5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№183
гр. София, 11.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3284/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 10382/05.06.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – София, подадена от Н. Б. К., чрез пълномощник адв. И. Б. и касационна жалба, вх. № 10923/11.06.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – София, подадена от Б. Н. К., и двете против решение № 1065/30.04.2018 г. по гр. д. № 4516/2017 г. на Апелативен съд – София.
От ответниците по касационни жалби „Вега Стар“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище гр. Бяла Слатина, чрез адв. М. В., е подало писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които е взело становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски.
Жалбите са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбите имат за предмет цитираното въззивно решение, с което, след отмяна на решение № 3148 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 2338/2012 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-7 състав, е обявен за недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на ищцовото дружество сключеният на 22.12.2009 г. между касаторите Н. Б. К. и Б. Н. К. договор за дарение на недвижим имот, оформен в нотариален акт № …, том .., рег. № …, дело № 118/2009 г. на нотариус С. З., по силата на който първият е дарил на втория – негов син, 1/2 идеална част от апартамент № 5, находящ се в жилищна сграда с административен адрес [населено място], район „Л.“, ул.„Кръстю Сарафов“ № 31, вх. Б, на първия (партерен) етаж, със застроена площ от 98. 73 кв. м., заедно с две мазета с обща площ 21. 72 кв. м. и две тавански помещения с обща площ от 24. 30 кв. м., ведно с 8. 97 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена тя, съставляващ УПИ VІІІ, кв. 129 по плана на [населено място], м. „Л.“, целият с площ от 1740 кв. м.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник Н. К., по силата на издаден в негова полза изпълнителен лист по ч. гр. д. № 35331/2010 г. на СРС, 41 състав, въз основа на запис на заповед с падеж от 31.12.2009 г., който му е джиросан от кредитора по ефекта. Установил е, че с влязло в сила решение на 15.05.2015 г., постановено по т. д. № 1941/2011 г. на СГС , ТО, VІ – 5 състав е признато съществуването на вземане на ищеца – солидарно от длъжниците Н. К. и „Юръпиън Медия Груп България“ ООД (в ликвидация) в размер на 50 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 27.07.2009 г. с падеж 31.12.2009 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение (по чл.417 ГПК) и изпълнителен лист по горецитираното ч. гр. дело. Инстанцията по същество е развила съображения, че с оглед на формираната сила на пресъдено нещо по този спор релевираните в настоящото производство възражения и доводи на касаторите срещу действителността на менителничния ефект и авала, по силата на който ответникът Н. К. е поел задължение да изпълни дълга на издателя на ценната книга „Юръпиън Медия Груп България“ ООД, не следва да бъдат обсъждани. Мотивирано е становище, че в конкретния случай процесната запис на заповед, обезпечена с поръчителство (авал) е прехвърлена на ищеца чрез джиро, при което положение с джирото се прехвърлят и всички права по ефекта, съгласно чл. 469, ал. 1, във вр. с чл. 317, ал. 1 ТЗ. Според съда така джиратарят е придобил всичките права по ценната книга, вземането по която е възникнало с издаването й на 27.07.2009 г. При описаното действие на джирото като формално едностранно волеизявление на кредитора по ефекта, е съобразен фактът, че увреждащата сделка е извършена в последствие – на 22.12.2009 г., поради което е очертано приложение на нормата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. В тази хипотеза е прието да е необходимо установяването на знание у длъжника за увреждането, а когато действието е възмездно такова знание следва да присъства и у лицето, с което длъжникът е договарял. Въззивният съд е направил извод, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато увреждащата сделка е извършена след кредиторовото вземане. При безвъзмездност на разпореждането с длъжниково имущество според съда е достатъчно само установяване на знание у длъжника за наличието на дълг към кредитора. Приел е, че в случая това е така, доколкото първият ответник – Н. К. е знаел за съществуването на задължение към кредитора, придобил правата върху ефекта чрез джиро. Установено е също, че макар правилата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД да не са приложими в случая, поради което за джиранта не е съществувало задължение да уведомява нито издателя, нито авалиста (първия ответник) на менителничното задължение, такова е било осъществено и последният е узнал за прехвърлените права по ефекта. При извършеното разпоредително действие с длъжниково имущество чрез оспорената безвъзмездна сделка е прието да е намалено то – т. е. увреден е кредитора и налице знание за увреждане от страна на длъжника – отчуждителя Н. К.. Въззивният съд е намерил, че предвид безвъзмездният характер на оспорената сделка (дарение) и фактът, че е осъществена в полза на низходящ на дарителя – негов син, не е необходимо да се установява знание за увреждане у надарения, а с оглед на родствената връзка същото се предполага – чл.135, ал. 2 ЗЗД. Според въззивната инстанция в този случай – при безвъзмездно разпореждане с имущество на длъжника, знанието на третите лица за увреждането е без правно значение.
По касационната жалба на Н. Б. К..
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставените правни въпроси имат следното съдържание:
1. „В хипотезата на безвъзмездно разпореждане с недвижим имот джиратарят по запис на заповед, придобил правата по последната след настъпване на нейния падеж, представлява ли легитимиран кредитор по иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД?“ и
2. „В хипотезата на вземане по запис на заповед, кой е меродавният момент на възникване на вземането – датата на издаване на записа на заповед или датата на падежа на вземането, посочен в нея, с оглед квалифициране на иска по чл. 135, ал. 1 или по чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“
Повдигнатите правни въпроси, според касатора са обусловили изводите на въззивния съд по предмета на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 60 от 20.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3094/2016 г., ІV г.о. и Решение № 185 от 22.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 136/2010 г., ІІ т.о., ТК.
Първият от въпросите не е релевантен, защото въззивният съд не е обсъждал правните последици на падежа на задължението по менителничния ефект. За да уважи предявеният конститутивен иск и обяви относителната недействителност на атакуваната сделка, съдът е приел, ищецът има качеството на кредитор на длъжника (първия ответник) по силата на извършено в негова полза джиро на запис на заповед, вземането по която е възникнало с издаването на ценната книга – т. е. преди датата на сделката. Като е зачела действието на джирото – по чл. 469, ал. 1, във вр. с чл. 317, ал. 1 ТЗ въззивната инстанция е достигнала до извод, че ищецът – т. е. джиратарят, е придобил всичките права по ценната книга, вземането по която е възникнало с издаването й на 27.07.2009 г. Или, макар вземането да е преминало върху джиратаря в последствие – след падежа му, то е възникнало именно на 27.07.2009 г., когато е издадена записът на заповед. А в календарно отношение то предшества увреждащата сделка (от 22.12.2009 г.).
Липсата на поставен правен въпрос по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – т.е. на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, има за последица недопускане на касационен контрол, при това без да се проверява наличието на сочено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По вторият от така поставените въпроси също не следва да се допусне касационно обжалване.
Той също не е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на делото, защото предявеният иск е квалифициран по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, при фактическите твърдения за възникнало вземане на ищеца (придобито чрез джиро) с издаването на запис на заповед от 27.07.2009 г., което предхожда във времето оспорената безвъзмездна сделка (от 22.12.2009 г.), сключена между длъжника и неговия син, и увреждаща интересите на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество. При отсъствие на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба не следва да се установява дали се удовлетворява допълнителното такова по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – арг. от т. 1 на цитирания по-горе тълкувателен акт.
По касационната жалба на Б. Н. К..
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Поставя се следният ясен, точен и конкретно формулиран въпрос:
„Състоянието на длъжниковото имущество следва ли да се преценява към момента, в който кредиторът – ищец по иска, е придобил вземането и е станал действителен кредитор на длъжника?“
От съдържанието на изложението към касационна жалба не може да се изведат други правни въпроси, тъй като липсва конкретно и точно формулиране на такива, както и обосноваване на приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставеният по-горе въпрос не е релевантен, доколкото не е изводим от решаващите мотиви на въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение. Съдът не е изложил съображения и обосновал извод за основателност на предявения иск с оглед преценката на състоянието на имуществото на длъжника. Той е установил, че чрез оспорената безвъзмездна сделка в полза на низходящ длъжникът е намалил имуществото си и уврежда своя кредитор, като елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
След като не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът не обосновава приложно поле на основания за достъп до касация.
Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба (както в случая).
По релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради „очевидната му неправилност“, следва да се изтъкне следното.
Основанието по този фактически състав се свързва с аргументите на касатора, че въззивният съд не е съобразил факта, че вземането на ищеца по делото е възникнало въз основа на извършено джиро в по-късен момент и следва по време увреждащата сделка, поради което счита в случая да намира приложение съставът по чл. 135, ал. 3 ЗЗД.
Така посочено основанието не може да обоснове предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е мотивирано наличието му. Изложените от касатора доводи за различна от приетата правна квалификация на иска не формират соченото основание за селекция на касационната жалба.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания за селектиране на подадените касационни жалби, поради което следва да се отрече достъп до касационен контрол по тях.
Съобразно този изход на делото ответното по касационни жалби търговско дружество има право на разноски в настоящото производство. Липсват обаче данни такива да са понесени от страната в касационното производство, поради което макар и заявени, не следва да бъдат присъждани в нейна полза.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1065/30.04.2018 г. по гр. д. № 4516/2017 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
5