О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
Гр. София, 21.03.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 1161/2016 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ АД [населено място], подадена от процесуалния му пълномощник адв. К., срещу решение № 64/11.01.2016 г. по т.д.№ 4249/2014 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3-ти състав, с което е потвърдено решение № 928 от 17.06.2014 г. по т.д.№ 172/2011 г. по описа на Софийския градски съд, VІ ТО, 12 състав за отхвърляне на предявения от касатора срещу Л. Е. [населено място] /в несъстоятелност/ иск с правно основание чл.694 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 774 151.54 евро – обезщетение по чл.88 ал.1 ЗЗД за вреди от разваляне на сключен между същите страни договор за финансов лизинг № 2996 от 21.02.2008 г.
В касационната жалба се излагат доводи, че решението е недопустимо и неправилно. На първо място в тази връзка се твърди, че съдът не се е произнесъл съобразно предявения от ищеца спорен предмет, респективно по заявения от ищеца механизъм на формиране на вредите, чието обезщетяване се претендира. На следващо място съдът погрешно е приложил материалния закон, а именно нормите на чл.88 ал.1 пр.2 ЗЗД и на чл.323 ТЗ, последната относима към хипотеза на разваляне на договор за търговска продажба. Моли се обжалваното решение да бъде обезсилено или да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният установителен иск да бъде уважен, с присъждане на съдебно-деловодните разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, разрешени според касатора от въззивния съд в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2, евентуално – т.3 ГПК: 1. Допустимо ли е при отхвърляне на положителен установителен иск по чл.694 ал.1 ТЗ съдът да отрече съществуването на вземане за вреди, различаващо се по начина на определяне на вредите от този, посочен при предявяване на вземането в производството по несъстоятелност с молбата по чл.685 ТЗ? 2. Обезщетението за вреди по чл.88 ал.1 пр.2 ЗЗД равно ли е на стойността, която кредиторът би извлякъл от насрещната престация, която щеше да получи и задържи, ако договорът не беше развален, намалена със стойността на собствената престация, която му е върната /или изобщо не му е предадена/? 3. Прилага ли се чл.323 ТЗ при други договори освен продажбата – такива без вещно-прехвърлително действие и в частност договор за финансов лизинг, съответно – обратен лизинг?
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния пълномощник адв. Чукунов, е депозирал писмен отговор в срока по чл.287 ГПК, с който оспорва основателността на касационната жалба, както и наличието на предпоставките за допускане на решението до касационна проверка.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Производството по делото е по искова молба на П. ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ АД с правно основание чл.694 ТЗ, вр.чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД и чл.82 ЗЗД относно сумата 774 151.54 евро. Излага се, че с договор за финансов лизинг № 2996/2008 г. ищецът – лизингодател се е задължил да придобие от Л. Е. и да му предостави за ползване недвижими имоти /производствено-складова база/ в [населено място]. Ищецът е закупил недвижимите имоти по нотариален ред на 21.02.2008 г. /дата на сключване на договора за лизинг/ и на същата дата е предал същите на ответника за ползване, срещу заплащане на лизингови вноски. От м. септември 2009 г. ответното дружество е преустановило плащанията и с нот.покана от 01.12.2009 г. договорът за лизинг е развален. Изложени са съображения, че договорът за обратен лизинг представлява своеобразна форма на финансиране на лизингополучателя /в случая с цената по продажбата в размер на 3 400 000 евро без ДДС/. Към настоящия момент цената на същия имот е 2 404 166.67 евро без ДДС, която евентуално ищецът би могъл да получи, ако осъществи продажба на придобитите от него недвижими имоти. Разликата между двете цени е 995 833.33 евро. От тази реално претърпяна загуба, с която е намалено имуществото на ищеца в резултат на виновното неизпълнение на ответника, довело до развалянето на договора, следва да се приспаднат получените лизингови вноски, в резултат на което патримониумът на ищеца се явява намален с исковата сума. Лишаването на лизингодателя от възможността да възстанови направения разход /плащането на цената/ и да увеличи имуществото си с размера на калкулираните лихви по договора за лизинг се дължи единствено на виновното поведение на лизингополучателя, като размерът на вредата е бил предвидим към датата на поемане на задължението.
Процесното вземане в размер на 774 151.54 евро е било предявено пред съда по несъстоятелността – молба по чл.685 ТЗ от 30.07.2010 г., като съвкупна стойност на претърпяната загуба от платената цена за придобиването на недвижимия имот и неполучената печалба под формата на очаквани, договорени и дължими лихви. Посочено е, че лишаването от възможността лизингодателят да възстанови направения разход по покупката на недвижимите имоти в размер на 3 400 000 лв. и да увеличи имуществото си с размера на калкулираните възнаградителни лихви в размер на 2 206 989.86 евро се дължи единствено на виновното поведение на лизингополучателя. По отношение конкретния размер на вземането обаче е уточнено, че към момента пазарната цена на недвижимите имоти възлиза на 2 404 166.67 евро без ДДС, т.е. е с 995 833.33 евро по-ниска от придобивната стойност. При приспадане от горната сума на заплатените до датата на прекратяването на договора за лизинг вноски се получава разликата, която кредиторът претендира да му се дължи от Л. Е., като претърпени загуби от неизпълнението на последния.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл.694 ТЗ е бил отхвърлен, съставът на въззивния съд на първо място е приел, че е налице идентичност между основанието на предявеното вземане по реда на чл.685 ТЗ и това, предмет на иска по чл.694 ТЗ, която преценка се дължи и служебно. Съдът е посочил, че макар в молбата по чл.685 ТЗ да са изложени повече обстоятелства, то начинът на формиране на исковата сума в двете претенции е един и същ.
На следващо място е разгледал нормата на чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД, като основание за претендираното обезщетение в конкретния случай. Съдът е възприел тезата на ищеца, че искането, така, както е обосновано, обхваща претърпени загуби /по см. на чл.82 ЗЗД/, т.к. съдържа твърдения за ефективно намаление на имуществото му с разликата между сумата, изразходвана за закупуване на имотите през 2008 г., и по-ниската цена, която той би получил за тях на пазара към деня на предявяване на иска. По същество въззивният съд е приел, че простото неблагоприятно изменение в икономическите условия между посочените по-горе два момента не е достатъчно, за да се счете, че за ищеца е възникнала твърдяната щета, поради понижена пазарна цена. Нормата на чл.323 ТЗ, съдържаща правила за обезщетяване на вреди при развалена търговска продажба /Ако продажбата бъде развалена и в подходящ срок след развалянето купувачът е купил заместваща стока или продавачът е препродал стоката, страната, която търси обезщетение може да получи разликата между цената по продажбата и цената по заместващата сделка, както и обезщетение/ е коментирана, за да се обоснове горният извод, предвид сходния начин на формиране на обезщетението. Съдът е приел, че чл.323 ТЗ може да се приложи по аналогия и спрямо настоящия казус, т.к. обективира в себе си общ за търговските сделки правен принцип. Претенцията за вреди в подобен случай изисква сделката на покритие да бъде сключена в подходящ срок след развалянето, за да отразява адекватно действителната пазарна стойност на вещите към този момент, като критерий за обезщетяване на вредата от влошаване на икономическите условия. След като подобна сделка изобщо не е била сключена, не може да се приеме, че за изправната страна е възникнала вреда, свързана с цената на имуществото. Нужно е имуществото да бъде действително отчуждено на по-ниска цена /при по-неизгодни условия/, т.е. ищецът да е сключил последващ договор на покритие, от който да се установява ефективно намаление на имуществото му с установената между двата договора разлика.
При така формираната решаваща воля на съда, настоящият съдебен състав намира, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, по следните съображения:
Първият формулиран правен въпрос не се преценява като значим за изхода на конкретния спор по смисъла на чл.280 ал. ГПК. Той почива на твърдения за необоснована преценка на въззивния съд относно предмета на иска по чл.694 ТЗ, който следва да съвпада с този по молбата по чл.685 ТЗ. Действително, доколкото предмет на иска по чл.694 ТЗ е установяване съществуването на предявено в производството по несъстоятелност вземане, основанието на същото в исковото производство не може да се отличава от това по чл.685 и сл. ТЗ. В случая обаче е направен извод от въззивния съд за идентичност на двете основания, съответстващ на данните по делото, поради което няма основание и за служебно допускане на решението до касация, с оглед неговата вероятна недопустимост.
Вторият въпрос касае механизма на определяне на обезщетението по чл.88 ал.1 ЗЗД, като отново изхожда от несподелената теза на касатора за основателност на исковата му претенция. Всъщност изводът на съда е, че претърпени вреди от неизпълнението и развалянето на договора за лизинг липсват, поради което е ирелевантно как и в какъв размер същите би трябвало да бъдат обезщетени. Ето защо за поставения въпрос по п.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК също не може да се приеме, че е от значение за изхода по спора.
Третият формулиран въпрос е относно приложението на чл.323 ТЗ спрямо други търговски договори, освен продажбата. Във връзка с него следва да се каже, че съдът не е приложил посочената норма, а от нея е извел доводи по аналогия, че намаляването на продажната цена на придобития въз основа на договора за обратен лизинг недвижим имот към определен момент само по себе си, без последваща правна сделка по неговата реализация /например чрез сключване на нов договор за лизинг при неизгодни условия, или чрез продажбата му на по-ниска цена и пр./, не формира вреда под формата на претърпяна загуба за лизингодателя. С оглед горното и последният формулиран правен въпрос не отговаря на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация, т.к. е само косвено свързан с фактическата констатация на съда за липса на претърпени вреди, подлежащи на обезщетяване, в резултат на разликата между цената на имотите при закупуването им и пазарната им цена при предявяване на исковата претенция. Извън това следва да се отбележи, че е налице задължителна съдебна практика по реда на чл.290 ГПК в смисъл, че рискът от обезценката на лизинговия актив и загубата на пазарна стойност при разваляне на договора за лизинг, по аргументи от чл.343 ТЗ, е в тежест на лизингодателя /решение № 3/29.02.16 г. по т.д.№ 3491/2014 г. на ВКС, І ТО/.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 64 от 11.01.2016 г. по т.д.№ 4249/2014 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3-ти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: