О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр. София, 03.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. д. № 6869/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. А. И. срещу решение № 106 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 227/2013 г. на Апелативен съд – В..
Ответникът по касация – Ю. А. М. поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение в обжалваната част, състав на Апелативен съд – В. е отменил решение № 384 от 05.03.2013 г. по гр. дело № 3190/2012 г. на Варненски окръжен съд и е постановил друго, с което е осъдил И. А. И. да заплати на Ю. А. М. сумата 25 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от причинената по непредпазливост смърт на нейния баща А. М. А., за което с решение № 3/14.01.2008 г. по н.о.х. дело № 1911/2007 г. на Варненски окръжен съд е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.123, ал.4 във вр. ал. 2 НК, ведно със законната лихва върху тази сума от 11.10.2009 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по производството пред първата инстанция в размер на 450 лв., а на държавата по сметка на Варненски апелативен съд държавна такса 500 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че за причиняването на смъртта на наследодателя на ищцата е налице влязъл в сила съдебен акт, цитираното по- горе решение, с което ответника по претенцията е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание на основание чл. 78а НК. Прието е също така с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК, че са налице елементите на гражданския деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД. По въпроса за неимуществените вреди съдът е приел след обсъждане на събраните доказателства, че тези вреди са установени в размер на сумата 25 000 лв. Изложени са мотиви, че претенцията за неимуществените вреди не е погасена по давност. Въззивният съд е приел, че началният момент на течението на давността е откриването на деликвента, а не настъпването на деликта. Съдът се е позовал на приложеното н.о.х. дело № 1911/2007 г. на Варненски окръжен съд, от данните по което е констатирал, че едва на 18.10.2007 г. въззиваемият е бил привлечен като обвиняем, а исковата молба е предявена на 11.10.2012 г., преди да изтече петгодишната давност по чл.114, ал. 1 и ал.3 ЗЗД. Изложено е още, че през периода от образуване на досъдебното производство – 18.06.2006 г. до 18.10.2007 г., извършителят не е бил установен и през това време не е могла да тече давност за гражданския иск от деликта.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са поставени правни въпроси. Видно от изложението касаторът чрез процесуалния си представител твърди, че „съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото”, но не формулира този въпрос. Вместо въвеждане на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК касаторът излага своето становище за началото на погасителната давност, като разглежда и хипотези, които нямат относимост към спорното право – искове по чл.49 и чл. 50 ЗЗД. Също така в приложението жалбоподателят цитира, без да уточнява източника на цитата разсъждения относно погасителната давност в Г. и излага твърденията си за неправилността на въззивното решение. Позовава се на ППВС № 2/21.12.1981 г., без да съпостави разрешенията, обусловили решаващият мотив на въззивния съд за началния момент на погасителната давност с разрешенията в ППВС и без да обоснове отклонение от задължителната практика. В приложението към касационната жалба от 12.09.2013 г. озаглавено „молба” касаторът е посочил, като основание за допускане на касационно обжалване неправилното приложение на материалния закон – чл.114, ал.3 ЗЗД от въззивния съд, а именно изводите на съда, че авторът на деликта е станал известен от момента на привличането му към наказателна отговорност. Твърди още, че решението е необосновано и че деликвентът носи отговорност за вреди по чл.45 ЗЗД, а също така и по чл.49 и чл.50 ЗЗД. Касаторът счита, че „при това полажение се поставя въпросът, какви са пречките наследникът на пострадалия, да познава обстоятелствата които са необходими за предявяване на граждански иск срещу ответника, в пет годишния срок по чл. 110 от ЗЗД”.
Липсата на формулиран по надлежния ред правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол /арг. т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. К. съд не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Не съставляват правни въпроси оплакванията за неправилност на въззивното решение, както и становищата на жалбоподателя или вижданията в доктрината. Страната е развила доводи за неправилност на съдебния акт, които представляват друг вид касационни основания – по чл.281, т. 3 ГПК, но разглеждането им в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. При липсата на поставен правен въпрос не може да бъде обосновано и допълнително основание за допускане на касационен контрол, тъй като допълнителното основание обективира хипотезата, в която е развит съответния въпрос. Не съставлява допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК възпроизвеждането на нормативния текст на разпоредбата, както е процедирал касатора. Приложената практика не е съпоставена с разрешенията във въззивното решение, за да се отрази, в какво според касатора се състои отклонението на въззивния съд от тази практика. Съображенията за неправилно приложение на закона /чл.114, ал.3 ЗЗД/ не релевират основание по чл.280, ал.1 ГПК, но в случая въззивният съд е разгледал началния момент на погасителната давност в съответствие със задължителната съдебна практика, отразена в решение № 308 от 30.04.2010 г. по гр. дело № 865/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е прието в съответствие с ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5/2005 г. на ОСГКТК на ВКС, че в хипотезата на предварителното производство, водено срещу „неизвестен извършител” моментът на откриване на дееца е моментът на привличане на съответното лице, като обвиняем по обвинението за убийство и взимане на мярка за неотклонение с постановление на О. С.. Случаят, по който са приети тези правни разрешения съдържа и въпроса, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, който е приел в съответствие с решението на ВКС по чл.290 ГПК, че за периода от образуването на досъдебното производство – 18.06.2006 г. до 18.10.2007 г., когато въззиваемият е бил привлечен, като обвиняем, извършителят не е бил установен, т.е. към датата на увреждането въпросът за авторството на деянието, представляващо и деликт, респ. механизмът на срутване на сградата, в резултат на което е увреден наследодателя на ищцата не е бил изяснен, за да се обвърже началния момент на погасителната давност с датата на злополуката. При съответствие на разрешенията във въззивното решение със задължителната съдебна практика не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поради изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Въпросът в цитираната по- горе молба относно пречките наследникът на пострадалия да познава обстоятелствата, които са необходими за предявяване на гражданския иск не е свързан с разрешенията приети от съда, а със субективното виждане на касатора за неправилност на съдебния акт, поради което не релевира основание по чл. 280, ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 227/2013 г. на Апелативен съд – В. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: