7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
гр. София, 12.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3554 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1835 от 17.08.2015г. по в.гр.д. №4508/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 28.07.2014г. по гр.д. №2885/2013г. на Софийски градски съд, І ГО, 16 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдена да заплати на Д. И. Д., на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД сумата 15 027,73 евро, като получена без основание и съставляваща сбор на надвзети суми над дължимата възнаградителна лихва по чл.9 ал.2 от договор №0010-0206-000 000 00939/2007г. за предоставяне на кредитна линия с ипотека, сключен на 19.12.2007г., за периода от 04.02.2008г. до 14.01.2013г., ведно със законна лихва върху нея, считано от завеждане на исковата молба /01.03.2013г./до окончателното й изплащане и обезщетение за забавено плащане за периода от 29.01.2013г. до 28.02.2013г. в размер на 168,51 евро. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът счита за неправилно тълкуването на Софийски апелативен съд, според което има несъответствие между уговореното от страните и Общите условия, приети от кредитополучателя и че релевантна за промяната на лихвения процент в случая е само промяната на индекса EURIBOR. Поддържа,че останалите компоненти, посочени в клаузата на чл.2.2 ал.5 от Общите условия, също са релевантни, а тя е приложима в правоотношенията между страните, като клауза, допълваща договора за кредит и непротиворечаща на същия. Твърди,че при реализиране на правото си да увеличи приложимия лихвен процент, надлежно е изпълнил всички свои законови и договорни задължения по чл.144 ал.2 т.1 от З..
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Спазени ли са разпоредбите на чл.20 от ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните и да търси действителната им воля при сключването на процесния договор за банков кредит? 2. Следва ли клаузите на договора и тези на общите на условия на Банката да се тълкуват без да се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните? 3. Прилагат ли се за клаузи от договор за банков кредит, касаещи увеличаване на лихвен процент, изключенията, предвидени в чл.144 ал.2 от Закона за защита на потребителите? Поддържа,че първите два въпроса са разрешени в противоречие с решение №220 от 31.07.2010г. по гр.д.№6126/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №100 от 10.08.2015г. по гр.д.№1191/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №430 от 20.01.2015г. по гр.д.№1673/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др. Твърди, че въпросът относно приложението на разпоредбата на чл.144 ал.2 от З. е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК, обективирана в решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ГК, IІІ г.о. Счита също, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът Д. И. Д. твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също счита, че касационната жалба е неоснователна. Моли решението на САС в частта, обжалвана от [фирма], [населено място], да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.
Постъпила е и касационна жалба на Д. И. Д. срещу решение №1835 от 17.08.2015г. по в.гр.д. №4508/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 28.07.2014г. по гр.д. №2885/2013г. на Софийски градски съд, І ГО, 16 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Д. срещу [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 168,51 евро до пълния присъден размер от 3 467,51 евро. Поддържа, че единодушно в съдебната практика и в правната доктрина се приема, че изискуемостта на вземане за връщане на даденото при начална липса на основание, настъпва от датата, на която е извършено недължимото плащане. Поради това счита, че ответникът му дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка от получените без основание суми, считано от датата на получаване на съответната сума, а не от датата, на която е получил поканата за връщането й.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. От кой момент следва да се дължи обезщетение за забава за изпълнение на задължението за връщане на даденото при начална липса на основание? 2. От кой момент се дължи обезщетение за забава за изпълнение на задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, при положение, че длъжникът е действал недобросъвестно, като е придобил имущество на кредитора чрез свои собствени действия, без възможност кредиторът да им се противопостави? Посочва, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №663 от 05.12.2005г. по гр.д.№444/2005г. на ВКС, І г.о. и решение №802 от 17.10.1990г. по гр.д.№841/1990г. на ВКС, I г.о., постановени по реда на отменения ГПК. Поддържа, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че цитираната и представена от касатора практика касае съвсем други отношения и не може да се прави аналогия между платено без основание и деликт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба на касатора Д. И. Д. е недопустима.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК, в действащата редакция /ДВ бр.50/03.07.2015г./, която е приложима в настоящото производство, от обхвата на касационния контрол са изключени решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. В случая предявеният иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава на надвзетите суми над дължимата възнаградителна лихва по чл.9 ал.2 от процесния договор, е в размер под 20 000 лева, поради което въззивното решение, на основание чл. 280 ал.2 от ГПК, не подлежи на касационен контрол само в тази му част.
Касационната жалба на касатора [фирма], [населено място], с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос за тълкуването на процесния договор съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД, е свързан с предмета на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. С редица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, служебно известни на настоящия състав: решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т.о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на ВКС, II т. о. и др., както и в цитираните в изложението решения, Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Между страните по делото е бил спорен въпросът за това дали промяната на всеки от индексите, предвидени в клаузата на т.2.2 ал.5 от Общите бизнес условия на [фирма], е основание за изменение на лихвения процент, уговорен в процесния договор за кредитна линия. С оглед на изразената воля на страните по отношение на начина на формиране на лихвения процент в сключения от тях договор за предоставяне на кредитна линия съдът е счел за неоснователни доводите на въззивника-ответник, че правото му да промени едностранно лихвения процент по договора е обосновано както от промяната на индекса EURIBOR, така и от промяна на приложимия лихвен процент на БНБ и от промяна на официалния индекс на инфлацията в еврозоната. Съдът е констатирал, че от ясната и разбираема клауза на чл.9 ал.2 от сключения между страните договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека е видно, че волята им е била размерът на лихвения процент да се формира или определя на базата на тримесечния EURIBOR и фиксирана надбавка в размер на 4,5%. Съдът е посочил, че и двете клаузи /чл.9 ал.2 от договора и чл.2.2,ал.5 от ОУ/ са ясни и не са противоречиви, но клаузата от общите условия отразява многообразието на правоотношенията, които могат да се породят и развият с всеки индивидуален клиент, търсещ и получаващ предлаганите от банката услуги и финансови продукти, поради което е счел, че тя визира различни предпоставки за увеличаване на лихвения процент с оглед различния начин на договаряне на този процент в отделните договори. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл.298,ал.3 от ТЗ (съответно чл.16,ал.2 от ЗЗД) при несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното в индивидуалния договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека №0010-0206-000 000 00939/2007г., сключен между страните на 19.12.2007г. Посочил е, че след като в клаузите на сключения между страните индивидуален договор изрично е уговорена възможността за актуализация на дължимата от кредитополучателя лихви, която актуализация е следвала актуализацията на стойността на тримесечния EURIBOR, който пазарен индекс е бил единствената променлива величина, формираща дължимата от кредитополучателя лихва, то общата клауза на чл.2.2,ал.5 от ОУ не може да допълни и измени индивидуалните и конкретни уговорки в сключения между страните договор за предоставяне на кредитна линия. Тълкуването, в резултат на което съдът е направил извода си обусловеност на лихвения процент само от индекса EURIBOR, е извършено съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора. Прилагайки критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договора за кредитна линия въззивният съд е постановил решение в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. Същевременно той не е отрекъл необходимостта от преценка на клаузите на сключения договор и общите условия, при които е сключен, в тяхната взаимовръзка, напротив извършил е подробна съпоставка на тяхното приложно поле, с което е съобразил трайната практика на ВКС по приложението на чл.298 от ТЗ. Самото разрешение на спорния по делото въпрос, дадено от въззивния съд на база на тълкуването на клаузите в договора за кредитна линия, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото е свързано с правилността на обжалвания съдебен акт.
Последният поставен в изложението въпрос, не е обуславящ за изхода на спора. Въззивният съд е изключил възможността за увеличаване на лихвения процент на основание общата клауза на чл.2.2,ал.5 от ОУ , поради уговорената в индивидуалния договор между страните ред за актуализация на дължимата от кредитополучателя договорна лихва. Съдът не е обсъждал въпроса дали клаузите на чл.9 ал.2 от договора и чл.2.2,ал.5 от общите условия са неравноправни, съответно не е преценявал дали по отношение на тях са налице изключенията по чл.144 ал.2 от Закона за защита на потребителите.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касационната жалба Д. И. Д. не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са представени доказателства за договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
На [фирма], [населено място], като ответник по касационната жалба на Д. И. Д., също не следва да се присъждат разноски, доколкото липсват данни за уговарянето на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, а представеното извлечение от банкова сметка отразява плащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по в.гр.д. №4508/2014г. на САС.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280 ал.2 от ГПК, подадената от Д. И. Д. касационна жалба срещу решение №1835 от 17.08.2015г. по в.гр.д. №4508/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 28.07.2014г. по гр.д. №2885/2013г. на Софийски градски съд, І ГО, 16 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Д. срещу [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 168,51 евро до пълния присъден размер от 3 467,51 евро.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1835 от 17.08.2015г. по в.гр.д. №4508/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва от страните с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщението, в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.