10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 21.03.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 748 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 16.10.2015г. по в.гр.д.№1139/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу А. В. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху самостоятелен обект с идентификатор 61056.501.442.1.79 по К. на [населено място], [община], област Б., с адрес: [населено място], комплекс „Ключ към морето“, находящ се в сграда №1, блок №4, вход Б, ет.4.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл:
1.по въпроса обстоятелството, че продажната цена по една сделка е приблизително 4.7 пъти по-ниска от действителната пазарна стойност на един недвижим имот, достатъчно основание ли е да се приеме, че е налице такава нееквивалентност на престациите по договор за покупко-продажба, която обосновава накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1, предложение 3 ЗЗД в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение №615/15.10.2010г. на ВКС, Трето ГО по гр.д.№1208/2009г.; решение №934/13.09.2010г. на ВКС, Четвърто ГО по гр.д.№3657/2008г.; решение №277/26.01.2015г. по гр.д.№1962/2014г. на ВКС, ГО/. Поддържа също така, че въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №145/26.06.2013г. по гр.д.№554/2012г. на Окръжен съд-Ловеч; решение от 10.10.2011г. по в.гр.д.№1164/2011г. на Окръжен съд-Бургас; решение №256/19.03.2014г. по в.гр.д.№71/2014г. на Окръжен съд-Бургас; решение №271/01.08.2014г. по в.гр.д.№1277/2014г. на Окръжен съд-Стара Загора; решение №595/17.12.2009г. по в.гр.д.№884/2009г. на Окръжен съд-Добрич; решение от 20.10.2011г. по гр.д.№10035/2009г. на Окръжен съд-Габрово; решение №431/08.04.2011г. по в.гр.д.№1607/2010г. на Окръжен съд-Варна;
2.по въпроса какъв трябва да бъде размерът на отклонението между продажната цена и действителната пазарна стойност на недвижим имот, за да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите по една сделка, който има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
3.по въпроса как следва да се преценява съотношението между данъчната оценка и действителната пазарна стойност на един недвижим имот, при преценка за наличието на еквивалентност в насрещните престации по една сделка, който има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
4.по въпроса представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила произнасянето на въззивния съд извън пределите на въззивната жалба; следва ли въззивният съд да приеме за доказани юридически факти, за които страните не са изложили твърдения; в кои случаи се счита, че въззивният съд е обсъдил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност в противоречие с практиката на ВКС / ППВС №1/13.07.1953г.; решение №93/06.07.2010г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№808/2009г.; решение №24/28.01.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4744/2008г.; решение №92/16.03.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№980/2011г.; решение №37/29.03.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№241/2011г.; решение №98/21.03.2011г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№952/2010г. и решение №255/11.07.2011г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№587/2010г.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба А. В. Кара чрез процесуалните си представители адв.Б. Т. и адв.Мариана Б. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.108 ЗС е предявен иск за предаване владението върху недвижими имоти с твърдението, че дружеството-ищец е собственик на процесния имот, тъй като е закупило през 2004г. поземлен имот, в който е построило сграда и други подобрения, като собствеността му върху имота и реализираното в него строителство е потвърдено с констативен нотариален акт №11, том XX, рег.№10110, дело 3612/28.10.2005г. Твърди се, че вследствие вписване в търговския регистър на обстоятелства, които впоследствие са заличени като несъществуващи /регистриране на нов едноличен собственик на капитала и нов управител/, на 23.12.2005г. е извършена разпоредителна сделка с комплекса „Ключ към морето“, в който се намира и процесния имот, като имотът е продаден на К. „Воин груп“ /н.а.№109, том X., рег.№9026, дело №2566/2005г./, след което на 13.01.2006г. К. „Воин груп“ е препродала 106 апартамента на „В. Ко. Л.“, след което с последващи разпоредителни сделки „В. Ко.“ Продава 104 апартамента на Е. А. С., който пък извършва множество разпоредителни сделки с апартаменти от комплекса, включително с процесния, който прехвърля на ответника по делото А. В. К. на 30.11.2009г. /н.а.№34, том X, рег.№9278, дело №1792/2009г./. Твърди, че ответникът не е придобил правото на собственост, тъй като сключената на 23.12.2005г. сделка е нищожна поради противоречие с добрите нрави /извършена е на цена, неколкократно по-ниска от пазарната/, липса на основание, противоречие със закона и заобикаляне на закона, липса на представителна власт, както и поради споразумяване във вреда на представлявания.
С обжалваното решение е прието, че твърдяната нищожност на сделката, с която дружеството-ищец се е разпоредило с притежаваното от него имущество, не е установена.
Прието е, че сделката не накърнява добрите нрави. Посочено е, че понятието „добри нрави“ не е легално дефинирано в закона, поради което тълкуването му е извършено в съдебната практика, според която вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни; че накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, каквито са принципите на справедливостта, на добросъвестността и гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване; че понятието „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата, като във всеки отделен случай съдът преценява въз основа на доводите на страните и събраните доказателства дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави“ и прави съответен извод за наличието на такъв порок на договарянето. В случая е прието, че подобно нарушение от събраните в процеса доказателства не е установено, включително и като бъде взето предвид обстоятелството, че сделката е сключена за цена от 900 000лв. на прехвърленото имущество, при данъчна оценка на същото от 877 145.3лв. и при средна пазарна цена, посочена от вещото лице по приетата по делото експертиза от общо 4 290 433лв. Посочено е, че сделката е извършена на цена по-висока от данъчната оценка на имуществото и приблизително четирикратно по-ниска от средната му пазарна цена, но независимо от този факт и доколкото действащото право не съдържа забрани за извършване на сделки на такава стойност /равна или близка до данъчната оценка/ то е прието, че сам по себе си факта на свободното договаряне между страните за прехвърляне на правата на продавача срещу такава цена не предпоставя непременно извод за нееквивалентност на сделката и оттам-за незачитане на добрите нрави при сключването й, които да имат за последица обществена нетърпимост на правоотношението и неговата нищожност. Посочено е, че свободата на договарянето дава възможност на контрагентите да определят по взаимно съгласие всички условия по една сделка, включително и нейната цена, че данъчната оценка все пак е призната от държавата и въведена като законов критерий и база за определяне на задълженията на собствениците на оцененото имущество в отношенията им с държавата и общините при плащане на данъци и такси, при съдебни спорове във връзка с определяне цената на иска и пр. Изложени са и съображения, че извършването на сделки на такава стойност е обичайно явление в правния мир и самият ищец не прави изключение от него при осъществяване на сделката си за първоначалното закупуване на терена с цена 7750лв. при данъчна оценка 7722лв.
Посочено е, че не е установена и недобросъвестност на купувача – кооперация „Воин груп“, още повече, че в мотивите към решението, постановено по т.д.№88/2006г. на Бургаския окръжен съд твърдението за недобросъвестност на купувача също е прието за недоказано.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на довода за нищожност на сключения на 23.12.2005г. договор поради противоречие с добрите нрави с оглед твърдяна липса на еквивалентност на престациите, следва да се приеме, че не е налице предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване по въпроса обстоятелството,че продажната цена по една сделка е приблизително 4.7 пъти по-ниска от действителната пазарна стойност на един недвижим имот, достатъчно основание ли е да се приеме, че е налице такава нееквивалентност на престациите по договор за покупко-продажба, която обосновава накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1, предложение 3 ЗЗД.
Действително в посоченото от касатора решение №615/15.10.2010г., постановено от тричленен състав на Трето ГО на ВКС по гр.д.№1208/2009г. е прието, че е налице нарушение на добрите нрави при нееквивалентност на престации, но това разрешение касае хипотеза на нарушаване на основния принцип в отношенията между представител и представляван при наличие на изрично упълномощаване за извършване на сделка, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Прието е, че при наличието на изрично упълномощаване за извършване на разпоредителна сделка е неморално пълномощникът да уговаря над дванадесет пъти по-ниска стойност на продаваните имоти, договаряйки при това сам със себе си. Разгледаната в това решение хипотеза съществено се различава от настоящата, при която сделката е сключена от представляващия търговско дружество.
В представеното от касатора решение №934/13.09.2010г., постановено от тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№3657/2008г. също е разгледана хипотеза на договаряне на представляващия /при наличие на изрично упълномощаване/ сам със себе си, като е прието, че определянето от пълномощника на цена на продавания имот в размер, който е четири пъти по-нисък от пазарната му цена явно облагодетелства представителя /който е и купувач/ и е явно неизгодна за представлявания от него продавач, поради което е прието, че сделката е с увреждащ последния характер. Прието е, че драстичното разминаване между уговорената от действителната цена на продавания имот определя сделката като сключена при тежък конфликт на интереси, което е в противоречие с добрите нрави, каквато хипотеза в разглеждания по настоящето дело случай не е налице.
В представеното от касатора решение №277/26.01.2015г., постановено по гр.д.№1962/2014г. от тричленен състав на ГО на ВКС при решаването на спора по същество пък е прието, че от съществено значение при извършването на преценка за действителността на сделката при твърдения за нееквивалентност на престациите по нея, е съобразяването на преследваната от страните цел, т.е. свързана ли е сделката с удовлетворяване на допустим от закона интерес, обосноваващ размяна на престациите, при което недвижимия имот ще се транслира по данъчна оценка, значително по-ниска от пазарната. Изводът обаче касае възможността за обявяване на предварителен договор за окончателен и то при наличие или липса на основание за сключването му, в която насока е преценявана и еквивалентността на престациите като обуславяща наличие на основание, цел, преследвана от страните и допустима от закона, договорът да бъде сключен именно при такава цена, но не и поставеният от касатора въпрос за противоречие на сделката с добрите нрави.
Изводът на въззивния съд, че постигнатото от договарящите съгласие за цената на имота е израз на установената в закона свобода на договаряне съответства на изразеното в практиката на ВКС становище /решение №452/25.06.2010г. по гр.д.№4277/2008г. на Първо ГО на ВКС и решение №119/22.03.2011г. по гр.д.№485/2010г. на Първо ГО на ВКС/, според което с чл.9 ЗЗД е прокламирана свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Неравностойността на насрещните престации според това становище би могла да обоснове извод за нищожност на сделката, само ако практически е сведена до липса на престация, каквато хипотеза обаче в настоящия случай не се поддържа да е налице. Възможността страните да договорят цена, равна или близка до данъчната оценка на имота в посочените по-горе решения на ВКС е приета за допустима от закона, доколкото законодателят изрично допуска продажната цена на един имот да бъде и по-ниска от данъчната му оценка по волята на страните, предвиждайки, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорената цена е по-ниска от нея, с оглед на което е прието, че само по себе си отклонението от пазарната стойност и заплащането на цена на имота по данъчната оценка не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на сделката по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, след като е налице насрещна престация, макар и отклоняваща се от обичайната. Тези решения на ВКС дават разрешение и на поставения от касатора въпрос за допустимия размер на отклонението между данъчната оценка и действителната пазарна стойност на недвижим имот, както и на въпроса как следва да се преценява съотношението между данъчната оценка и действителната пазарна стойност на един недвижим имот при преценка наличието на еквивалентност в насрещните престации по една сделка, поради което следва да се приеме, че по този въпрос не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване, а именно предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. А доколкото в случая не се поддържа да е налице липса на престация, не би могло да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В съответствие с практиката на ВКС е и възприетото от въззивния съд тълкуване на понятието „добри нрави“ /посочените и от въззивния съд решение №88/22.06.2010г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№911/2009г.; решение №4/25.02.2009г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№395/2008г.; определение №794/15.12.2011г. на Второ ТО на ВКС по т.д.№224/2011г./.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по първия, поставен от касатора въпрос. В посоченото от касатора решение №145/26.06.2013г., постановено по гр.д.№554/2012г. по описа на Окръжен съд-Ловеч като единствен критерий, въз основа на който е извършена преценка за действителността на сделката е приет принципа на справедливостта при договарянето на цената, като е прието, че този принцип е нарушен, тъй като договорената цена е по-ниска и от данъчната оценка на имотите /договорената цена за продажбата на общо 20 имота е 85 000лв., а данъчната им оценка общо възлиза на сумата 435 287.80лв./. В настоящия случай подобно несъответствие не е налице, поради което и даденото от Окръжен съд-Ловеч разрешение не може да се приеме за приложимо. В посоченото от касатора решение № V-131/10.10.2011г., постановено от Бургаския окръжен съд по в.гр.д.№1164/2011г. пък изводът за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави при твърдения за нееквивалентност на насрещните престации по договора обвързва обективно съществуващата значителна неравностойност на насрещните престации с нарушаването на установената в обществото етична норма да не се вреди другиму чрез използването на неравностойното му възрастово и социално положение, тъй като към момента на сключването на договора продавача е бил на преклонна възраст, с влошено здравословно състояние, от което купувачът, който е и негов син, се е възползвал. Всички тези обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност /а не само обективното несъответствие между договорената и пазарната цена на имотите/ е обусловило крайния извод на съда за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, докато в настоящия случай единственият довод на предявилото иска дружество е нееквивалентността на престациите. В посоченото от касатора решение №IV-20/19.03.2014г., постановено по в.гр.д.№71/2014г. по описа на Бургаския окръжен съд изискването за спазване на добрите нрави е разгледано в хипотеза на договаряне на представител по пълномощие и с оглед задължението му да действа в интерес на представлявания, като е прието, че именно с оглед неизпълнението на това задължение е налице увреждане на представляваните поради нееквивалентност на престациите. Подобна хипотеза е разгледана и в представеното от касатора решение №271/01.08.2014г., постановено от Окръжен съд-Стара Загора по в.гр.д.№1277/2014г., като в случая е установено несъответствие и с търсената от продавача цена при предхождащите сключването на предварителния договор преговори, както и в решение №595/17.12.2009г., постановено от Окръжен съд-Добрич по в.гр.д.№944/2009г., в което също е прието, че е налице договаряне във вреда на представлявания, т.е. договаряне, извършено при наличието на конкретна упълномощителна сделка, а не въз основа на общо осъществявано представителство спрямо прехвърлителя /органно или законово/, както и в решението, постановено на 20.10.2011г. от Окръжен съд-Габрово по гр.д.№10035/2009г. /прието е, че налице договаряне във вреда на представлявания по договори, сключени между „свързани лица“ по смисъла на §1, ал.2 ТЗ, тъй като към момента на сключване на договорите управителят на едното дружество е и едноличен собственик на капитала на другото/. В хипотезата, разгледана в решение №431/08.04.2011г., постановено от Варненския окръжен съд по в.гр.д.№1697/2010г. пък изводът за съществено несъответствие между насрещните престации е основан на обстоятелството, че данъчната оценка на имота /1383.25лв./ е значително по-висока от цената на заменената срещу него вещ /85лв./. Разгледаните от окръжните съдилища случаи сочат на съществени особености, отличаващи ги от настоящия, поради което и не може да бъде споделена поддържаната от касатора теза, че същите сочат на противоречиво разрешаване на въпроса дали несъответствието между пазарната цена на един недвижим имот и продажната цена само по себе си може да обоснове извод за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, дори ако пазарната цена е няколко пъти по-висока от продажната. Още повече, че в нито едно от представените от касатора решения на въззивни съдилища не е формиран извод подобно несъответствие само по себе си да обосновава извод за нищожност на договора, каквато е поддържаната от касатора теза. Значението на нееквивалентността на престациите се преценява от съдилищата винаги наред с останалите обстоятелства около сключването на сделката.
По въпроса представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила произнасянето от страна на въззивния съд извън пределите на въззивната жалба; следва ли въззивният съд да приеме, че са доказани юридически факти, за които страните не са изложили твърдения::
Въпросът е поставен с оглед на изложените от въззивния съд съображения, че извършването на сделки на стойност, близка до данъчната оценка на имота, е обичайно явление в правния мир и самият ищец не прави изключение от него при осъществяване на сделката си за първоначално закупуване на терена с цена от 7750лв. при данъчна оценка 7722лв., като касаторът поддържа, че съдът е изградил заключението си на обстоятелства, които не са въведени в предмета на спора, съответно не са събрани доказателства в тази насока.
На първо място следва да се отбележи, че така изложените от въззивния съд съображения не са основните, поради които доводите за нищожност на договора са приети за неоснователни, поради което и сами по себе си не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Освен това не може да бъде споделена поддържаната от касатора теза, че излагането от страна на въззивния съд на съображения, които не съответстват на конкретен довод, наведен във въззивната жалба /каквато е поддържаната от касатора теза/ представлява действие, извършено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в посочените в изложението решения, както и в ППВС №1/13.07.1953г. Посочените от касатора решения на ВКС /решение №92/06.07.2010г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№808/2009г.; решение №24/28.01.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4744/2008г.; решение №92/16.03.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№980/2011г.; решение №37/29.03.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№241/2011г./ очертават пределите на въззивното производство, визирайки задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от жалбоподателя доводи, докато в настоящия случай съображенията на въззивния съд касаят обсъждане и преценка на представени по делото доказателства, с каквото правомощие според трайно установената съдебна практика съдът разполага.
Действително в посоченото в изложението решение №98/21.03.2011г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№952/2010г. е прието, че е недопустимо въззивният съд да се позовава на обстоятелства, незаявени от страните, но в случая позоваването на съотношението между цената на сделката, с която е придобито правото на собственост върху терена и данъчната оценка е направено в отговора на въззивната жалба, т.е. подобен довод е надлежно въведен в производството пред въззивния съд, поради което следва да се приеме, че поддържаната от касатора теза не съответства на действително извършените по делото съдопроизводствени действия.
По въпроса в кои случаи се счита, че въззивният съд е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност:
Указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т.3 на ППВС №1/13.07.1953г., в настоящия случай не биха могли да намерят приложение, тъй като касаят извършвана от втора инстанция правораздавателна дейност при действието на ГПК/отм./ в редакцията му преди 1997г. Относима към правомощията на въззивната инстанция е съдебната практика по приложението на процесуалния закон след 1997г. / в някои случаи/ и основно след влизане в сила на сега действащия ГПК, който установява различни правила досежно функциите на въззивното обжалване. Съгласно тази практика, съответстваща на сега действащите разпоредби на
ГПК, правилата на ГПК, касаещи правомощията на въззивната инстанция по обсъждане и преценка на доказателствата, следва да се считат нарушени когато въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи и нарушения, касаещи този въпрос. В този смисъл е и становището, изразено в представеното с изложението решение №93/06.07.2010г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№808/2009г. В този смисъл и в представените с изложението други решения на тричленни състави на ВКС /решение №24/28.01.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4744/2008г.; решение №92/16.03.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№980/2011г. и решение №37/29.03.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№241/2011г./ становището, че въззивният съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните е изразено по повод на случаи, в които въззивната жалба е съдържала оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при обсъждане и преценка на събраните доказателства. В настоящия случай в подадената от [фирма] въззивна жалба подобни оплаквания не се съдържат-оплакванията касаят правните изводи на първоинстанционния съд по приложението на материалния закон, необосноваността на обжалваното решение, както и изводи, касаещи „доказаността на определени факти“ /според въззивната жалба/, които обаче по същество касаят преценката на съда за доказаност на поддържано основание за нищожност на сделката / извода на първоинстанционния съд, че от събраните доказателства не се установява противоречието й с добрите нрави/. По тези съображения не може да бъде споделена поддържаната от касатора теза, че по така поставения въпрос обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 16.10.2015г. по в.гр.д.№1139/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: