О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
гр. София 06.01.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4896 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Л. В. М., чрез адв. И. М. против решение № 740/14.04.2015 г. по гр. дело № 3782/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 8123/28.11.2013 г. по гр.дело № 650/2012 г. на Софийски градски съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 4000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.02.2998 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част е отхвърлен предявения иск от Л. В. М. против Прокуратура на РБългария с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 4000 лв.- разликата над 16000 лв. до 20000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.02.2008 г. до окончателното изплащане и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по гр.дело № 650/2012 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над сумата 20 000 лв. до пълния размер от 120 000 лв., заедно със законната лихва, считано от 29.02.2008 г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят-ищец поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон. Не е съобразена разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди да бъде определено от съда по справедливост. 2. След като съдът е направил грешни констатации, изводите му са необосновани. Необосновано съдът приел, че от посоченото от вещото лице страховата себеотносносност като най-устойчива проява на посттравматичното стресово разстройство продължава и към момента на прегледа следва извода, че първите две такива прояви – депресивна и тревожна напрегнатост вече са отшумели. Необосновано е приел, че са недоказани твърденията на ищеца, че воденото наказателно производство е станало достояние на широк кръг хора. Необосноваността на изводите е довела до определяне на едно неадекватно е несправедливо обезщетение, поради което искането е за отмяна на решението и за определяне на справедливо обезщетение. Към изложението са приложени решение на Пловдивския апелативен съд и решение на състав на ВС, постановено по реда на ГПК/отм./.
Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Т.П. е подала касационна жалба срещу постановеното решение на Софийски апелативен съд по гр.дело № 3782/2014 г. в частта, с която е потвърдено решение № 8123/28.11.2013 г. по гр.дело № 650/2012 г. на Софийски градски съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 16000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 29.02.2008 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и на Софийски апелативен съд.
Жалбоподателят-ищец в писмен отговор, чрез адв. С. Б. е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Жалбоподателят-ответник не е изразил становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства – копие от присъда №6 от 15.02.2007г. по НОХД №3860/2006г. на Софийски градски съд, влязла в сила на 29.02.2008г., справка за съдимост, два броя писма от МП- главна дирекция „Изпълнение на наказанията” за периода през който ищецът е бил задържан и писмо от Център за психично здраве „ Проф.Н.Ш.”, приложеното НОХД №860/2006г. по описа на СГС, към което е и прокурорска преписка №3135/2006г. на Софийска градска прокуратура е прието, че наказателното преследване срещу ищеца Л. М. е започнало на 18.05.2006г., когато е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 199,ал.2,т.3,вр.чл.198,ал.1,пр.1 и 2 НК. Прието е също, че наказателното производство е приключило на 29.02.2008 г. с влизане в сила на оправдателна присъда за извършено престъпление по чл.199,ал.2,т.3,вр.чл.198,ал.1пр.1 и 2 НК. Посочил е, че за периода 19.05.2006г. до 15.02.2007г. ищецът е бил задържан под стража.
Въззивният съд е приел съобразно изслушаното заключение по назначената съдебно- психиатрична експертиза, извършена от вещото лице доц. Б. Щ., че ищецът страда от постатравматично стресово разстройство, което представлява психиатрично- депресивно състояние, че болестните симптоми са започнали по времето, когато е бил задържан в следствения арест и са започнали да отзвучават след оправдателната присъда. Възприето е становището на вещото лице, според което първо се повлиява депресивната, а след това тревожната напрегнатост, че най-устойчива е страховата себеотносност, за която вещото лице е констатирало, че с намален интензитет продължава и към момента на извършване на експертизата, че връзката на заболяването с наказателното производство е несъмнена, че статута на обвиняем и подсъдим е стресогенен и депресиращ фактор и при психични смущения това се преживява със значително повече страдание.
Относно претърпените неимуществени вреди са възприети показанията на разпитаните по делото свидетели К. В. – майка на ищеца и М. К..
От правна страна съдът е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ. Прието е, че претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, по което е оправдан с влязла в законна сила присъда, че това е основанието за ангажиране отговорността на държавата. Според въззивния съд останалите предпоставки за уважаване на иска са да се докаже наличието на неимуществени вреди и причинна връзка между повдигнатото незаконно обвинение и настъпилите неблагоприятни последици.
Прието е, че според общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да докаже какви вреди претъпял, като размера на обезщетението се определя от съда по справедливост. Посочил е, че последната не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението.
Според въззивния съд на първо място от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, че в случая ищеца е обвинен в тежко умишлено престъпление, за което предвидено лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Прието е също ,че с оглед на обстоятелството, че против ищеца е имало образувани досъдебни производства и че същият е бил обвиняем и за друго престъпление, което е установено от приложената по делото справка за съдимост – налице е влязла в сила присъда, постановена по НОХД , образувано пред СРС през 2005г. е била реална възможността да се стигне до ефективно изтърпяване на наказанието, че това е силен стрес, който се отразил на психиката на ищеца.
Съдът е посочил, че от голямо значение е и периода, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда, че в случая този период е малко под две години, че същият следва да се определи като разумен срок по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС, в който е приключило наказателното производство.
Въззивният съд е приел, че други обстоятелства, които следва да се преценят са вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания
Прието е, че в конкретния случай основният фактор, който е повлиял на психиката на ищеца е престоя му в следствения арест, че макар към момента на задържането му да са били налице законовите предпоставки за това след като обвинението е незаконно, това води да незаконност и на взетата мярка за неотклонение. Посочил е, че според заключението на вещото лице по приетата съдебно- психиатрична експертиза по време на престоя в ареста са започнали болестните симптоми, а след постановяване на оправдателната присъда същите са започнали да отзвучават. Въз основа на заключението на вещото лице, според което страховата себеотносност като най-устойчива проява на постаравматичното стресово разстройство продължава и към момента на прегледа съдът е направил извода, че първите две такива прояви – депресивна и тревожна напрегнатост вече са отшумели.
Прието е, че в следствие на незаконните действия на Прокуратурата ищеца е получил психично заболяване, че същото не е в толкова тежка форма, че да не може да се излекува и да даде отражение на целия му живот, че основните симптоми вече са отзвучали и остава да бъде доизлекувана страховата невроза. Съобразен е и факта, че в определен период от време – веднага след напускане на ареста ищецът е бил силно депресиран, не е можел да спи, чувствал се е изолиран и отчаян. Прието е, че тези душевни страдания подлежат на обезщетяване съобразно принципа на чл.52 от ЗЗД, че не са събрани доказателства наказателното преследване да се е отразило на физическото здраве на ищеца.
Съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че воденото наказателно производство е станало достояние на широк кръг хора, както и че това станало причина да бъде напуснат от приятелката си, че не е доказано същото да е повлияло съществено на социалния му статус и положението му в обществото, тъй като и преди повдигането на обвинението и към момента на воденото гражданско дело ищецът работи като ключар. Посочил е, че няма данни за съществена промяна в начина му на живот, която да в резултат именно на незаконно повдигнатото обвинение.
Въззивният съд е приел, че с оглед на така установените вреди, претърпени в резултат на повдигнатото и поддържано незаконно обвинение, сумата 16 000лв. представлява справедлив размер на дължимото от Прокуратурата на Република България обезщетение. С оглед на това е направил извода, че обжалваното решение в частта, с която искът е уважен над тази сума е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът се отхвърли над тази сума. В останалата обжалвана част – в уважената част на иска за сумата 16 000 лв. и в отхвърлената част на иска над сумата 20 000 лв. до 120 000 лв. съдът е приел, че решението като правилно следва да се потвърди.
По въпросите, поставени в изложението на жалбоподателя-ищец Л. М.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставените въпроси в изложението. Всеки от въпросите в изложението не е правен въпрос, а касае правилността на обжалваното решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според тълкуването в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според същата практика на ВКС материално правният или процесуално правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото касационният съд трябва да се произнесе дали формулирания от жалбоподателят правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Като взема предвид посоченото тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси от жалбоподателя касаят правилността на обжалваното решение и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. По тези въпроси съдът следва да се произнесе само ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ответник Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид периода, през който на ищеца е повдигнато обвинение за извършено тежки умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, който период е малко под две години и представлява разумен срок по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС, периода през който ищецът е бил с мярка „задържане под стража” от 19.05.2006 г. до 15.02.2007 г., че по време на престоя в ареста са започнали болестните симптоми според заключението на вещото лице по назначената СМЕ и след постановяване на оправдателната присъда същите са започнали да отзвучават, че първите прояви депресивна и тревожна напрегнатост вече са отшумели, а към момента на прегледа е налице стресово разстройство. Съдът е съобразил, че за определен период от време – веднага след напускане на ареста ищецът М. е бил силно депресиран, не е можел да спи, чувствал се е изолиран и отчаян. Съдът е съобразил и липсата на доказателства наказателното преследване да се е отразило на физическото здраве на ищеца, както и липсата на доказателства същото да е станало достояние на широк кръг от хора, съответно да е станало причина ищецът да бъде напуснат от приятелката си. Отчетена е липсата на доказателства наказателното преследване да е повлияло съществено на социалния статус и положението на ищеца в обществото. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДВПГ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени и имуществени вреди на ищеца Л. М.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищеца за извършено престъпление, посочено по-горе. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 302/04.10.2011 г. по гр.дело № 78/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че държавата отговаря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението се определя глобално по справедливост/чл.52 ЗЗД/, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан в случаите на частично оправдаване. Прието е, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, че е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера след като обуславят вредите, че в мотивите си съдилищата следва да посочват конкретните обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 359/25.09.2012 г. по гр.дело № 1224/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, продължителността на проведеното наказателно производство по предявеното обвинение и всички подробно изброени по-горе обстоятелства. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищеца неимуществени вреди.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят е представил въззивни решения на Софийски апелативен съд както следва – № 2386/30.12.2013 г. по гр.дело № 3761/2013 г. на САС, решение № 2301/16.12.2013 г. по гр.дело № 3090/2013 г. на САС, решение № 210/04.02.2011 г. по гр.дело № 1220/2009 г. на САС, които са без отбелязване за влизането им в сила. Поради това тези съдебни актове да извън обхвата на изброените съдебни актове в т.3-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 740/14.04.2015 г. по гр.дело № 3782/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7427/02.06.2015 г.,подадена от ищеца Л. В. М., чрез адв. И. М., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Ил.М. и по касационна жалба вх. № 5882/04.05.2015 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура Т. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: