5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
С., 22.03.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 888/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу решение № 82 от 14.06.2010 г. по в. т. д. № 504/2009 г. на В. апелативен съд, с което е потвърдено решение № 313 от 31.07.2009 г. по т. д. № 534/2009 г. на В. окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от [фирма] в качеството му на цесионер по договор за цесия от 20.12.2008 г. против [фирма] /в несъстоятелност/ частични искове с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.99 от ЗЗД и чл.92 във вр. с чл.99 от ЗЗД за заплащане на сумата 52 000 лв. – част от вземане с общ размер 1 200 000 лв., представляващо дължима цена по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 20.10.2007 г., и на сумата 52 000 лв. – част от вземане с общ размер 300 000 лв., представляващо неустойка по чл.3, ал.2 от предварителния договор.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените осъдителни искове поради нищожност на договора за цесия е резултат от допуснато съществено нарушение на разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК. Нарушението е обосновано с незаконосъобразност на отказа на въззивната инстанция да допусне представено с въззивната жалба и релевантно за действителността на договора писмено доказателство – споразумение по чл.100, ал.1 от ЗЗД, съдържащо уговорки за цената на прехвърляните вземания. Според касатора, недопускането на споразумението противоречи на разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК, тъй като единствената причина да не бъде ангажирано при разглеждане на делото в първата инстанция е непълнотата на доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, довела до неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Като обуславящ за изхода на делото е въведен процесуалноправният въпрос за приложението на разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК в случаите, когато с въззивната жалба е поискано събиране на нови доказателства, които обжалващата страна не е могла да ангажира в първоинстанционното производство вследствие неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд да даде в доклада по чл.146 от ГПК подробни указания относно подлежащите на доказване правнорелевантни факти. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК е аргументирано с разрешаване на значимия процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение № 415 от 27.05.2010 г. по т. д. № 13/2010 г. на ВКС, І т. о., а алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – с липсата на обобщена константна практика на ВКС по поставения въпрос. Ответникът по касация [фирма] /в несъстоятелност/ със седалище в[населено място] и синдикът на дружеството Г. С., участвала във въззивното производство при условията на чл.637, ал.3 от ТЗ, не заявяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Производството пред В. окръжен съд е образувано по предявени от [фирма] против [фирма] обективно съединени частични искове за заплащане на сумите 52 000 лв. – част от вземане за цена по сключен на 20.10.2007 г. между [фирма] и [фирма] предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, и 52 000 лв. – част от вземане за неустойка, уговорена в клаузата на чл.3, ал.2 от същия договор. В исковата молба ищецът е обосновал активната си легитимация по исковете с твърдения, че е придобил претендираните парични вземания по силата на сключен с продавача по предварителния договор [фирма] договор от 20.12.2008 г. за покупко-продажба на вземанията.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни и постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца [фирма] с въззивна жалба пред В. апелативен съд. В жалбата е заявено искане за приемане като доказателство по делото на споразумение по чл.100, ал.1 от ЗЗД към договора за цесия от 20.12.2008 г., съдържащо уговорки между цедента и цесионера за цената на прехвърлените вземания. Искането е основано на разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК и е аргументирано с довод, че непредставянето на споразумението в хода на първоинстанционното производство се дължи на пропуск на първоинстанционния съд да укаже по реда на чл.146 от ГПК необходимостта от доказване на възмездността на цесията и на уговорената цена. В подготвителното заседание по чл.267 от ГПК В. апелативен съд е отказал да допусне споразумението по съображения, че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 от ГПК за приемането му във въззивното производство.
С обжалваното с касационната жалба решение В. апелативен съд е потвърдил решението на В. окръжен съд, след като е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд за нищожност на договора за покупко-продажба на вземания, с който ищецът – сега касатор, е обосновал активната си материалноправна легитимация в процеса и качеството си на носител на претендираните с исковете вземания за цена и неустойка по предварителния договор от 20.10.2007 г. Нищожността е мотивирана с основанието по чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, обосновано с липсата на постигнато между цедента [фирма] и цесионера [фирма] съгласие относно съществен елемент на договора – цена на прехвърляните вземания. Тълкувайки съдържанието на договора за цесия по правилата на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че в договора е изразена ясна и недвусмислена воля на договарящите страни вземанията да бъдат прехвърлени възмездно срещу заплащане на цена, но конкретна цена не е уговорена, нито е предвиден начин за определянето й, което е равнозначно на липса на съгласие относно цената и води до нищожност на сделката. За неоснователни са счетени оплакванията на обжалващата страна за лишаването й от възможност да представи като доказателство по делото споразумението към договора за цесия, с което е уговорена дължимата цена. Съдът е посочил, че изводът за нищожност на цесионната сделка е правен, произтича от съдържанието на самия договор и не е обусловен от непопълване на делото с относими към правния спор доказателства.
Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано с поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, но по преценка на настоящия съдебен състав тези основания не са осъществени.
Процесуалноправният въпрос, въведен като определящ за приложното поле на касационното обжалване, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК – да е обуславящ за изхода на делото. Както е посочил и въззивният съд, непредставянето на споразумението към договора за цесия като доказателство по делото е без значение за основателността на предявените искове, а оттук – и за разрешаването на правния спор. В исковата молба ищецът е обосновал качеството си на цесионер и носител на претендираните с исковете вземания с приложения към молбата договор за покупко-продажба на вземане, без да е твърдял, че цената на цедираните вземания е уговорена в самостоятелно споразумение, неразделна част от договора. Договорът за цесия също не съдържа индиции за постигнато от страните съгласие за уговаряне на цената в нарочно писмено споразумение, отделно от другите договорни клаузи. Поради това изводът на инстанциите по същество, че договорът за покупко-продажба на вземанията е нищожен заради отсъствие на съществен елемент от съдържанието му – цена, и че вследствие нищожността на договора ищецът не е носител на спорните вземания, е направен въз основа на самия договор посредством тълкуване на неговите клаузи и не е обвързан от доказване или недоказване на странични уговорки, релевантни за действителността на цесията. Следователно, процесуалноправният въпрос, свързан с предпоставките на чл.266, ал.3 от ГПК във вр. с чл.146 от ГПК за приемане на споразумението като доказателство във въззивното производство, е лишен от обуславящо значение за изхода на делото и като такъв е извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК.
Независимо от изложеното, дори въпросът да се приеме за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради отсъствие на сочените от касатора допълнителни предпоставки, специфични за основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
Предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК основание изисква значимият за делото правен въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, която според указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се състои от тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 от ЗСВ, обн. в ДВ бр.59/22.07.1994 г. /отм./; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и/или търговска колегии на ВКС и решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 от ГПК. В конкретния случай основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК е аргументирано с твърдения за противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изразена в постановеното по реда на чл.288 от ГПК определение № 415 от 27.05.2010 г. по т. д. № 13/2010 г. на ВКС, І т. о. Определенията по чл.288 от ГПК са извън посочените актове на ВС и ВКС, които формират задължителна съдебна практика, и с оглед на това въззивното решение не би могло да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Не е налице и алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, аргументирано от касатора с липсата на съдебна практика по приложението на чл.266, ал.3 във вр. с чл.146 от ГПК. Според дадените в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, посоченото основание предполага разрешеният с обжалваното решение правен въпрос да е от такова естество, че разглеждането му от Върховния касационен съд да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика или за осъвременяването й във връзка с приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбите на чл.266, ал.3 от ГПК и чл.146, ал.1 и ал.2 от приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс не са неясни или противоречиви, а към настоящия момент е създадена достатъчно съдебна практика по тяхното приложение, включително задължителна такава по чл.290 във вр. с чл.280, ал.1, т.1 от ГПК /като напр. решение № 893/29.12.2009 г. по гр. д. № 111/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, І г. о.; решение № решение № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. на ВКС, ІV г. о./. При наличие на ясна правна уредба и формирана задължителна практика по нейното приложение произнасянето по значимия за конкретното дело процесуалноправен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, решението по в. т. д. № 504/2009 г. на В. апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 82 от 14.06.2010 г., постановено по в. т. д. № 504/2009 г. на В. апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :