4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№174
С., 16.03.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 128 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. А. Волева, чрез пълномощника й адвокат А. М., против решение от 26.09.2011 г., постановено по гр.д. № 4112 по описа за 2006 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав, с което е отменено решение от 5.05.2006 г. по гр.д. № 10962/2005 г. на Софийски районен съд, 42 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от И. Г. Ф. против В. А. В. ревандикационен иск по отношение на входно антре, означено със жълт цвят на скицата на вещото лице М. от 30.03.2006 г., което е част от собствения на И. Ф. западен апартамент в [населено място], [улица], 4 етаж и вместо него е постановено друго, с която иска е уважен, като първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен предявения от В. А. В. срещу И. Г. Ф. ревандикационен иск по отношение на западния апартамент в [населено място], [улица], 4 етаж, състоящ се от три стаи, хол, кухня, черно антре, баня-клозет и входно антре, с площ от * кв.м., заедно с принадлежащите му избено и таванско помещения.
Ответникът по касационната жалба И. Г. Ф. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение констатира следното:
В. Волева е основала ревандикационния си иск за западния апартамент на твърдението, че е собственик на източния апартамент, но е владяла и западния от 1990 г. и го е придобила по давност. Насрещният иск на И. Ф. е основан на твърдението, че антрето принадлежи към неговия западен апартамент при разделянето му от източния, но по споразумение между собствениците е оставено за временно ползване от собственика на източния апартамент.
В. съд е приел, че В. Волева не е установила да е придобила собствеността на западния апартамент /обособен от източния въз основа на одобрен проект и след извършване на делба по гр.д. № 3823/1964 г./ по давност. Като собственик на имота се легитимира ответника по този иск И. Ф.. Ищцата не е доказала да е упражнявала владение върху имота, тъй като от ангажираните от нея гласни доказателства – показанията на св.К., се установява, че тя е ползвала процесния имот със съгласие и при знанието и непротивопоставянето от страна на третото лице – свидетелката Д. А./, т.е. упражнявано е от ищцата държане върху процесния имот. Прието е, че не е установено и наличието на субективният елемент на владението – своенето на имота, тъй като нито един от разпитаните по делото свидетели не установи процесното жилище да е ползвано от ищцата като свое. Този извод е направен, като не са обсъдени показанията на св.А., който заявява, че В. В. е ползвала жилището като свое, тъй като от показанията му не се установява дали свидетелят визира собственото на ищцата източно жилище или има предвид процесния западен апартамент. Допълнително са изложени съображения, че дори да се приеме хипотетично /с оглед презумпцията по чл.69 от ЗС/, че през 1990 г., когато ищцата се е настанила в процесния имот, тя е завладяла същия, но от събраните по делото доказателства не се установи това владение да е било противопоставено на собственика на имота – ответник по претенцията.
По отношение насрещния ревандикационен иск за антре, съдът е приел, че от съдебната спогодба от 1965 г., постигната по гр.дело № 3823/1964 г., заключението на съдебно-техническата експертиза по делбеното дело от 1964 г., на база, на което е одобрена спогодбата и заключението на приетата в първоинстанционното производство техническата експертиза, се установява, че при делбата от 1964 г. входното антре на общия пет стаен апартамент е била разделено между съсобствениците, като всеки един от тях е получил реална част от него – праводателят на И. Ф. – * кв.м., а праводателят В. В. – * кв.м., като от представения по делото одобрен арх.проект от 1965 г. е видно, че е предвидено изграждането на разделителна стена, чрез която съответната реалната част от входното антре да бъде присъединена към източното и респ.-западното новообособено жилище. В нарушение на одобрения архитектурен проект разделителната стена, не е била изградена, а от цялото антре, която от 1965 г. до прехвърлянето на източния апартамент на В. В. е била ползвана от праводателя й Д. А. като част от източното жилище. Прието е, че не е установено праводателктата Д. А. да е придобила собствеността върху цялото помещение по давност, тъй като от една страна възражение за давност от ответницата по насрещния иск не е противопоставено, а от друга страна макар от показанията на свидетелите А., А. и К. да се установява, че цялото антре, в това число и частта, поставена в дял на праводателя на ищеца, представляваща спорното по настоящото дело антре, да е ползвана само от праводателите на ответницата и от самата ответница до 2005 г., то упражняваната от тях фактическа власт е на държатели, а не на владелци. Този извод е обоснован от установената с показанията на свидетеля М. И. договорка – за ползването на процесното антре от праводателите на ответницата със съгласието на собствениците на обекта – праводатели на ищеца – безвъзмездно, която договорка по своята правна същност представлява договор за послужване. Показанията на св.И. са кредитирани, тъй като почиват на неговото непосредствено участие при постигането на съгласието, докато свидетелката Д. А. е заинтересована като праводателка на ответницата по тази претенция и като лице, с чието съгласие ответницата се е настанила в този апартамент.
К. се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Счита, че в противоречие с трайната практика не е присъединена давността на праводателите й и поставя материално правния въпрос следва ли да бъде присъединено владението съобразно чл.82 ЗС, като прилага четири съдебни решения, по които правните спорове са разрешени при прилагане на нормата на чл.82 ЗС. От една страна приложените съдебни решения са постановени при фактическа обстановка, която не съвпада с настоящата, поради което не може да се приеме, че е налице противоречиво прилагане на нормата на чл.82 ЗС, а от друга страна въпросът е неотносим към изводите на съда, че упражнявалите фактическата власт са имали качеството държатели.
Вторият въпрос – налице ли са разпоредителни действия със затваряне на стени и обособяване на антрето като кухня и ако са налице не е ли било известно и протипоставяно – е относим към фактите по делото, по които липсва спор и не може да бъде съотнесен към изискването по чл.280, ал.1 ГПК съдът да се е произнесъл по правен въпрос. Дори да се приеме, че въпросът е свързан с допълнителните изводи, че владението не е демонтрирано на собственика, то същия е неотносим към главните мотиви са отхвърляне на първоначалния и уважаване на насрещния иск, а именно, че е налице държане, а не владение.
Поддържа се, че е налице противоречие на въззивното решение с Т. решение № 1/2001 г. по въпроса: „съществен процесуален въпрос ли е необсъждането на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в тяхната логическа връзка”. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва мотивировка кои доказателства не са обсъдени или не са обсъдени в тяхната съвкупност или логическа връзка. В касационната жалба се поддържа, че решението е мотивирано само въз основа на показанията на свидетеля И., а ако бяха съпоставени показанията на свидетелите А. и А. щеше да се установи, че източният апартамент е обособен още при покупката му през 1964 г., като антрето е преустроено в кухня и това фактическо положение е запазено и след делбата. Доводите са свързани с наличието на касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и са неотносими при преценка налице ли е хипотеза по чл.280, ал.1 ГПК, а съответно не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС.
В обобщение не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.09.2011 г., постановено по гр.д. № 4112 по описа за 2006 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: