О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
гр. София, 09.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 4491/2018 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Р. А. А., подадена чрез адв. А.М., против определение № 445/18.10.2018 г. по ч.гр.д. № 533/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 875/11.09.2018 г., постановено по гр.д. № 204/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което е оставено без уважение искането, съдържащо се в подадената искова молба, за освобождаването ? от внасяне на държавни такси и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.
Жалбоподателката поддържа оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение и иска неговата отмяна. Твърди, че съдът не е извършил обоснована преценка на декларираните от нея доходи и имущество, както и че заплащането на държавна такса за разглеждане на делото и разноските за събиране на доказателства в процеса, ще затруднят съществено материалното ? състояние и ще доведат до ограничаване на правото ? на защита.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. „При произнасяне по наличието на основания за освобождаване от такси и разноски в съдебното производство и обсъждането на всички критерии и относими обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК в тяхната съвкупност, следва ли съдът при преценката си за определяне на общото материално състояние на ищеца и възможността му да заплати дължимите такси и разноски да вземе предвид линията на бедност в страната, т.е. да бъдат отчетени разходите, необходими за покриване на основния жизнен минимум на човек от домакинството на молителя, след което да бъде извършена преценката за наличието на достатъчно средства таксата да бъде заплатена?“ и 2. „Относно съпоставката, която съдът следва да извърши и на материалното състояние на ищеца с пълния размер на дължимата държавна такса, т.е. ако приходите /доходите/ на молителя и семейството му са в размер по-нисък от размера на дължимата държавна такса по производството, следва ли ищецът да бъде задължен да я заплати в пълен размер и от друга страна обуславя ли това невъзможност да я заплати или липса на достатъчно средства да бъде заплатена в пълен размер по смисъла на т. 12, ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС“. По отношение на първия въпрос се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като сочи, че той е разрешен в противоречие с определение № 47/21.01.2015 г. по ч.гр.д. № 7154/2014 г. по описа на ВКС, III г.о., определение № 161/23.03.2016 г. по ч.т.д. № 531/2016 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 173/15.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1839/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 612.12.08.2010 г. по ч.гр.д. № 564/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 128/19.02.2015 г. по ч.гр.д. № 725/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 577/15.09.2014 г. по ч.т.д. № 176/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., а по отношение на вторият жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, постановено по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, с което е оставено без уважение искането на Р. А. А. за освобождаване от внасянето на държавни такси и разноски по делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК е процесуално допустима.
Въззивният съд е потвърдил извода за оставяне без уважение искането на ищцата по чл. 83, ал. 2 ГПК, като е посочил, че Р. А. А. е на 33 години в социално-активна работоспособна възраст; работи по трудово правоотношение и получава месечно възнаграждение в среден размер от около 750 лв.; живее на семейни начела с партньора си, който също е в работоспособна възраст и получава средномесечно трудово възнаграждение от около 1 900 лв.; двамата имат 3-годишна дъщеря, за която се грижат и имат задължение да издържат. Молителката декларира, че не разполага с движимо и недвижимо имущество, както и че към момента страда от „синдром на раздразнено черво с диария“, като са ? предписани лекарства и ? е препоръчана колоноскопия. Тези данни са изведени при преценка на декларациите на молителката и събраните писмени доказателства – удостоверения за получавани трудови доходи, удостоверение за раждане и медицинска епикриза. Съдът е счел за относними само обстоятелства относно настоящото здравословно състояние на Р. А. А., а неимуществените вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното ? състояние по повод претърпян през 2016 г. „апендицит“, наложил оперативна интервенция в Република Турция, са предмет на делото и не обуславят различен извод за преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК. Приел е,че обсъдените обстоятелства не обосновават извод за невъзможност на Р. А. А. да поеме таксите и разноските в производството.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Налице е основание за допускане до касационно обжалване. Формулираният в т. 1 от изложението правен въпрос отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие с цитираната от жалбоподателката практика – определение № 173/15.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1839/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 577/15.09.2014 г. по ч.гр.д № 176/2014 г. по описа на ВКС, II т.о. и определение № 128/19.02.2015 г. по ч.гр.д. № 725/2015 г по описа на ВКС, IV г.о.
Съгласно трайната практика на ВКС, която се споделя и от настоящият състав, обстоятелствата, които следва да се преценят при формирането на извод за наличие на основание по чл. 83, ал. 2 ГПК са доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства, както и всички евентуални източници на доходи, които биха дали възможност на страната да заплати държавна такса и да осъществи правото си на защита по конкретния спор. Изводите за наличие на достатъчно средства се правят при конкретна преценка на събраните доказателства /декларации, удостоверения и др./ и установените факти. При преценка размера на необходимите разноски, следва да се има предвид не само размера на държавната такса по предявения иск, в случай, че претенция по чл. 83, ал. 2 ГПК е заявена от ищеца, а и размера на предполагаемите разходи за събиране на доказателства. Преценката за необходимостта от освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски по делото следва бъде направена при цялостно изясняване на имущественото състояние на лицето и съпоставянето му с предполагамите разноски по делото.
В случая въззивният съд е съобразил единствено данните за доходите от трудово възнаграждение на ищцата, както и тези на лицето, с което живее на семейни начела и размера на дължимата държавна такса за предявяване на иска. Съдът е приел за релевантен среден размер за ежемесечно трудово възнаграждение, въпреки че от данните, съдържащи се в приложените удостоверения, е видно, че е получавано различно възнаграждение през различните месеци и от ищцата и от партньора ?. От друга страна е видно , че размерът на трудовото възнаграждение на ищцата е около 750 лв., значително по-ниско от това на мъжа, с когото живее. Не следва да се игнорира факта, че макар и да живеят в едно домакинство, между двамата не съществува правно задължение за взаимопомощ и материална подкрепа. Двамата имат и общо дете, което са задължени да издържат. Липсват всякакви други данни за доходи и имущество на страните, за техни спестявания и др. Дори да се приеме, че с оглед общото им домакинство страните формират общ техен бюджет, то следва да бъдат съобразени оплакванията на жалбоподателката относно необходимите средства за покриване на основните им жизнени нужди. Домакинството е тричленно и всяко от лицата има собствени нужди и потребности.
Предмет на делото е осъдителен иск за заплащане на обезщетение за немуществени вреди и ангажиране на гражданската отговорност на лечебно заведение по чл. 49 ЗЗД. Претенцията на ищцата е лична и за обезщетяване на претърпени от нея болки и страдания. Налице са морални категории, които предвиждат подкрепа между двамата партньори, живеещи в общо домакинство, но при липса на каквито и да е обстоятелства, че с трудовите си доходи могат да понесат толкова значителен разход за дължимата държавна такса, изводът, че безпрепятствано ищцата ще защити правата си в производството е несъстоятелен. Още повече, че както е посочено в жалбата от характера на иска и предмета на делото може да се предположи, че ще е необходимо да се събират значителен брой доказателства.
Доказано е, че макар и в работоспособна възраст и упражняваща професията си, жената е с влошено здравословно състояние и към настоящия момент. Действително то не е застрашаващо живота ?, но изисква грижи и отделяне на средства за лекуването и подобряването ?.
От съда не е взето предвид и обстоятелството, че Р. А. А. е защитавана от адвокат при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. ВКС многократно се е произнасял,че обстоятелството, че молител е заплатил адвокатско възнаграждение не е основание за отказ от освобождаването му от внасяне на държавни такси и разноски. В този ред на мисли – обстоятелството, че адвокат се е съгласил да предостави безплатно професионалната си помощ не ангажира съда да освободи страната по чл. 83, ал. 2 ГПК, но е едно от обстоятелствата, които имат значение за формиране на съвкупната преценка на съда и индиция за затрудненото материално положение на молителя.
При тези данни неправилно въззивният съд е достигнал до извода, че Р. А. А. разполага със средства да заплати държавна такса и разноски по делото. Обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено освобождаване на жалбоподателката от внасяне на посочената държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 445/18.10.2018 г., постановено по в.ч.гр.д № 533/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОТМЕНЯ определение № 445/18.10.2018 г., постановено по в.ч.гр.д № 533/ 2018 г.по описа на Апелативен съд – Пловдив, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА Р. А. А. на основание чл.83,ал.2 ГПК от внасяне на държавна такса и разноски по гр.д. № 204/2018 год.по описа на ОС-Кърджали.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: