О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
гр. София, 22.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №186 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №85 от 18.07.2016г. по т.д. №150/2016г. на Бургаски апелативен съд, ТО. С него съдът е потвърдил решение №356/11.08.2015г. по т.д. №192/2014г. на Бургаски окръжен съд, с което по иска на [фирма] е обявен за недействителен по отношение на ищеца договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт №155, том І, дело №142 от 19.02.2014г. на нотариус М. Б., вписан под №126, том 3, дело №443 в службата по вписвания [населено място], сключен между Х. К. К., като продавач и [фирма], [населено място], като купувач. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано. Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд не е възприел правилно фактите по делото, както и че не е съобразил поддържаното през време на целия процес твърдение на ответниците, че вземане в полза на ищеца по записа на заповед от 13.06.2013г. не е възниквало, тъй като подписът в този запис на заповед не е положен от Х. К.. Твърди, че въззивният съд неправилно е отказал да спре производството пред него до приключване на производството по предявения от [фирма] иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземането по записа на заповед, с който същото дружество се легитимира като кредитор. Посочва, че понастоящем има постановено решение по т.д.№265/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което искът по чл.422 от ГПК е отхвърлен. Според касатора приемайки,че към настоящия момент няма данни вземането да е отречено от съда, разглеждащ иска по чл.422 от ГПК, въззивният съд е превишил правомощията си и се е произнесъл по производство, разглеждано от друг съд. Касаторът поддържа,че не е доказана нито една от изискуемите предпоставки от фактическия състав по чл.135 от ЗЗД за обявяването на недействителността на процесната сделка.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за достъп на решението до касация по въпроса: Когато е заведен П. иск при висящо дело, в което се разглежда въпросът за качеството на кредитор и длъжник или иначе казано за наличието на задължение на първия ответник по П. иск ,следва да се спира производството по П. иск до приключване на другото дело или автоматично следва да бъде отхвърлено такова искане и делото по П. иск да бъде разгледано паралелно? Сочи, че Бургаски апелативен съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №840 от 05.12.2011г. по ч.т.д. №816/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., с което е потвърдено определение за спиране на производство по иска по чл.135 от ЗЗД до приключването на спора относно претендираното от кредитора вземане. Поддържа, че по въпроса е налице противоречиво произнасяне, тъй като с определение №624 от 27.09.2013г. по ч.т.д. №3249/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., е потвърдено определение, с което се отхвърля искане за спиране на производството. Поставя като обуславящ и въпроса: Следва ли при разглеждане на П. иск по реда на чл.135 от ЗЗД, при който е налице оспорено правоотношение, да бъдат присъждани разноски, при условие, че в един по – късен етап е възможно ищецът по П. иск да се окаже лишен от качеството кредитор и съответно да не е имал правен интерес от водене на иск за относителна недействителност, а ответниците изобщо да не са давали повод за завеждането му, но да са осъдени да заплатят разноските за един безпредметен процес? Счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Х. К. К., в качеството на необходим другар на касатора, не изразява становище по касационната жалба.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК. Твърди, че нито един от поставените от касатора въпроси не е включен по какъвто и да е начин в предмета на спора и не е обусловил решаващите изводи на съда. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е взел предвид, че дружеството – приобретател на имота е регистрирано на 18.02.2014г. – един ден преди сключването на сделката, с минимален капитал, без яснота за действителния му собственик, както и че назначеният управител на дружеството Добрина Т. е била служител на майката на ответника К., а адвокатът, извършил действията по регистрацията на дружеството – купувач, е представител на Х. К. в производството по чл.135 от ЗЗД. Също е съобразил, че новорегистрираното дружество не е разполагало с налично имущество, освен уставния капитал от 500 лева, но е платило цената по поредица от прехвърлителни сделки между него и ответника К., като в деня на сключване на процесната сделка и на следващия ден Х. К. К. се е разпоредил в полза на същото дружество с още 97 недвижими имота. Също така съдът е отчел и обясненията на управителя на ответното дружество Т. относно произхода на средствата, с които е платената цената, а именно, че парите са й предадени в брой от неуточнено лице. Предвид изложеното е направил извод за реализирана последователност от координирани действия, насочени към лишаване на длъжника Х. К. от имущество и прехвърлянето му на специално учредено дружество, без установено имущество и изявена дейност, на което са продадени многобройни недвижими имоти на ответника. Приел е за неоснователно възражението на ответниците, че липсва увреждане на кредитора, като е посочил, че е ирелевантно наличието на съответствие между придобитите средства и стойността на отчужденото имущество. Посочил е, че увреждане съставлява всяко изменение в имуществената сфера на длъжника, а чрез П. иск се гарантира възможността на кредитора да я възстанови в състоянието, в което е била към момента на възникване на задължението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касатора [фирма], [населено място], въпрос относно предпоставките за спиране на производството по П. иск е обсъждан от въззивния съд, като същият е отказал да спре производството пред него до приключване на производството по иска за установяване на вземането на ищеца, но не са налице релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. На правния въпрос е даден отговор в определение №149/31.05.2016г. по ч.гр. д.№1852/2016г., на ВКС, ГК, І г.о., постановено по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК, което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същото е възприето, че в производството по чл.135от ЗЗД съдът не следва да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор и че възникването на това качество не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното определение по чл.274 ал.3 от ГПК, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Посоченото в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК определение №840 от 05.12.2011г. по ч.т.д. №816/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., макар постановено по реда на чл.274 ал.3 от ГПК, не съдържа изрично произнасяне по поставения от касатора въпрос, а и преценката на състава на ВКС за наличието на предпоставки за спиране на иска по чл.135 от ЗЗД е обусловена от специфичните за спора обстоятелства – претендирано от кредитора вземане по чл.125 ал.3 от ТЗ и предявен от самия кредитор иск по чл.74 от ТЗ, с който се иска отмяна на решението за прекратяване на членственото му правоотношение. Следва да се има предвид, че според задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №552/15.07.2010г. по гр.д.№171/09г., IV г.о., в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. В решение № 328/23.04.2010г. по гр.д. № 879/09 г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че страната, поискала отмяната по чл. 135 от ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на кредитор като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес. Това становище е обусловено от факта, че уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД и обявената относителна недействителност нямат вещни последици. Имуществото, предмет на увреждащата сделка, не се реституира в патримониума на длъжника. Това имущество се счита за имущество на длъжника, но само в отношенията между кредитора и длъжника и то доколкото срещу имуществото кредиторът може да насочи принудително изпълнение. В случай, че претендираното от кредитора вземане бъде отречено с влязло в сила решение, то тогава изпълнение въз основа на съдебното решение по иска по чл.135 от ЗЗД няма да се осъществи и имуществото ще остане в собственост и владение на третото лице.
Предвид изложеното не следва да се обсъжда и второто поддържано от касатора допълнително основание за достъп до касация, а именно, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. Наличието на задължителна практика на ВКС по значимия за делото правен въпрос изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК.
Не следва да бъде обсъждан другият поставен в изложението процесуалноправен въпрос, доколкото същият касае решението в частта за присъдените разноски. Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване на решението в частта за разноските, тъй като не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения ГПК. В частта относно отговорността за разноските, решението има характер на определение, като съгласно чл. 248 от ГПК подлежи на изменение или допълване, по искане на страната, от съда, който го е постановил. При липсата на предпоставки за допускане на цялото решение на въззивния съд до касационно обжалване, то не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за присъдените разноски.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, съобразно представения с отговора на касационната жалба договор за правна помощ, в който е посочено, че сумата е заплатена в брой.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №85 от 18.07.2016г. по т.д. №150/2016г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.Г, ет.2, ап.4, представлявано от управителя Добрина Т., да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя П. Д., на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1200 лева / хиляда и двеста лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.