О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр. София 20.02.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3647 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Х. Л. К. и З. Н. К., чрез адв.И. И. срещу решение № 108/19.05.2016 г. по в.гр.дело № 466/2015 г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 514/25.06.2015 г. по гр. дело № 2396/2014 г. на Шуменския районен съд. С последното решение са отхвърлени предявените от Х. Л. К. и З. Н. К. срещу Г. И. Г., К. В. Г., К. Х. А., Д. Б. Д., Д. Г. Н. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД за признаване за установено, че сделките с 1/20 ид.ч. от ПИ № 83510.662.144 по КК на [населено място], обективирани в НА № 195, НД № 4373/1997г., по описа на Ш. и НА № 26, НД № 21/2004г. на Нотариус № 019, с район на действие този на Ш., са нищожни поради противоречие на закона, като неоснователни. Със същото решение са отхвърлени предявените от Х. Л. К. и З. Н. К. срещу Д. Б. Д., Д. Г. Н., Г. Т. Н., Г. И. Г., К. В. Г., К. Х. А. искове с правно основание чл. 576 от ГПК за признаване за установено, че нотариални актове № 195/16.10.1997г., т. X., рег. № 3330, НД № 4373/1997г. на нотариус при Ш.; № 26/04.02.2004г., т. I, рег. № 112, НД № 21/2004г. на Нотариус № 019, с район на действие Ш. и № 172/02.03.2005, т. II, рег. № 1384, НД № 146/2005г. на Нотариус № 019, с район на действие Ш., са нищожни, като неоснователни.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила е необоснованост.
В изложението е формулиран правният въпрос: 1. нищожна ли е сделка по смисъла на чл.26 ЗЗД с недвижим имот, фактическото състояние на което е – изпълнен до фаза „груб строеж” при липса на документи, надлежно издадени от компетентен орган по ЗУТ/З./отм./, установяващи започването, реализирането и достигане на съответната фаза на строежа, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по касационната жалба Д. Б. Д. и Д. Г. Н., чрез адв. Н.Д. в писмен отговор са изразили становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Останалите ответници по касационната жалба не са изразили становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за установено въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че спорният УПИ ХХІХ-6317 в кв.225 / кв.223 / по плана на [населено място], с идентификатор № 83510.662.144 по КК на града е бил отчужден със заповед № 53/27.01.1975 г. на председателя на Г. – Ш.. Със заповед № РД-25-387/23.04.1992 г. заповедта за отчуждаване е била отменена на основание чл.1, ал.1 от ЗВСВНОИ по З. и….по отношение на първи жилищен етаж от построената в него жилищна сграда и 1/2 ид.ч. от дворното място, като е разпоредено да се образува общ между държавата и И. Г. И. парцел. Със заповед № РД-25-1414/15.09.1992 г. е постановено имота на отчуждения собственик да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти. Със заповед № РД-25-490/14.06.1993 г. на кмета на Община – Шумен е конкретизирано, че собствеността на И. Г. И. обхваща първи жилищен етаж, избени помещения по утвърдения на 18.07.1961 г. архитектурен план на сградата, източен таван, обслужван от общо между съсобствениците стълбище, съсобствени с държавата площадка и стълбище за ІІ етаж и тавана, 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж на първи етаж и 1/2 ид.ч. от парцел ХХІХ-2317 в кв.225, бивш парцел І-451 в кв.225.
Прието е, че с нотариален акт № 98/18.06.1993 г. И. И. е съпругата му са прехвърлили описания имот на дъщеря си Г. И. Г. срещу задължение за издръжка и гледане, запазвайки си правото да го обитават до смъртта си, с условието, че купувачката няма право да продава същия докато са живи.
С разрешение №103/16.05.1994 г. на началника на ТС при Община – Шумен, на И. Г. И. е разрешено изграждането, на основание чл.97 от Наредба № 5, обн. ДВ, бр. 67/1977 г., отм. ДВ, бр. 48/1995 г., на два гаража в поземления имот, на площ върху 38.70 кв.м..
С нотариален акт. № 195/16.10.1997 г. Г. И. Г. и съпругът й К. В. Г. продали на К. Х. А. гараж, изграден в югоизточната част на имота, при граници: от югозапад и северозапад – дворно място, от североизток – гараж и от югоизток – п. ХVІ, както и 1/20 ид.ч. от дворното място. Съдът е посочил, че по делото е представена декларация с нотариална заверка на подписите вписана в СВ под вх. рег. № 3024/16.10.1997 г., изходяща от И. И. и съпругата му, с която са заявили отказ от правото на ползване и обитаване по н.а. № 98/1993 г. върху гаража и 1/20 ид.ч. от дворното място, отчуждени с н.а. № 195/1997 г.
Прието е, че с разрешение за строеж № 304/05.12.1997 г. на Г. И. Г. и К. Х. А. е разрешено извършването преустройство на изградените в имота гаражи в магазин за хранителни стоки и складово помещение, на основание чл.56, ал.5 от З..
С договор за замяна от 20.01.1999 г., с нотариална заверка на подписите, вписан в СВ на 20.01.1999 г., вх. рег. № 78, акт 22, т. І и анекс към него от 20.01.1999 г., вписан в СВ на 29.03.1999 г., Община – Шумен е прехвърлила на ищците Х. и З. К., през време на брака им, правото на собственост върху втори етаж от жилищната сграда, застроена в процесния недвижим имот, заедно с избени помещения от 64.27 кв.м., 1/2 ид.ч. от тавана и стълбищната клетка и 1/2 ид.ч. от дворното място, цялото с площ от 489 кв.м.
Прието е, че с нотариален акт № 26/04.02.2004 г. К. Х. А. продал закупения от него гараж, ведно с 1/20 ид.ч. от дворното място на Д. Б. Д. и Д. Г. Н..
С нотариален акт № 172/02.03.2005 г. Г. и К. Г. продали на Г. Т. Н. втория от застроените в имота гаражи, с площ от 17.56 кв.м., съседен на този по н.а. № 195/1997 г.. Сделката е извършена през време на брака на купувача с В. С. Н., починала на 22.01.2016 г.
С разрешение за строеж № 219/21.06.2006 г. на гл. архитект на Община – Шумен на Д. Б. Д., Д. Г. Н. и Г. Т. Н. е разрешено да построят скатен покрив на съществуващите в имота 2 бр. гаражи. На 01.11.2006 г. разрешението е допълнено, на основание чл.154 от ЗУТ за преустройство на гаражите в магазин за промишлени стоки.
С решение № 32/29.04.2009 г. по адм.дело № 5/2009 г. по описа на Ш., потвърдено с решение № 821/21.01.2010 г. по адм.дело № 9170/2009 г. на ВАС, влязло в сила от 21.01.2010 г., е отхвърлена жалбата на Х. К. срещу заповед № ДК-10-15 от 09.12.2008 г. на началника на РДНСК – Шумен, с която е оставено в сила разрешение за строеж № 219/21.06.2006 г. на гл. архитект на Община – Шумен. Съдът е посочил, че по делото е приложено и решение № 34/15.05.2015 г. по адм.д. № 63/2015 г. по описа на Ш., за което няма данни да е влязло в сила, с което е отхвърлена жалбата на Х. и З. К. срещу заповед № ДК-10-СИР-10/11.02.2015 г. на началника на РДНСК – Шумен, с която е отхвърлена жалбата им срещу разрешение за строеж № 103/16.05.1994 г. на началника на ТС при Община – Шумен.
Съдът е приел, че твърденията на ищците са, че за построяването на процесните гаражи е бил изготвен, одобрен и съгласуван проект за застрояване, без да е имало подадена молба по реда на чл.26 от ППЗТСУ, че разрешението за строеж е било издадено на лице, което е било само ползвател на имота и не е имало учредено право на строеж, както и без да е дадено съгласие за застрояване на имота от съсобствениците, че строежът е бил извършен без протокол за определяне на линия и ниво, че не са налице и документи за приемане и въвеждане в експлоатация на постройките, а издадените впоследствие разрешения за преустройство са единствено с цел прикриване на незаконния строеж. Посочил е, че твърденията са и, че Г. и К. Г. са прехвърлили собствеността върху процесните гаражи без да са носители на правото, поради което, по силата на чл.482, ал.4 от ГПК нотариусът не е имал право да изповяда сделката, че разпореждането включва и 1/20 ид.ч. от дворното място, което е обща част по смисъла на чл.38 от ЗС и не може да бъде самостоятелен обект на прехвърлителни сделки, че гаражите нямат необходимия набор от собственически правомощия спрямо земята, върху която са построени, поради което придобиват статута на движими вещи и за продажбата им не е необходимо спазване на нотариална форма, че по тези съображения, поради противоречие със закона, са нищожни и последващите прехвърлителни сделки и нотариални удостоверявания.
От правна страна е прието за установено, че процесните гаражи са изградени в съсобствен ПИ, в който към датата на построяването им е имало сграда в етажна собственост, в която съсобствениците на дворното място И. Г. И., съпругата му и [община] са притежавали самостоятелни обекти и, че други съсобственици на имота не са установени. Посочил е, че през 1993 г. И. И. и съпругата прехвърлили правото си на собственост върху притежавания от тях самостоятелен обект в сградата – етажна собственост, съответните идеални части от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от дворното място на дъщеря си Г. И. Г. по силата на възмезден алеаторен договор, сключен през време на брака на приобретателката с К. В. Г., поради което имотът е придобит от двамата в режим на СИО.
Съдът е приел, че през 1994 г. на И. Г. И., който е имал запазено право на ползване и обитаване върху имота заедно със съпругата му, е издадено разрешение за строеж в празното дворно място от ПИ на процесните два гаража. Прието е, че разрешението за строеж е издадено на правоимащо лице по смисъла на чл.56, ал.2, т.2, предложение ІІ от З. / отм. /, като според съда по делото не са събрани доказателства, че за извършването на строежа е дадено съгласие от дъщерята на правоимащия и нейния съпруг, изразено в нотариално заверено заявление и вписано в нотариалните книги, по силата на което съгласие се учредява право на строеж в полза на строителя. Съдът е посочил, че липсват и доказателства за дадено по установения ред съгласие от страната на другия съсобственик на имота, в лицето на Община – Шумен, съобразно изискването на чл.56, ал.3 от З. / отм. /.
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС и е приел, че заявлението по чл.56, ал.2 и ал.3 от З. / отм. / би могло да породи предвиденото в закона правно действие по надлежно учредяване право на строеж от момента, в който достигне до административния орган, до който е адресирано и само ако преди това е било вписано. Посочил е, че даването на гласност на заявлението пред трети лица чрез вписването му е елемент от фактическия състав на учредяване на правото на суперфиция. Прието е, че издаденото в полза на един от съсобствениците строително разрешение установява единствено, че е спазена административната процедура по разрешаване на строителството, но не и надлежно учредяване право на строеж в негова полза, тъй като право на строеж в полза на един от съсобствениците може да бъде учредено само чрез волеизявления, изходящи от останалите съсобственици, извършени в предвидената от закона форма. Според съда наличието на такива волеизявления, както и на спазване на формата за действителност, в която следва да бъдат извършени не може да се презюмира въз основа на издаденото разрешение за строеж при наличие на оспорване на това обстоятелство.
Прието е, че строителното разрешение има правно значение само за законността на извършеното строителство, с оглед спазване на установените към момента на построяването строителни правила и норми, но не и за принадлежността на правото на собственост върху построеното. Приел е също, че по отношение на сграда, построена в съсобствено дворно място, приложение намира чл. 92 от ЗС, освен ако е установено, че в полза на един от съсобствениците е учредено право на строеж за нея по установения от закона ред. При тези съображения и като е посочил, че липсват данни относно приложимост в конкретната хипотеза на разпоредбите на чл.241 от ППЗТСУ / отм. /, в редакцията му от бр. 48/1985 г. на ДВ е формирал извод, че не е установено в полза на И. Г. И. да е било надлежно отстъпено право на строеж на процесните два гаража, застроени в имот, който е съсобствен между трети лица. Прието е, че по отношение правото на собственост върху тях е приложима презумпцията по чл.92 от ЗС и след изграждането им те са станали съсобствени между съсобствениците на ПИ, в лицето на Г. и К. Г. и [община], при дялове по 1/2 ид.ч. Посочил е, че впоследствие общината е прехвърлила на ищците правото си на собственост върху притежаваните от нея втори жилищен етаж от сградата, ведно със съответните избени помещения и идеални части от общите части на сградата, както и 1/2 ид.ч. от ПИ, но не и собствеността върху припадащите й се идеални части от гаражите. Формиран е извод че, отчуждавайки ги Г. и К. Г., съответно последващият приобретател на един от гаражите – К. Х. А. са се разпоредили с право на собственост върху тях в повече от притежаваните от тях идеални части, съответно с чуждо право на собственост, принадлежащо на Община – Шумен, което според съда не е основание за нищожност на прехвърлителните сделки.
Относно възраженията на ищците, че разрешението за строеж на гаражите е дадено в нарушение изискванията на З. / отм. / и, че за изграждането им не е имало издадени протокол за определяне на линия и ниво, протокол за приемане и разрешение да въвеждане в експлоатация съдът е приел, че от доказателствата по делото е установено, че за изграждане на двата гаража има разрешение за строеж, издадено от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия по закон и в изискуемата форма – чл.227, ал.1 от ППЗТСУ / отм. /, което няма данни да е било отменено като незаконосъобразно по административен ред. Прието е, че към настоящия момент разрешението за строеж следва да се счита за влязло в сила и неотменимо, съгласно изричната разпоредба на чл.156, ал.1, от ЗУТ. Посочил е въз основа на документацията по делото, че гаражите са били изградени въз основа на одобрен архитектурен проект. Прието е, че по делото не са представени доказателства, че за същите са били издадени протокол за приемане и разрешение за въвеждане в експлоатация, съобразно Наредба № 6/15.03.1993 г.. Според съда издадените впоследствие разрешения за преустройството им обосновават извод, че при осъществяване на процедурата по даване на разрешение, компетентните органи не са констатирали незаконност на постройките към 1997 г., съответно 2006 г.. Посочил е, че поради това, че досега гаражите не са премахнати, че няма данни за започната процедура по събарянето им като незаконни, че от страна на административните органи по строителен надзор има издадени две разрешения за последващото им преустройство при действието на ЗУТ и е извел извод, че процесните гаражи не са незаконни строежи по смисъла на чл.159 от З. / отм./, респ. чл.225 от ЗУТ и представляват недвижими вещи, който могат да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост, съответно на разпоредителни сделки с него. Прието е, че гаражите са отразени в КК и вписани в ИР, под съответните идентификационни номера, което според съда е безспорно доказателство за пълната им индивидуализация по вид, площ, граници, местонахождение и предназначение по отношение на всички лица, участващи в гражданско правния оборот по смисъла на пар.5, т.39 от ДР на ЗУТ.
При изложените съображения съдът е направил извода, че към датата на осъществяване на сделката по н.а. № 195/1997 г. спорният ПИ е бил собствен на всички собственици на индивидуални обекти в построената в него сграда – етажна собственост, които са станали съсобственици по приращение и на изградените в него два гаража, при квоти по 1/2 ид.ч. Прието е, че от данните по делото не може да се изведе категоричен извод, че собствениците са постигнали изрично съгласие дворното място в което е изградена сградата – етажна собственост да има статут на обща част по смисъла на чл.38 от ЗС. Посочил е, че дори и дворното място да е било обща част по смисъла на чл.38 от ЗС, то не е могло да бъде предмет на разпореждане само отделно от постройките които обслужва. Според въззивния съд съсобствениците Г. и К. Г. не са се разпоредили самостоятелно с дворното място, а с идеална част от него, като припадаща се и съответна към отчуждения гараж, съобразно правилото на чл.40 от ЗС, което законът не забранява, а допуска, тъй като общите части не са самостоятелен обект на правото на собственост и следват режима на собствеността върху главния обект. Прието е, че след осъществяване на посочената правна сделка, приобретателят по нея е придобил, в съсобственост с Община – Шумен 1/2 ид.ч. от гаража и съответните идеални части от дворното място. Съдът е приел, че след прехвърляне от Община – Шумен на жалбоподателите правото на собственост върху втори етаж от жилищната сграда, ведно с прилежащите й избено помещение, 1/2 ид.ч. от таванското помещение, съответните общи части от сградата и 1/2 ид.ч. от дворното място, Община – Шумен си е запазила правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от застроените в имота гаражи, като е реализирано разпределение на собствеността при което в поземления имот са съществували сграда в етажна собственост и самостоятелни обекти – гаражи, съсобствени между лица, които не са собственици на индивидуално обособени обекти от етажната собственост. С оглед на посоченото и като се е позовал на практика на ВКС въззивният съд е приел, че въз основа на посоченото разместване на права дворното място е загубило правното си положение на обща част по смисъла на чл.38 от ЗС. Приел е, че след осъществяване на сделките по нот.акт № 26/04.02.2004 г. и нот.акт № 172/02.03.2005 г. фактическото положение се е усложнило допълнително с добавяне на нови собственици, включително и на лице притежаващо право на собственост върху индивидуален обект, но не и върху дворното място, без да е бил променен правния статут на дворното място.
Като е съобразил изложените доводи съдът е приел, че единственият установен порок на атакуваните разпоредителни сделки е, че прехвърлителите са отчуждили право на собственост в обем по-голям от притежаваното от тях, респ. от праводателите им, което не е основание за нищожност. Прието е, че не са установени въведените от жалбоподателите пороци на договорите, изразяващи се в противоречие със закона и заобикалянето му, които да водят до прогласяването им за нищожни. С оглед на това е формирал извод за неоснователност на предявените искове.
По исковете за прогласяване нищожност на нотариалните удостоверявания съдът е приел, че въведените от ищците основания по чл.470 и чл.482,ал.4 ГПК не кореспондират с правомощията на нотариуса във връзка с изповядване на правни сделки с недвижими имоти, нито са относими към нотариалното производство. Прието е, че текстът на чл.586 ГПК не е визиран в чл.576 ГПК, с оглед на което несъобразяването с разпоредбите му от нотариуса по повод установяване правото на собственост на праводателя по отчуждителната сделка не е основание за нищожност на нотариалното удостоверяване. По отношение на позоваването на чл.574 ГПК съдът е приел за недоказано, че извършените нотариални действия във връзка с атакуваните правни сделки са противоречащи на закона или на добрите нрави. С оглед на това е направил извода, че исковете за прогласяване нищожност на нотариалните актове са неоснователни.
Прието е, че от първоинстанционния съд не са постановени отделни, а общи диспозитиви за отхвърляне на предявените искове, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно като краен резултат и същото е потвърдено.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Формулираният въпрос в изложението е общ, бланкетен и хипотетичен, и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на цитираната практика на ВКС. За да е правен въпросът, същият следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по настоящото дело. С въззивното решение не са формирани решаващи правни изводи по предмета на спора относно степента на завършеност до фаза „груб строеж” на изградените постройки в спорният имот, представляващ УПИ X.-6317 в кв.225/кв.223/ по плана на [населено място] с идентификатор № 83510.662.144 по КК на града – жилищна сграда и два гаража. Така както е формулиран въпросът същият не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираната практика на ВКС. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касационната жалба Д. Д. и Д. Н. следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение по 450 лв. на всеки от тях.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 108/19.05.2016 г., постановено по в.гр.дело № 466/2015 г. на Шуменския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3243/29.06.2016 г., подадена от ищците Х. Л. К. и З. Н. К., двамата с адрес [населено място], [улица], чрез адв. И. И..
Осъжда Х. Л. К. ЕГН [ЕГН] и З. Н. К., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица] да заплатят на Д. Б. Д., [населено място], [улица] сумата 450 лв., разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение и в полза на Д. Г. Н., [населено място], [улица], вх.2,ап.45 да заплатят сумата 450 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: