О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
гр. София 06.03.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 05 февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2618 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника С. Н. Б., чрез адв.Н. К. против решение № 343 по в.гр.дело № 2983/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2958 от 10.08.2015 г., постановено по гр.дело № 21114/2013 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на М. Г. Б. сумата до размера от 17 167.28 лв., представляваща припадащата се част от стойността на СМР и подобрения, направени в постройката в дъното на дворното място, намиращо се в [населено място], [улица] по възлагане и изцяло със средства на ищцата.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. кога въззивният съд събира служебно доказателства, без такива указания да са дадени от ВКС, 2. уместно и добре управлявана е предприетата работа в чужд интерес, с която без съгласието на съсобственика, фактически се променя първоначалното предназначение на имот, увеличава се първоначалната квадратура, извършват се разходи, без те да водят до увеличена стойност на имота, 3. при предприета работа в собствен интерес следва ли да се изследва каква е увеличената стойност на имота, какви са необходимите разходи с оглед определяне размера на обезщетението, което се търси от съсобственика, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.гр.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 532/17.06.1994 г. по гр.дело № 382/94 г. на ВС, I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./.
Ответницата по касационната жалба М. Г. Б., чрез адв.С. М. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо в обжалваната част на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Настоящото производство пред ВКС е второ по ред след постановено решение № 257/13.12.2016 г., по гр.дело № 2346/2016 г. на ВКС, III г.о., с което е отменено въззивно решение № 304/02.03.2016 г. по в.гр.дело № 2654/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2958/10.08.2015 г. по гр.дело № 21114/2014 г. на Пловдивския районен съд относно предявения иск по чл.61 ЗЗД за сумата 17 628.17 лв., припадаща се част от стойността на СМР и подобрения, направени в постройката в дъното на дворното място и делото е върнато на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане в тази част.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.61,ал.2 ЗЗД за присъждане на сумата 17 232 лв., представляваща припадащата се част от стойността на СМР и подобрения, направени в постройката в дъното на дворното място, намиращо се в [населено място], [улица] по възлагане и изцяло със средства на ищцата М. Б..
От фактическа страна е прието за безспорно между страните относно правото им на собственост върху процесната постройка, че от същата постройка – паянтовата къща в края на двора, ищцата, притежава 3/5 идеални части, а ответникът притежава 2/5 идеални части.
Прието е, че със съдебноспогодителен протокол от 08.09.1959 г. по гр.дело № 824/1959 г. на Пловдивски районен съд, е прекратена съсобствеността между три лица, от които на наследодателя на ответника – Н. Щ. Б. в дял бил възложен таванският етаж, /на жилищната сграда в дворното място/, заедно със старата паянтова постройка в дворното място. Н. Щ. починал на 25.12.2006 г., като негови законни наследници, по силата на завещание от 29.11.2000 г., били съпругата му В. И. Б., за която се полагали 60% /3/5 ид.ч./ от наследството и ответникът С. Б., за който се полагали 40% /2/5 ид.ч./ от наследството. С нотариален акт № 37, том ІІ, рег. № 3672, дело № 227 от 20.08.2010г. /вписан в СВ с Акт № 199, том 48, дело № 9062/2010г./ В. Б. продала на ищцата М. Б., която е неомъжена, целите притежавани от нея 3/5 идеални части от третия /таванския/ етаж от сградата, както и от паянтовата къща в края на двора.
Съдът е приел за безспорно, че в посочения документ за собственост на ищцата, договор за покупко-продажба, обективиран с нотариален акт № 37/28.08.2010г. на нотариус при РС-Пловдив, е посочено, че ищцата, /етажен собственик/, в качеството си на купувач, „е заплатила продажната цена, преди сключването на този договор“. Посочил е, че е установено от нотариалния акт, че още преди да стане собственик на 3/ 5 ид. части от описаната в него като сграда „ с предназначение: селскостопанска сграда“, /посочена и като „намиращата се в североизточната част на поземления имот – сграда с идентификатор 56784.521.1052.2/, ищцата е заплатила продажната й цена на праводателя си В. Б.. Прието е, че последното обстоятелство, както и друго, безспорно обстоятелство, че още преди тази продажба от 20.08.2010г., ищцата вече е била собственик и на друг самостоятелен обект от жилищната сграда в същото дворно място – апартаментът, заемащ първия етаж от жилищната сграда в дворното място, /след смъртта на 14.05.2009 г. на нейния наследодател Г. Щ. Б., който пък го е получил по възлагане със съдебно-спогодителен протокол от 08.09.1959 г. по гр.д. № 824/1959 г. на Пловдивски народен съд/, мотивирали ищцата да сключи договор за изработка на 28.01.2010г. за възлагане на СМР и довършителни работи относно процесната постройка на лицето В. В., още преди да стане собственик на съответни идеални части от същата – около седем месеца преди това.
С оглед но посочените обстоятелства въззивният съд приел, че макар ищцата да е започнала СМР относно процесната постройка, още преди да е станала собственик на 3/ 5 ид. части от същата, тя явно, очаквайки скоро да стане собственик, е имала интерес да започне и извърши тези строителни работи и преди да е станала собственик. Посочил е, че ищцата е предявила иска за стойността на извършени СМР и подобрения, съответна на идеалната част на ответника относно постройката на 30.12.2013г. след придобивната сделка от 20.08.2010г. и, че искът е предявен от ищцата като съсобственик на постройката. Въпреки това е прието, че по делото не са налице доказателства за наличие на съгласие на ответника, съсобственик на постройката, за извършените от ищцата строителни дейности, като доказателствената тежест е за ищцата, съгласно чл. 154 ал. 1 от ГПК. Прието е също, че показанията на свидетеля В. не са преки, че същият, само препредава чутото от ищцата М. и поради това съдът не ги е възприел в частта, относно обстоятелството дали ответникът, „братовчед на М.“, живеещ в Г. е дал съгласие за ремонт на процесния обект. Преценено е и признанието на ищцата чрез пълномощника адв. М. в писмена молба от 20.01.2014г., с която се заявено, че ответникът е нямал и няма адрес, на който може да бъде призован в РБългария, т.е. ищцата не знае за адреса му в Г., а само, че ответникът бил роден и израснал във Ф. Г..
Като е взел предвид посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че искът за стойността на извършени СМР и подобрения, макар и предявен от съсобственик срещу другия съсобственик, намира правно основание в разпоредбата на чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, според която, „ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря, само, до размера на обогатяването му“.
Прието е, че в случая изградената постройка на мястото на порутената такава, представлява увеличена стойност на имота, която води до обогатяване на собственика на имота, че ищцата притежаваща повече от половината от собствеността върху имота – 3/ 5 ид.части, че съгласно притежавано от нея правомощие по чл. 32 ал. 1 от ЗС, е взела решение да построи наново постройка в обем и етаж, като тази на първоначалната, като този начин на „възстановяване“ е по-лесен за изпълнение, отколкото, ако се предприеме „ремонт“ на съществуващата постройка, особено, като се има предвид, че същата е била „пред падане“, „порутена“. Посочил е, че някогашната постройка е била от кирпич, с гредоред, но е съществувала, още, към 50-те години на миналия век, което не означава, че след повече от половин век, през 2010г., тази постройка следва да бъде възстановена по същия начин- дори и една селскостопанска постройка през ХХІ век няма пречка да бъде построена с метална конструкция, както и с дограма- относно врати и прозорци.
Прието е, че ответникът като собственик на 2/5 идеални части от постройката има и съответните права на собственик, а ищцата, като собственик на повече от половината на вещта, на правно основание е предприела действия за запазване на вещта- запазване съществуването на постройката, която без извършените строителни дейности е щяла да погине като такава. Преценено е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника, че тази постройка била несамостоятелна такава, тъй като същата притежава идентификационен номер – 56784.521.1052.2, поради което и не е незначителен интересът на ищцата насочен към възстановяването на същата; дали постройката ще се ползва като селскостопанска или не, това не определя интересът на собственика за възстановяването й, което води и до обогатяване на всички съсобственици с увеличение стойността на имота, съобразно дела им в съсобствеността.
Като е взел предвид изложеното въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 61 ал. 2 от ЗЗД е основателен и доказан за сумата от 17 167.28 лева, представляваща 40% или 2/ 5 от сумата 42 918.20 лв, като последната сума е увеличената стойност на имота, изчислена към 2010г., когато са извършени и строителните работи, възлизащи по стойност на подобрението, /в случая, е налице съвпадане на стойността на извършените строителни работи и стойността на подобрението, която е и увеличена стойност на имота/. Възприето е, като компетентно изготвено заключението на вещото лице В. Р., изслушано по назначена от ПдОС СТЕ.
Според въззивния съд в случая е приложим вариант І-ви от посоченото заключение, в който се дава стойността на подобрението, и увеличената стойност от него за имота, към 2010 година, когато са извършени строителните дейности относно постройката по ЗП – измерена на място, респ., подобрението, с което е увеличена стойността на имота. Възприета е практиката на ВКС, препращаща към ППВС № 6/1974г. – раздел 1, ал. 6 на постановлението, според която, когато собственикът извършва подобрения в качеството си на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, ликвидацията ще се извърши при условията на чл. 30, ал. 3 от ЗС, ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, ако липсва съгласие на останалите – по правилата на водене на чужда работа без пълномощие чл. 60 и сл. ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили по правилата на чл. 59 от ЗЗД, с което те са се обогатили до размера на обедняването.
При тези съображения въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд следва частично да се отмени – в частта, с която ответникът се осъжда да заплати разликата над дължимия размер 17 167.28 лева до присъдения размер 17 232 лева, като се постанови в тази част ново решение, с което искът по чл. 61 ал. 2 от ЗЗД се отхвърли за сумата над 17167.28 лева. Прието е, че в останалата част, с която искът е уважен – до размера на 17 167.28 лева, решението на районния съд следва да бъде потвърдено, макар и поради други мотиви – на въззивния съд.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението – кога въззивният съд събира служебно доказателства, без такива указания да са дадени от ВКС. Въпросът е формулиран хипотетично и касае правилността на решението. Въззивният съд е обосновал назначаването на съдебно-техническа експертиза с мотивите на отменителното решение № 257/13.12.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр. дело № 2436/2016 г. Преценката на правилността на този извод е въпрос по правилността на решението и поради това не следва да се обсъжда в настоящото производство. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по настоящото дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по настоящото дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Поверката за законосъобразност на обжалваното решение ще се извършва само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че първият въпрос касае правилността на въззивното решение в обжалваната част. С оглед на това не представлява правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Същият е по правилността на въззивното решение в обжалваната част и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Както се посочи по-горе формулираният материално правен или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода по настоящото дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК Касационният съд се произнася дали поставения от касатора правен въпрос от значение за изхода по настоящото дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Поверката за законосъобразност на обжалваното решение ще се извършва само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросът не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда дали са налице допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Жалбоподателят не се е позовал на практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а именно не е цитирал и представил тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
По третият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С решение № 532/17.06.1994 г. по гр.дело № 382/94 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че необходимите разноски и подобренията са различни фактически състави. Прието е, че при необходимите разноски, изразходвани за запазване на вещта се присъждат действително изразходваните средства съобразно частта на съсобственика, че при подобренията се присъжда увеличената стойност на вещта, ако вещта се владее на правно основание или по-малката стойност между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства при обикновено владение. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този въпрос.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал допълнителната предпоставка по т.3-та, а именно не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на чл.61,ал.2 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по въпросите, формулирани от жалбоподателя С. Б..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 1050 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 343, постановено по в.гр.дело № 2983/2016 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 13584/02.05.2017 г., подадена от ответника С. Н. Б., [дата на раждане] , живущ във Ф. Р. Г., представляван от особения представител адв. Н. К., [населено място], пл.”Ц. К.” 1.
Осъжда С. Н. Б., [дата на раждане] , живущ във Ф. Р. Г., представляван от особения представител адв. Н. К. да заплати на М. Г. Б., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица] сумата 1050 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: