3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№178
гр. София, 11.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3211/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Н., чрез пълномощник адв. К. К. против решение № 46/10.05.2018 г. по гр. д. № 38/2018 г. на Окръжен съд – Монтана.
Ответникът Р. В. Н., чрез пълномощник адв. Н. А. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е взел становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 470 от 11.10.2017 г. по гр. д. № 1552/2017 г. на Районен съд – Монтана в ЧАСТТА му, с която е постановено на основание чл. 59, ал. 2 СК детето В. Р. Н. с ЕГН [ЕГН] да живее при бащата Р. В. Н., който да упражнява спрямо него родителските права и е определен режим на лични отношения между детето и майката Г. Б. Н., която е осъдена да заплаща месечна издръжка за малолетното дете в размер на 200 лева.
Извън обхвата на касационното обжалване е въззивното решение в частта му по иска по чл. 44, т. 3 СК – за прекратяване с развод на брака между Р. В. Н. и Г. Б. Н., поради дълбокото му и непоправимо разстройство, в частта на произнасянето по чл. 56 СК, както и в частта, с която е постановено жената да носи занапред предбрачното си фамилно име Н. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е международно компетентен да разгледа спора за родителска отговорност за детето В. Р. Н., предвид приложимостта на Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската компетентност. Този извод е направен с оглед на установения по делото факт, че същевременно касаторката е предявила пред съда в [населено място], Република Гърция срещу ответника по жалба искове – за развод и за упражняване на родителската отговорност спрямо детето В.. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 8, т.1 от цитирания Регламент, според която съдилищата на държавата – членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава – членка по времето, когато съдът е сезиран. Установил е, че детето в последните повече от две години живее при баща си в България и е български гражданин, поради което обичайното му местопребиваване е именно в България. В този смисъл е отчетено отсъствието на данни за неправомерно отвеждане и задържане на детето в България. Съдът е съобразил също, че не е налице и пророгация на компетентност по чл. 12 от Регламента, доколкото не са установени по делото обстоятелства, които обосновават приложението на тази норма. При разглеждане по същество на въпросите по упражняване на родителската отговорност спрямо детето, въззивната инстанция е приела, че понастоящем детето живее при своя баща, който притежава родителски капацитет да го отглежда и възпитава като полага всички необходими за това грижи. Установила е от обясненията на детето, дадени при изслушването му, че то се чувства спокойно и уверено при баща си, учи се добре и е задоволено в материално отношение. Съдът е съобразил и желанието на детето да остане да живее при своя баща, който е с изграден авторитет пред него и то има нужния респект от своя родител. Прието е също, че бащата е този, който преимуществено се е грижил за детето от неговото раждане и не го е изоставял, а майката е напуснала през 2009 г. семейното жилище и практически се дезинтересирала от отглеждането, възпитанието и развитието на детето си. Обосновано е и съображението, че в същото време контактите на майката с детето не са преустановени и то е свободно в избора си да комуникира с нея по телефона или интернет при желание и възможност. При анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че бащата е по – пригодният от двамата родители, комуто следва да се предоставят за упражняване родителските права спрямо детето и това е в негов интерес. Определеният режим на лични отношения на детето с другия родител (майката) е съобразен с обстоятелството, че тя не живее на територията на страната, като са отчетени и възможностите на бащата за осигуряване на тези контакти. Относно размерът на месечната издръжка съдът е взел предвид потребностите на детето за неговото пълноценно отглеждане и обучение предвид календарната му възраст, като е намерил, че сумата от 400 лв. месечно е необходима и достатъчно да бъдат удовлетворени горните нужди. Определил е, че всеки родител дължи половината от тази сума – по 200 лв. месечно, за което е и осъдена майката да я заплаща.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържат формулирани правни въпроси в обосноваване приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК (съобразно посочените в касационната жалба пороци на възивното решение).
Липсата на поставен правен въпрос има за последица недопускане на касационно обжалване само на това основание – вж. разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. По силата на постановките на тълкувателния акт в посочената му част обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба (както в случая).
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационен контрол. Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Въззивната инстанция е съобразила, че българският съд е международно компетентен по въпросите за упражняване на родителската отговорност спрямо детето В., съобразно нормите на Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската компетентност. Установено е, че детето има обичайно местопребиваване в страната, където живее при баща си и е български гражданин, като отсъстват предпоставки за приложение на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 („пророгация на компетентност“) от цитирания Регламент. Ето защо, макар да има висящо друго производство между страните (по иск на ответницата по настоящото дело) с идентичен предмет в съда в [населено място], Република Гърция, което да е заведено по-рано, постановеното в настоящия процес и обжалвано въззивно решение не е вероятно недопустимо, като предпоставка за достъп до касация.
Предвид изложените съображения ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46/10.05.2018 г. по гр. д. № 38/2018 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.