О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
гр. София, 07.01. 2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №833 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от И. Ц. М., чрез адв.Л. Н. срещу решение №450 от 29.11.2018г. по в.гр.д. №269/2018г. на Окръжен съд-Смолян, с което след отмяна на решение №166 от 25.04.2016г. по гр.д. №566/2015 г. на РС- Смолян е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че И. Ц. М. /с предишно име И. Ц. А./ дължи на Роза Е. Н. сумата 15 000 щатски долара, представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 14.08.2008г., с падеж на 14.08.2012г., за която сума по реда на чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д. №12734/2014г. на Софийски районен съд е издадена заповед за незабавно изпълнение от 02.06.2014г., поправена по реда на чл.247, ал.1 ГПК с определение от 04.08.2016 г. по ч.гр.д. №12734/2014г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихвата считано от 11.03.2014 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК до окончателното изплащане на сумата, като на ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК е присъдена и сумата 9 195.65 лева разноски за заповедното и исковото производство.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск, изменен по основание във въззивното производство, евентуално е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторката твърди, че същественото нарушение на чл.214, ал.1 ГПК – допускане изменение на иска във въззивното производство, води до недопустимост, евентуално неправилност на решението. Намира за необоснован изводът на въззивния съд, че задължението по записа на заповед е за плащане на посочената сума в щатски долари, тъй като валутата на вземането не е посочена в ценната книга, нито е уточнена в заявлението по чл.417 ГПК и в исковата молба. Поддържа и възражението си относно поправената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и приемането й за нововъзникнало обстоятелство, като твърди, че с поправката на заповедта стартира нова процедура по чл.417 ГПК, т.е. следва поправената заповед да й бъде връчена, за да упражни законовите си права.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.2 ГПК.
Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по две групи въпроси, обусловили изхода на спора: първата- относно приложението на чл.214, ал.1 ГПК, като при отговора на тези въпроси е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в задължителното за съдилищата ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №790/29.07.2011г. по гр.д.№148/2010г., ІV г.о., решение №51/30.04.2014г. по т.д.№1977/2013г., ІІ т.о., решение №87/14.07.2011г. по т.д.№688/2010г., І т.о. /основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, а втората- относно вида на валутата на процесното вземане, като тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Първата група включва четири въпроса: „1. В производство по чл.422 ГПК поправката на датата на издаване на процесния запис на заповед както в обстоятелствената част на исковата молба, така и в нейния петитум представлява ли изменение на основанието на иска?; 2. Индивидуализацията на вземането във въззивната инстанция в производството по чл.422 ГПК представлява ли изменение на иска?; 3. Независимо от дадени задължителни указания от ВКС към въззивен съд, допустимо и законосъобразно ли е изменение на петитум на искова молба във въззивното производство? и 4. Допустимо и законосъобразно ли е отстраняване на нередовности на искова молба във въззивната инстанция при липса на обективни пречки ищцовата страна да стори това в рамките на преклузивния срок по ГПК“. Втората група включва още осем въпроса: „5. В кой документ и кога в настоящото производство съдът е сезиран с искане за признаване за установено по отношение на ищцата, че ответницата й дължи 15 000 щатски долара?; 6. Може ли да се приеме, че знакът S, пресечен с една, както и с две черти е едно и също; безспорно ли това означава, че непременно и по двата начина страните в производството са визирали „щатски“ долар при подписване на записа на заповед, както и ако се приеме, че е налице явна, очевидна фактическа, техническа и др. грешка при това изписване на символа, същата е следвало да бъде поправена своевременно?; 7. След като въззивният съд при повторното разглеждане на делото е приел наличието на подобно възражение /че валутата не е щатски долар/, като се вземе под внимание и поправената искова молба, следвало ли е да измени доклада по делото, не само с оглед извършената поправка, но и по отношение на доказателствената тежест, като укаже на ответната страна, че провеждането на пълно и главно доказване досежно вида на долара е в нейна тежест?; 8. При поправена искова молба във въззивна инстанция както в описателната част, така и в петитума следва ли въззивният съд да измени първоначалния доклад по делото?; 9. Може ли да се приеме за безспорно установен факт по делото /в случая вида долар/, основан изцяло върху предположение на решаващия съд, само защото нещо различно от приетото от него за безспорно му звучи екзотично?; 10. „В конкретния случай и при направено възражение в тази посока води ли до порок на обжалваното съдебно решение необсъждането на редовността на записа на заповед, който в случая се явява и единствено правопораждащо обстоятелство за ищцовата страна?; 11. Като се вземе предвид хронологията на опитите на ищцовата страна било да поправи петитума на исковата молба в първо о.с.з. и последвалите две поправки на заповедта за изпълнение, кой е крайният момент, в който ищцовата страна е могла да отстрани допуснатата грешка и била ли е възпрепятствана страната за инициира поправката в по-ранен момент? и 12. С оглед данните по делото и съобразяване задължителната съдебна практика, обективирана в т.1 от ТР №4/2013г., заповедният съд процедирал ли е законосъобразно като вместо да отхвърли заявлението е издал заповед за парично задължение по чл.417 ГПК и следвало ли е въззивният съд да приеме „нововъзникналото обстоятелство“ като такова в производството пред въззивната инстанция?“.
Ответницата Роза Н. оспорва касационната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по реда на чл.422 ГПК и да приеме за установено съществуването на процесното вземане, въззивният съд, действащ като втори въззив, изрично се позовава на решение №131 от 18.07.2018г. по т.д. №2081/2017г. на ВКС, I т.о., с което е обезсилено първото въззивно решение №208 от 11.05.2017 г. по в.гр.д. №384/2016 г. на ОС-Смолян и делото е върнато за ново разглеждане със задължителни указания за оставяне без движение на исковата молбата за отстраняване на нередовности- несъответствие между петитума на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК и на предмета на заповедното производство /вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение, с оглед допусната в нея поправка на очевидна фактическа грешка, относно датата на издаване на процесния запис на заповед/. В изпълнение указанията на ВКС при повторното разглеждане на делото исковата молба е оставена без движение с указания за отстраняване на констатираните нередовности, като с молба от 23.08.2018г. ищцата уточнява предявения иск за установяване съществуването на вземането й срещу ответницата на основание запис на заповед от 14.08.2008г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 02.06.2014г. по ч.гр.д.№12734/2014г. на СРС, поправена с определение от 04.08.2016г. по реда на чл.247 ГПК. Решаващият съдебен състав приема, че възникването на процесното вземане се установява от представения по делото запис на заповед от 14.08.2008г., оспорването на чиято автентичност е останало недоказано. Излага мотиви, че възражението на ответницата за наличие на каузално правоотношение, което записът на заповед обезпечава, е извън предмета на въззивното производство, доколкото в отговора на въззивната жалба няма оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, респ. искане за събиране на доказателства за установяване на твърдяното каузално правоотношение. След тълкуване волята на издателя, съобразявайки както обичайната търговска практика за договаряне на парични задължения в щатски, а не в друг вид долари, така и обстоятелствата, че в записа на заповед след сумата е поставен знакът „$“, с който в търговските правоотношения, осъществявани на територията на страната обичайно се обозначава щатският долар, а при словесното изписване на паричната сума е изписана и думата „долари“, въззивният съд отхвърля като неоснователно възражението, че вземането по процесния запис на заповед не е за щатски, а за друг вид долари. Счита, че ако ответницата твърди, че вземането е договорено в друга валута, различна от щатския долар, е следвало да ангажира доказателства. С оглед изложеното решаващият съдебен състав намира менителничния иск за основателен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въззивното решение е валидно и допустимо, като не е налице основанието на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол. В настоящия случай няма изменение на иска след преклузивния срок по чл.214, ал.1 ГПК, респ. произнасяне на съда по недопустим иск, а е налице отстраняване нередовност на исковата молба. Произнасянето по нередовна искова молба е процесуално нарушение, водещо до недопустимост на решението, поради което съдът следи служебно за редовността на исковата молба и дължи даване на указания на ищеца по реда на чл.129, ал.2 ГПК за отстраняването на нередовностите. Отстраняването на нередовностите на исковата молба не е обвързано от преклузивен срок, а когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, той е длъжен в хода на въззивното производство да остави без движение исковата молба и даде съответни указания по реда на чл.129, ал.2 ГПК /ТР №1/2001г., т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.5/. В настоящата хипотеза произнасянето по нередовна искова молба е констатирано от касационната инстанция при първата касация, поради което предходното въззивно решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав със задължителни указания за оставяне на исковата молба без движение. Указанията на касационната инстанция по приложението и тълкуването на закона са задължителни за въззивния съд, на който делото е върнато /чл.294, ал.1 ГПК/, като именно в изпълнение на дадените указания вторият въззивен състав е оставил без движение исковата молба и е дал указания за отстраняване на нередовностите в нея.
Първите три въпроса, уточнени от съда с оглед правомощията му в производството по допускане до касационен контрол /ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ – относно приложението на чл.214, ал.1 ГПК в производството по чл.422, ал.1 ГПК, не са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд не е допуснал изменение на иска, а с оглед задължителните указания на ВКС по чл.294, ал.1 ГПК е оставил без движение производството за отстраняване нередовностите на исковата молба и привеждането й в съответствие с издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК.
Четвъртият и единадесетият въпрос относно отстраняването на нередовностите на исковата молба във въззивното производство са обуславящи и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №1/2001г., т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а е изпълнил точно задължителните указания на касационния съд по приложението на чл.129, ал.2 ГПК. Цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 ГПК дава отговор на въпроси относно изменението на иска и приложението на чл.214 ГПК и няма връзка с приложението на чл.129, ал.1-ал.4 вр. чл.127 и чл.128 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Петият, шестият и деветият въпрос са поставени с оглед конкретната фактическа обстановка, като отговорите изискват преценка на събраните по делото доказателства, поради което не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси са свързани с оплакванията на жалбоподателката за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Седмият и осмият въпрос са свързани със задълженията на въззивния съд да направи доклад по делото, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, но при наличие на порок е задължена да го отстрани чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Извършването на доклад по делото е императивно изискване на закона и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр. 2 ГПК/, но когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако съдът прецени тези оплаквания за основателни, той не извършва нов доклад по смисъла на чл.146, ал.1 ГПК, но е длъжен да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като ответницата не е навела оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, нито допуснатото уточнение на исковата молба е от естество, налагащо ново разпределение на тежестта на доказване в производството. Наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Въпросите относно задължението на въззивния съд да обсъди възраженията на страните, по-конкретно относно редовността на записа на заповед и вида на валутата на паричното задължение, са обуславящи и са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Не е налице обаче допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по възраженията и доводите на страните има задължителна съдебна практика /ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/, на която въззивното решение не противоречи. Въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, но само по спорните въпроси. Възраженията относно автентичността и редовността на записа на заповед са обсъдени и разрешени в рамките на първото касационно производство, като делото е върнато с конкретни указания за ново разглеждане от въззивния съд. Вторият въззивен състав е изпълнил точно дадените му указания и се е произнесъл по останалите спорни въпроси, вкл. е изложил мотиви относно възражението на ответницата за валутата на задължението- предмет на иска и неговия падеж.
Последният дванадесети въпрос относно законосъобразността на заповедното производство, респ. следвало ли е въззивният съд да приеме наличие на „нововъзникнало обстоятелство“, не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд не е констатирал и приел наличие на нововъзникнало обстоятелство, а с оглед допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановената в заповедното производство заповед за изпълнение на парично задължение, е допуснал поправка на нередовностите в исковата молба и отстраняване на противоречията между обстоятелствената част и петитума. Въззивният съд е постановил обжалваното решение при съобразяване както със задължителната практика на ВКС относно заповедното и въззивното производство /ТР№4/2013г. и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/, така и с трайната съдебна практика относно задълженията на въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото след отмяна на въззивното решение от касационната инстанция.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 3 000 лева адв.възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №450 от 29.11.2018г. по в.гр.д. №269/2018г. на Окръжен съд-Смолян.
ОСЪЖДА И. Ц. М., ЕГН [ЕГН] да плати на Роза Е. Н., ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 3000 лева разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.