О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 20.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3455/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№3058/25.4.2016 г., подадена от адв. С. Л. – процесуален представител на ищеца Б. В. Б. от [населено място], против въззивно решение №39/18.02.2016 г. по гр.д.№621/2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о., с което е отменено решение №193/04.5.2015 г. по гр.д.№581/2014 г. по описа на Ловешкия районен съд, пети граждански състав, и отхвърлен предявеният от Б. В. Б. от [населено място] против П. Н. В. и П. Д. П., и двете от [населено място], установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, че солидарно дължат на Б. В. Б. от [населено място], сумата 7000 /седем хиляди/ евро, ведно законната лихва върху тази сума, начиная от датата на подаване на заявлението – 01.11.2013 г. до изплащане на вземането – предмет на издадената Заповед №1129/4.11.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1971 /2013 г. по описа на ЛРС, както и да бъдат осъдени да заплатят направените по делото разноски за ДТ и други съдебни разноски и адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК-положителен установителен иск за установяване на вземането в размер на 7000 евро, предмет на оспорената от ответниците заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. Прието е, че за да бъде уважен този иск ищецът следва да докаже посредством пълно и главно доказване съществуването на валидно сключен договор за заем от дата 28.07.2010 г. между него и ответниците. Съдът е констатирал, че ищецът е представил процесния договора за заем, подписан от страните, а районният съд е уважил иска, като е приел, че не са въведени в отговора твърдения за недействителност на договора за заем, поради което въпросът относно наличието на предпоставки за недействителност са извън предмета на делото и не следва да бъде изследван от съда. Въззивната инстанция е приела, че в отговора на исковата молба, а и във въззивната жалба въззивниците са се позовали фактически на неговата нищожност, тъй като той е послужил като обезпечение на обещанието на двете ответници да встъпят в дълг по образуваното изпълнително дело №190/2009 г. срещу техния син и брат Н. Д. П. от Б. Б., в качеството му на взискател по издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК по преди това сключен договор за заем от 7000 евро, който той не бил върнал в срок. Твърдят още, че за да могат да се издължат на взискателя те са се договорили, че ще продадат съсобствения на тримата апартамент на трето на спора лица, но за да бъде изповядана сделката е било необходимо вдигане на наложената възбрана върху процесния апартамент, наложена по молба на взискателя Б. по посоченото изпълнително дело и тези техни твърдения се доказват от удостоверение рег.№233/27.07.2010 г., на С. АД на лист 38 от делото. За доказване на тези си твърдения П. П. и П. В. се позовават още и на показанията на разпитаните в съдебно заседание пред районния съд свидетели, както и на доказателствата, фигуриращи в приложеното изп.д.№190/09 г. на ЧСИ Р. А.. Съдът е стигнал до извод, че се касае за сключен договор на стойност над 5000 лв., но приема, че в случая намира приложение разпоредбата на чл.165 ал.2 от ГПК, а именно че когато една от страните по двустранен договор твърди, че същият е нищожен като симулативен, за доказване на това твърдение е необходимо да представи писмено доказателство-обратен документ, удостоверяващ действителните отношения между договарящите. Ако не разполага с такъв документ, страната, домогваща се да докаже симулация, може да представи случаен документ, изхождащ от насрещната страна, от съдържанието на който може да се предположи, че обективираното в договора съгласие е привидно. По нататък в мотивите си окръжният съд е приел, че при наличието на документ или изявление на противната страна пред държавен орган, които разколебават изразената воля и пораждат съмнение за привидния характер на договора е допустимо пълното съдържание на отношенията между договарящите и действителната им воля, да бъде разкрита и чрез други доказателства, включително и гласни. Цитирана е практика на ВКС – решение №435/1.03.2013 г. по гр.д.№370/12 г. І г.о. постановено по чл.290 от ГПК, с което е прието, че при тази хипотеза основанието за допускането на гласните доказателства във втората хипотеза на чл.165 ал.2 от ГПК, е изявление пред държавен орган от противната страна, в което не трябва непременно да бъде направено пълно признание за симулация, а е достатъчно съдържането му да дава основание да се приеме, че такава е възможна. Съдът е направил извод, че в процесния случай такова изявление е направено от ищеца Б. пред ЧСИ с молба вх.№2201/29.07.2010 г. с нот.заверка на подписа рег.№12531 от нотариус В.Б., с която той е изразил воля за вдигане на наложената възбрана върху следния недвижим имот самостоятелен обект в сграда с идентификатор 43952.506.13.2.23 по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед РД-18-10/17.04.2007 г. находящ се в [населено място], [улица] вх.Б ет.8 ап.023 в сграда №2 разположена в ПИ с идентификационен №43952.506.13 с предназначение:жилище, апартамент при съседи подробно индивидуализирани в нот.акт №7 т.ІІ д.№514/91 г. на нотариуса при Л.. Констатирано е, че на същия ден – 29.07.2010 г., при същия нотариус В. Б., с рег.№12530 са заверени и подписите на Б., В. и П., положени от тях върху процесния „договор за заем”. Следователно документът /изявлението/ е съставен по едно и също време със сделката пред един и същи нотариус и в този смисъл /р.№706/9.03.2011 г. на ВКС по гр.д.№1394/09 г. на ВКС по чл.290 от ГПК/. Поради това въззивната инстанция е приела, че твърденията на ответниците, че тяхното съгласие е привидно са вероятно основателни. Поради това са обсъдени и показанията на двете свидетелки Г. и К., от които стават ясни действителните отношения между страните по сделката. С оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК съдът е приел, че двете безпристрастни от изхода на спора свидетелки под страх от наказателна отговорност са обяснили, как е отпуснат кредита на Ю. К. /купувачка на съсобствения апартамент на ответниците и длъжника Н. Д. П./, как по изпълнителното дело е имало наложена възбрана и за да бъде отпуснат кредита е било необходимо тази възбрана да бъде вдигната, как двете ответници са обещали, че след като банката им преведе сумата, те ще я преведат на ЧСИ по изпълнителното дело. И двете свидетелки категорично заявяват, че Б. в последния момент не се е съгласил и е поискал да се подпише договор за заем между него и двете въззивнички, за да да е сигурен, че ще му изплатят парите/, как е бил подписан този договор в [населено място], как не са дадени по него парите, а след изповядане на сделката и отпускане на кредита, банката е превела на продавачите на апартамента парите, как ответницата по исковата молба П. В. е превела на ЧСИ сумата 13690,81 лв., която представлява дължимата по това изпълнително дело сума от нейния син и длъжник Н. Д. в изпълнение на уговорката преди това с Б. Б.. Последният факт се установява и от приложеното по делото преводно нареждане от 2.08.2010 г, както и от отговора на С., приложен на чл.49 от делото изх.№351/27.10.2014 г.
С оглед обсъдените писмени и гласни доказателства, окръжният съд е стигнал до извод, че сключеният договор за заем е привиден и с оглед разпоредбата на чл.26 ал.2 от ЗЗД е нищожен, в какъвто смисъл са направени и възражения от страна на въззивничките още в отговора на исковата молба, макар и непрецизно формулирани. По същество обаче наведените фактически основания са именно за нищожност на сделката договор за заем. След като договора за заем от 28.07.2010 г. сключен между Б. В. Б., от една страна, и П. Н. В. и П. Д. П., от друга, е нищожен, то той не е породил правни последици и сумата в размер на 7000 евро е недължима, поради което установителният иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата 7000 евро , ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 01.11.2013 г. до изплащане на вземането, предмет на издадената Заповед №1129 от 4.11.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1971 /2013 г. по описа на Л., както и да бъдат осъдени да заплатят направените по делото разноски за ДТ и други съдебни разноски и адвокатско възнаграждение се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Допустимо ли е въззивният съд да формира изводи за нищожност на договора за заем с оглед разпоредбата на чл.26 ЗЗД, без да обсъди доводите на страните и сочените от тях правни норми ?, 2. Допустимо ли е съдът да се позовава само на избрани данни от приетото в цялост като доказателство изпълнително дело, а други да не обсъжда ?, 3. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения по тях – не е обсъдено удостоверение №14205/03.9.2014 г. на ЧСИ Р.А./описано на стр.6, абзац предпоследен на решение №39/, от което е видно, че към 03.9.2014 г. неудовлетвореният остатък от вземането е в размер на 7512,44 лева, като това се установява и от приложеното в цялост и прието доказателство по искане на ответниците по касационната жалба изпълнително дело, където също има справка на размера на дълга ? 4.Може ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви как и защо приема, че посоченото в удостоверение с рег.№14205/03.9.20145 г. на ЧСИ Р. А., че има неудовлетворен остатък от взимането в размер на общо 7512,44 лева, не е доказано и не е вярно и защо приема, че не е вярно съдържанието на официален документ, както и защо приема, за вярно установеното/доказаното с недопустими свидетелски показания твърдените, че дългът е погасен изцяло ?, 5. Може ли въззивният съд да не прилага ограниченията на чл.163, ал.1, т.4 ГПК – за погасяване на задължения установени с писмен акт, както и на т.3 – касаеща не само установяването на задължения, но и такива с писмен акт и с размер над 5000 лева ? 6. Приложима ли е разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК, както и препращането към практика на ВКС в решение №435/01.3.2013 г. по гр.д.№370/12 г., доколкото обясненията на страната, дадени пред държавен орган/на предварителното производство/ са приравнени на даване на съгласие, което е израз на свободна воля за вдигане на възбрана от ЧСИ и има по-скоро договорен характер, също са необосновани и противоречат на закона ? Твърди се, че няма мотиви защо обяснението, дадено пред компетентен държавен орган е приравнено на свободно волеизявление, както и за това доколко и по какви критерии ЧСИ е приравнен на компетентен държавен орган, пред когото могат да се дават обяснения ?, 7. Задължен ли е въззивният съд при разглеждане на делото за дава указания на страните по реда на чл.146, ал.2 ГПК, включително да изготви и нов доклад с указания, че не са представени доказателства за твърдяните факти, които според разпределението на доказателствената тежест следва да бъдат доказани, както и да обсъди всички събрани доказателства по делото и да изложи мотиви в решението си, съгласно чл.236, ал.2 ГПК ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касациноно обжалване.
Ответниците по касация П. Н. В. и П. Д. П., посредством процесуалния си представител – адв. И. З., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответничките в настоящото производство намира, че е налице въззивно решение по което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е допустима.
Поставените въпроси не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият и седмият от поставените въпроси са бланкетни, като не се сочи във връзка с кои правни изводи и действия на въззивния съд са относими.
Вторият, третия, четвъртият и петият от поставените въпроси са фактически и касаят правилността на обжалвания съдебен акт.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора в настоящото производство касационният жалбоподател следва да заплати на ответниците по касация деловодни разноски в размер на 600 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №39/18.02.2016 г. по гр.д.№621/2015 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, г.о.
ОСЪЖДА Б. В. Б., ЕГН – [ЕГН], от [населено място] [улица], да заплати на П. Н. В., ЕГН – [ЕГН], и П. Д. П., ЕГН – [ЕГН], и двете от [населено място], [улица], блок „У.“, вход „Б“, ет.8, деловодни разноски в размер на 600/шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: