4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр. София, 21.03.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 07.03., две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2549/17г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. София срещу решение №1404 от 19.06.2017 г., постановено от САС по гр.д. №3884/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение 18.01.2016 г., постановено по гр.д. №9726/2014 г. на СГС в обжалваната от страна на ответника част, с която същият е осъден да заплати на ищеца [фирма] – [населено място] сумата от 86 081,32 лева-обезщетение за неоснователно обогатяване за сметка на ищеца за периода: 01.04.2011 г. -31.05.2014 г. , през който ответникът е ползвал имот-собственост на ищеца, ведно със законната лихва от 19.06.2004 г. до окончателното плащане на главницата и сумата от 10 616,27 лева-мораторна лихва за периода: 27.03.2013 г. – 12.06.2014 г. , както и в частта за разноските.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба изпраща писмен отговор, в който се излагат съображения за липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски в размер на 2900 лева- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни така предявените искове до уважените размери, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:
Ищецът [фирма] – [населено място] е носител на правото на собственост върху процесния недвижим имот, състоящ се от дърводелски цех, административно-битова сграда, складове, бетонова площадка, автосервиз от две части, столова и навес пред столовата, находящи се в [населено място]. Ползването на имота е било предоставено по договор за наем, сключен на 03.03.2008 г., от ищцовото дружество като наемодател на [фирма]-трето за процеса лице-наемател. Последното, от своя страна, сключило на 31.03.2011 г. с ответното дружество [фирма] договор за финансов лизинг, по силата на който ответникът- лизингодател по договора, е закупило машини и съоръжения за производство на велпапе и ги е предоставило на [фирма]-лизингополучател. Последните са доставени в процесния имот, в който са се помещавали и към 11.09.2015 г., според заключението на вещото лице по СТЕ и неговите обяснения в проведеното на тази дата с.з.. Междувременно, дружеството- лизингополучател [фирма] е обявено в несъстоятелност с решение по т.д. № 327/2012 на БОС. С молба на пълномощника на [фирма] синдикът на [фирма] е сезирал съда по несъстоятелността и последният е разрешил с определение от 09.10.12 г. предаването на вещите на лизингополучателя и освобождаването на имота. С оглед изложеното и като е преценил, че за процесния период: 01.04.2011 г.- 31.05.2014 г. ищецът като собственик на имота е бил лишен без основание от възможността да го ползва и събира гражданските плодове от същия, съдът е постановил обжалваното решение, с което е счел исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за основателни и доказани по размер.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на ответника-касатор се сочат три въпроса, които обобщено се свеждат до: наличието на основание за ангажиране отговорността по отношение на собственика на имота в хипотезата на чл.59 ЗЗД на лизингодателя по договора за финансов лизинг на движими вещи с трето за процеса лице при положение, че тези вещи са доставени в имота на ищеца, в изпълнение на задълженията на лизингодателя към лизингополучателя , основани на самия договор за лизинг. Твърди се, че въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл. 280 ал.1,т.3 ГПК
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В настоящия случай, правният въпрос на касатора е без значение за изхода на спора по чл.59 ЗЗД, доколкото отговорността за неоснователното обогатяване за чужда сметка има своя фактически състав, който по принцип не зависи от договорната обвързаност с трето лице на обогатилия се за сметка на обеднелия, при положение, че всички останали елементи от фактическия състав са изпълнени. Следва да се отбележи, че в случая, не се доказва да е съществувала въобще твърдяната договорна обвързаност, доколкото към началната дата на процесния период: 01.04.2011 г., договорът за лизинг между трето лице [фирма] и ответникът по настоящия иск [фирма] е бил развален и то от страна на последния: писмо изх. № 2263/22.10.2010 г.. Ето защо правните въпроси на касатора, дори от чисто формална страна, нямат качеството обуславящи изхода по конкретния правен спор.
Липсата на правен въпрос обуславящ изхода по спора изключва допускането до касация.
В полза на ответника по КЖ разноски в размер на 2900 лева- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, с оглед приложеното към отговора на жалбата пълномощно и договор с отбелязване плащането на горната сума.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1404 от 19.06.2017 г., постановено от САС по гр.д. №3884/2016 г..
ОСЪЖДА [фирма]-гр. София да заплати на [фирма] – [населено място] сумата от 2900 лева- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.