О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 06.01.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр. дело N 4748/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл. 280 ал.1 т.1- т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Ш. Ш., чрез пълномощника си адв.Р. Й. срещу решение № 372/24.02.2014 г. по гр.д.№2997/2013 г. на Пловдивския окръжен съд,гражданско отделение, VІІ състав, в обжалваната част.
Ответницата по касационната жалба А. Г. С. не взема становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие ,в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение №2354/03.06.2013 г. по гр.д.№7744/2012 г. на Пловдивския районен съд, ХVІІ състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца-касатор в настоящото производство, искове против ответницата за заплащане общо на сумата 9 750 лв., от които 2 730 лв. и 3 600 евро,предоставени й по неизпълнен договор за поръчка; 908,01 лв. мораторна лихва върху главницата за периода 15.02.2011 г.-16.06.2012 г. и законната лихва от 17.05.2012 г., или при условие на евентуалност присъждане на главницата като дадена без основание. Решението на въззивния съд, в частта с която е отменено първоинстанционното решение относно разноските, а така също и в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба относно сума от 353,11 лв. обезщетение за забава е влязло в сила. За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е счел,че е предявен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 вр. с чл.280 и сл.ЗЗД и при условията на евентуалност иск по чл.55 ЗЗД.Приел е,че по делото не е спорно получаването на сумите от ответницата ,за да закупи земеделски земи, а спорът е концентриран в това, дали тези суми са предадени от ищеца лично, а ответницата е поела задължение по договор за поръчка за закупуването им или са предоставени от ищеца в качеството му на съуправител и съдружник на ответницата също като съдружник, за да закупи имоти за общото им дружество „М. С.”-О..Представена е разписка, с която ответницата признава получаването на сумите, но въз основа на посоченото в нея не може да се направи извод за общата воля на страните.Поради това въззивният съд е приел, че тя следва да бъде изяснена посредством тълкуване въз основа на чл.20 ЗЗД.Посочил е,че страните до 2010 г. са били съуправители и съдружници, а до 2012 г.-съдружници в дружеството.Трето лице, като пълномощник на ответницата в качеството й на съуправител е закупило земеделски земи, съответно за 19 586 лв. и за 6 000 лв. за общото дружество, а така също и за „Ш. Ш. 3000”-Е.,чийто едноличен собственик на капитала е ищецът.При тези факти въззивният съд е направил извод,че не е доказано наличие на сключен договор в лично качество между ищеца и ответницата,която да закупи земи на негово име, че към момента на предаване на парите други отношения между страните извън тези породени от съдружието не са били налице.Сумите са дадени през 2007 г. и до 2011 г.,когато ищецът твърди,че е прекратил поръчката, не е предявявал претенции за неизпълнение на задължение и необходимост от отчетна сделка.Парите са вложени за закупуване на имоти съответно през 2007 г. и 2008 г., като в тези периоди наличните по банковата сметка на „М.”-О. парични средства не са били достатъчни за заплащане на продажните им цени,дори ако са били платени, както твърди ищецът, по-ниски от посочените в нотариалните актове суми.Не е възприето и възражението на ищеца за дадени други 10 000 евро на ответницата,които били предназначени за закупуване на земите от дружеството. Двете разписки за получени суми са с идентично съдържание и не може да се приеме,че парите по една от тях са дадени от ищеца лично,за закупуване на земя на негово име, а средствата по втората разписка са послужили за закупуване на земя за „М.”-О..Въззивният съд е приел също така, че ищецът не е доказал наличието на сключен договор за поръчка със сочения предмет.Липсва упълномощаване в надлежната форма –писмена ,с нотариално удостоверени подписи, ако представителството е пряко и писмен договор с нотариална заверка, ако представителството е косвено, съгласно разпоредбите на чл.37 и чл.292 ал.3 ЗЗД.Освен това ищецът не е лице с българско гражданство или на страна ,член на ЕС и не може да придобива земеделски земи в лично качество съгласно чл.29 ЗС.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.Във връзка с основанията по т.1 и т.2 извежда следния процесуалноправен въпрос:
-при договор за поръчка,чия е доказателствената тежест за доказване на отделните сделки по мандатните правоотношения; чия е доказателствената тежест относно отчетната сделка,съответно за друг вид сделка, в случай че се твърди,че парите са получени не по договор за поръчка ,а в друго качество и на друго основание и какво доказване е необходимо-главно и пълно или е достатъчно насрещно и непълно доказване.
Счита,че е налице противоречие на изводите на въззивния съд по този въпрос и разрешенията в решение №25/27.01.2012 г. по гр.д.№1832/2010 г., ІV г.о., решение № 467/07.07.2010 г. по гр.д.№231/2009 г.,ІV г.о., решение № 183/23.07.2010 г. по гр.д.№1387/2011 г., ІІІ г.о., решение № 394/18.05.2010 г.- по гр.д.№1584/2009 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.Според приетото в цитираните решения,всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича за себе си изгодни правни последици.Тя трябва да проведе пълно и главно доказване на тези факти.Ако не го направи съдът трябва да приеме,че те не са се осъществили.Намира, че въззивният съд е направил извод ,че парите са дадени за закупуването на земи на дружеството ,въпреки че по делото не е представено нито едно доказателство, че точно процесните суми са използвани за това и въпреки че сам е приел,че не е проведено пълно и главно доказване на разходването на парите .
Въпросът не е релевантен, тъй като е формулиран в съответствие с виждането на касатора за осъществен факт с правно значение,който не е признат за установен от въззивния съд, а именно за сключването на договор за поръчка в лично качество на страните .Освен това изложените доводи за обосноваването му като общо основание за допускане на касационно обжалване са във връзка с правилността на изводите на въззивния съд.Същевременно в своите процесуални действия и мотиви същият не се е отклонил от приетото в цитираната задължтелна съдебна практика.Във връзка с второто поддържано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени никакви аргументи, нито е приложена относима съдебна практика.
Следващият въпрос,поставен от касатора е:
-при договор за поръчка в случай,че отчетната сделка е в полза на трето лице,различно от доверителя,довереникът пред кого е отговорен за изпълнението на договора за поръчка-пред доверителя или пред това трето лице.
Във връзка този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.Въпросът също не е релевантен, като следва да се имат предвид съображенията изложени във връзка с първия въпрос.Не са изложени каквито и да било аргументи за обосноваване наличието на твърдяното допълнително основание.
По-нататък в изложението е поставен въпросът:
-в случай,че не са налице елементите на фактическия състав на договор за поръчка,при доказано получаване на парична сума от ответника,чия е доказателствената тежест за установяване основанието за получаване на парите и тяхното разходване в контекста на предявен иск по чл.55 ЗЗД.
Касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Счита,че въззивният съд се е отклонил от разрешенията в ППВС №1/28.05.2979 г.,,както и в цитираната по първия въпрос задължителна съдебна практика,според които доказателствената тежест за предоставянето на парите е на лицето, което е дало сумата, а за нейното разходване- върху получателя. Касаторът отново поставя въпрос в светлината на разпределянето на доказателствената тежест, като встрани от вниманието му остава,че въззивният съд без да се отклонява от задължителната съдебна практика в тази насока е приел за доказани възраженията на ответницата.
Последният въпрос е:
-допустимо ли е съдът да въвежда в подкрепа на своята теза фактически твърдения и възражения нерелевирани от страните,съответно от ответника.
Поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.Счита,че е налице противоречие с разрешенията в решение № 176/08.06.2011 г. по гр.д.№1281/2010 г.,ІІІ г.о. и решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д.№262/2010 г., ІІ г.о. Твърди,че въззивният съд е приел,че ищецът не може да придобие земя като израелски гражданин, поради което не може да се приеме,че е налице договор за поръчка в лично качество между страните и че този негов извод не е направен във връзка с релевирано възражение от ответницата.Поради това е бил лишен от възможността да представи доказателства за наличие на българско гражданство.
По така зададения въпрос въззивният съд е формирал правни изводи, но те не са решаващи и единствени.Изложени са и много други мотиви от значение за решаващата вола на съда и крайния изход на спора. Поради това и с него не може да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.
Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1,за да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да обоснове наличието на общо и допълнително основание за това. Общото основание е извеждането на правен въпрос, обусловил правната воля на съда или извършените от него процесуални действия,обективирани в съдебния му акт и от значение за изхода на делото..Въпросът не трябва да е свързан с правилността на решението,с възприемането на фактическата обстановка, с обсъждането на доказателствата по делото.Оплакванията в тази връзка представляват общи основания за неправилност и се квалифицират по чл. 281 ГПК, докато предмет на разглеждане в настоящото производството са основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК.Касаторът трябва да направи категорично разграничаване помежду им, но това не е сторено ,а оплакванията му са за допуснати процесуални нарушения на въззивния съд и необоснованост на постановения от него акт.Относно допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК не са изложени аргументи.
Необосноваването на общо и допълнително основание води до недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 372/24.02.2014 г. по гр.д.№2997/2013 г. на Пловдивския окръжен съд,гражданско отделение,VІІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: