споделил становището на първоинстанционния съд, че знанието на застрахователя е ирелевантно за дължимостта на обезщетението поради това, че правото на отказ да се плати обезщетение произтича от закона – чл.211, т.2 КЗ, и е последица от неизпълнението на установеното с т.18.2 ОУ задължение на застрахования.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по значимите за изхода на делото въпроси има ли право застрахователят по имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие като се позове на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключване и влизане в сила на застрахователния договор, и допустимо ли е страните по застрахователен договор, сключен при действието на общи условия, да дерогират изисквания на общите условия с конклудентни действия или за това е необходима изрична писмена уговорка. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е аргументирано с противоречивото произнасяне по посочените въпроси в обжалваното решение и в решение от 19.04.2011 г. по гр. д. № 10070/2010 г. на Софийски градски съд и решение № 341 от 14.02.2012 г. по гр. д. № 2524/2011 г. на Софийски апелативен съд. Като значими са преценени и въпросите обусловено ли е прилагането на правилото на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ от наличие на изрична уговорка в застрахователния договор за дерогиране на въведено с общите условия изискване и възможно ли е влезлият в сила застрахователен договор, по който е заплатена дължимата застрахователна премия, да не осигурява покритие за уговорения застрахователен риск, по които касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Становището на настоящия състав на ВКС по поставените въпроси на материалното право е следното :
Разпоредбата на чл.183, ал.1 КЗ дефинира застрахователния договор като договор, с който застрахователят се задължава срещу плащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или сума. Със същите правни белези се характеризира и договорът за имуществено застраховане по чл.200 КЗ, който има за предмет оценими в пари права на застрахования.
Легалната дефиниция на чл.183, ал.1 КЗ сочи ясно, че целта и смисълът на застрахователния договор се свеждат до осигуряване на застрахователно покритие срещу рисковете на съответния вид застраховка. С оглед целта на договора, от момента на влизането му в сила за застрахователя възниква задължение да носи риска от настъпване на предвидените застрахователни събития и при евентуалното им осъществяване да заплати на застрахования обезщетение за претърпените вреди, определено при имуществените застраховки по правилото на чл.208, ал.3 КЗ. Осигуряването на застрахователно покритие формира съдържанието на дължимата от застрахователя престация, което означава, че възникването на задължението за носене на риска съвпада с момента на влизане на застрахователния договор в сила. Щом като е влязъл в сила, застрахователният договор осигурява застрахователно покритие и обратната хипотеза не е възможна.
Условията за влизане на застрахователния договор в сила подлежат на уговаряне между застрахования и застрахователя и само при липса на конкретна уговорка договорът влиза в сила при предпоставките на чл.187 КЗ – след плащане на цялата дължима премия от застрахования или на първата вноска от нея при разсрочено плащане. Уговорката относно началния момент на действие на договора може да се съдържа както в самата застрахователна полица /или друг писмен акт/, така и в общите условия за съответния вид застраховка, когато договорът е сключен при действието на общи условия и са изпълнени изискванията на чл.186, ал.1 КЗ за обвързване на застрахования с тях. С разпоредбата на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ законодателят е придал приоритет на волята на страните, отразена в застрахователния договор, като е предвидил, че при несъответствие между договора и общите условия има сила уговореното в договора. Ако в застрахователната полица /писмения акт/ страните са изразили съгласие да обвържат началото на действие на договора с момент, различен от визирания в общите условия на застрахователя, постигнатата уговорка ще дерогира общите условия и по силата на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ ще има приоритет пред тях. Включването на уговорки, несъответстващи на общите условия, не следва да се квалифицира като конклудентно действие по отмяна на общите условия, доколкото се извършва посредством подписване на писмената застрахователна полица, предвидени в чл.184, ал.1 КЗ като форма за действителност на застрахователния договор. Установената в чл.184, ал.1 КЗ писмена форма за действителност на застрахователния договор изключва допустимостта да се дерогират клаузи в общите условия, които съгласно чл.186, ал.1, изр.2 КЗ са неразделна част от договора, чрез конклудентни действия на страните по застрахователното правоотношение, освен ако не са налице предпоставките на чл.293, ал.3 ТЗ. Застъпеното противоположно становище в решението по гр. д. № 10070/2010 г. на Софийски градски съд е в разрез с разпоредбата на чл.184, ал.1 КЗ и не се възприема от настоящия състав. Дерогирането на общите условия предполага писмена уговорка между застрахования и застрахователя, но за приложението на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ не е необходимо уговорката да отменя изрично несъответстващата й клауза в общите условия. Достатъчно е полицата да обективира съгласие за отклонение от конкретно изискване на общите условия, за да намери приоритет уговореното в нея.
Влезлият в сила застрахователен договор поражда за застрахователя задължение по чл.193, ал.1 във вр. с чл.208, ал.1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие да изплати на застрахования обезщетение за претърпените от събитието вреди. Основанията, при които застрахователят по имуществена застраховка може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, са уредени в закона – чл.189, ал.4 КЗ, чл.190, ал.2 КЗ, чл.206, ал.3 ТЗ, чл.207, ал.2 КЗ, чл.211 КЗ. Общото помежду им е, че правото на отказ от изплащане на обезщетение е признато във връзка с неизпълнение на задължения на застрахования, които по силата на закона или по волята на страните са значителни от гледна точка на интереса на застрахователя, защото имат отношение към настъпването на застрахователното събитие и/или към вредите от него. Конкретните проявни форми на основанията за отказ са предмет на уговаряне в застрахователния договор и в общите условия, в които следва да е установено и дължимото от застрахования поведение – задълженията, чието неизпълнение освобождава застрахователя от отговорност за плащане на обезщетение. Независимо от спецификата на основанията, застрахователят не може да откаже да изпълни задължението си по чл.193, ал.1 във вр. с чл.208, ал.1 КЗ, ако поведението на застрахования не е рефлектирало неблагоприятно върху проявлението на риска, върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите или върху техния обем. Правно значимо за отказа е само това поведение на застрахования, което е последващо спрямо възникването на застрахователното правоотношение и съставлява неизпълнение на произтичащи от закона, от договора и/или от общите условия изисквания за действия или бездействия, насочени към предотвратяване на събитието и на вредите или към ограничаването им. Поведението на застрахования преди сключване на застрахователния договор е от значение за други права на застрахователя, като напр. правото да откаже да сключи договора при наличие на обстоятелства от съществено значение за поемането и носенето на риска и правата по чл.189, ал.1 и ал.3 КЗ да прекрати или измени договора при узнаване на такива обстоятелства, които застрахованият е премълчал съзнателно, но не и към правото на отказ от изплащане на обезщетение. По аргумент за по-силното основание застрахователят не може да се освободи от отговорност за плащане на обезщетение като се позове на факти от поведението на застрахования, които по естеството си предполагат настъпване или улесняване на застрахователното събитие и с оглед на това са значителни за неговия интерес, ако те са съществували при сключване на договора и са му били известни. С подписването на полицата застрахователят изразява съгласие да поеме носенето на риска въпреки наличието на такива факти и е недопустимо в последващ момент да ги релевира като основание за отказ от изпълнение на задължението по чл.208, ал.1 КЗ. В същия смисъл е и произнасянето в решение № 341/14.02.2012 г. по гр. д. № 2524/2011 г. на Софийски апелативен съд, практиката в което настоящият състав намира за правилна.
Предвид изложеното, на поставените правни въпроси следва да се отговори така : Застрахователят по имуществена застраховка няма право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие като се позове на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключване и влизане в сила на застрахователния договор; С оглед предвидената в чл.184, ал.1 КЗ писмена форма за действителност на застрахователния договор страните по застрахователен договор, сключен при действието на общи условия, могат да дерогират изисквания на общите условия само с писмена уговорка, не и с конклудентни действия; Прилагането на правилото на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ е обусловено от наличие на конкретна уговорка в застрахователния договор, сочеща на постигнато съгласие за дерогиране на изискване, въведено с общите условия по чл.186, ал.1 КЗ; Не е възможно влязъл в сила застрахователен договор, по който е платена дължимата премия, да не осигурява застрахователно покритие за уговорения застрахователен риск.
В зависимост от дадените отговори касационната жалба е основателна.
Ищецът – касатор е основал претенцията си за заплащане на застрахователно обезщетение на договор за имуществена застраховка „Каско”, оформен със застрахователна полица № 00088054S/09-031139 от 18.01.2010 г. Договорът е сключен при действието на Общи условия за застраховане на сухопътни превозни средства на ЗК [фирма] – Клауза 6, които са приети от застрахования и съгласно чл.186, ал.1 КЗ са неразделна част от договора.
В клаузата на т.10, р.ІV ОУ е предвидено, че застрахователният договор влиза в сила в деня и часа, посочени в полицата за начало на застраховката, при условие, че е платена премията или първа вноска от нея. В т.17, р.VІ ОУ е поставено допълнително условие, според което договорът влиза в сила след маркиране на застрахованото МПС. Съгласието на страните договорът да влезе в сила след маркиране на застрахованото превозно средство /колесен трактор „К. 580 К” с рег. [рег.номер на МПС] / е обективирано писмено и в самата застрахователна полица, в горния десен ъгъл на която е вписано „полицата е в сила след маркиране на МПС съгласно т.17, Раздел VІ от ОУ”. С исковата молба са представени сметка № Y1/09 – 0243827 от 18.01.2010 г. и талон за маркиране на автомобил № Ж 0004319/19.01.2010 г., от които е видно, че застрахователната премия от 62.50 лв. е платена в деня на сключване на договора, а превозното средство е маркирано на 19.01.2010 г. В съответствие с постигнатото и изразено в полицата съгласие застрахователният договор е влязъл в сила на датата 19.01.2010 г., откогато е възникнало задължение за застрахователя да осигури застрахователно покритие срещу единствения уговорен риск – кражба на застрахованото превозно средство.
Настоящата инстанция не споделя становището на въззивния съд, че осигуряването на застрахователно покритие е отложено до изпълнение на специалните изисквания на т.18 вр. с т.18.2 ОУ за обезопасяване на застрахования трактор с алармена система и имобилайзер. Този извод противоречи на разпоредбата на чл.187, ал.1 КЗ, на клаузите на т.10 и т.17 ОУ и на застрахователната полица, обвързващи началото на действие на застрахователния договор с плащането на премията и с маркирането на застрахованото превозно средство. Дори да се приеме, че с т.18 и т.18.2 ОУ са въведени допълнителни условия за влизане на договора в сила, а съответно и за осигуряване на застрахователно покритие срещу риска „кражба”, по аргумент от чл.186, ал.1, изр.3 КЗ тези условия следва да се считат за дерогирани от писмената уговорка в полицата осигуряването на покритие да започне след поставяне на маркировката.
По делото е установено, че в периода на действие на застрахователния договор /на 13-14.10.2010 г./ е настъпило застрахователното събитие „кражба”. Застрахованият ищец е изпълнил произтичащите от закона и от договора задължения за уведомяване на застрахователя и е поискал изплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 24 000 лв. Ответникът – застраховател е отказал изплащане на обезщетението като се е позовал на неизпълнение от страна на застрахования на специалните изисквания на т.18 вр. с т.18.2 ОУ за снабдяване на застрахования трактор с одобрено устройство съгласно издадената от М. Наредба № 104 от 08.01.2004 г. – алармена система и имобилайзер. Изводът на въззивния съд, че отказът е основателен, е незаконосъобразен.
Естеството на установеното с т.18 във вр. с т.18.2 от ОУ специално изискване разкрива, че то е въведено с цел да се обезопаси в максимална степен застрахованото превозно средство, за да се предотврати или най-малкото ограничи риска от евентуалната му кражба. Формулировката на т.18 от ОУ „за осигуряване на застрахователно покритие на риска „кражба” задължително условие е МПС да е обезопасено с” сочи недвусмислено, че наличието на допълнително обезопасително устройство е поставено като условие за поемане на риска от застрахователя, т. е. за сключване на застрахователния договор. В застрахователната полица и в талона за маркиране е отбелязано изрично, че застрахованият трактор не е снабден с алармена система и няма дистанционни управления за сигнално – охранителна система. Подписвайки застрахователния договор със знанието, че превозното средство не отговаря на специалните изисквания на т.18 във вр. с т.18.2 от ОУ, и приемайки платената от застрахования застрахователна премия, ответникът – застраховател се е съгласил да осигури застрахователно покритие срещу риска „кражба”, въпреки липсата на необходимото допълнително обезопасително устройство. Поради това той няма право да отказва изплащането на обезщетение за вредите от кражбата с аргумент, че застрахованият не е изпълнил произтичащите от т.18 и т.18.2 от ОУ задължения. Необезопасяването на превозното средство е обективен факт, съществувал още при сключване на договора и известен на застрахователя, и не може да бъде подведен под нормата на чл.211, т.2 КЗ, с която въззивният съд е мотивирал извода си за недължимост на търсеното застрахователно обезщетение.
Уговорената в полицата застрахователна сума за риска „кражба” е 24 000 лв., но от заключението на автотехническата експертиза по делото се установява, че действителната стойност на застрахованото превозно средство към датата на застрахователното събитие е 21 000 лв. При тези данни и с оглед правилото на чл.208, ал.3 КЗ, че застрахователното обезщетение е равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, предявеният иск е основателен за сумата 21 000 лв. и неоснователен за разликата до претендираните с исковата молба 24 000 лв.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта за отхвърляне на иска по чл.208, ал.1 КЗ за сумата 21 000 лв. и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество с осъждане на ответника да заплати на касатора посочената сума, ведно със законните лихви от предявяване на иска /11.02.2011 г./. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата до 24 000 лв., решението следва да остане в сила.
Решението следва да се отмени и в частта относно присъдените на ответника разноски над сумата 125.65 лв., които не се дължат с оглед крайния изход на делото. На касатора следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска – 1 719.37 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 и ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2965 от 03.05.2012 г. по гр. д. № 3680/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав, в частта, с която е потвърдено решение от 16.01.2012 г. по гр. д. № 5901/2011 г. на Софийски районен съд, 68 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. В. В. в качеството на [фирма] против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ за сумата 21 000 лв. и са присъдени разноски по чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК на ЗК [фирма] за разликата над 125.62 лв., и вместо това постановява :
ОСЪЖДА ЗК [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на основание чл.208, ал.1 КЗ на Д. В. В. в качеството на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 21 000 лв. /двадесет и един хиляди лв./, представляваща застрахователно обезщетение за вреди от настъпило на 13-14.10.2010 г. застрахователно събитие – кражба на застрахован колесен трактор “К. 580 К” с рег. [рег.номер на МПС] , по договор за застраховка “Каско”, Клауза 6 от Общите условия на застрахователя, сключен със застрахователна полица № 00088054 S/09-031139/18.01.2010 г., ведно със законната лихва от 11.02.2011 г. до окончателното плащане, както и сумата 1 719.37 лв. /хиляда седемстотин и деветнадесет лв. и тридесет и седем ст./ – разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2965 от 03.05.2012 г., постановено по гр. д. № 3680/2012 г. на Софийски градски съд, в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :